— Вижте, Майкъл — обажда се отново събеседникът ми, след като е забучил папиросата в ъгъла на устата си. — Ако има на тоя свят човек, от когото не следва да се боите, това съм аз.

Той ми отправя погледа на присвитите си очи и дори леко ги отваря, колкото да преценя съдържащата се в тях искреност.

— Аз съвсем не се боя от вас, Уйлям.

— Боите се. Може би не лично от мене, а от нещо, което смятате, че е свързано с мене. И понеже вече сме стигнали до темата „Опасни връзки“, нека оставим настрана еротичната литература и да преминем към разузнаването.

Не възразявам. И какво бих могъл да възразя, освен че темата се поставя на дневен ред малко прибързано, поне от гледна точка на собствените ми интереси. Сеймур дърпа конците не с оглед на моите интереси, а на своите.

— Аз знам кой сте вие, Майкъл — позволете все още да ви наричам така, а не с истинското ви име. Вие също вероятно вече се досещате кой съм. Не знам само дали сте разбрали, че с грижата за вас в началото бяха натоварени други хора. Хора на рутината, които щяха да провалят всичко по обичайния път на рутината, след като безполезно ви окалят пред вашите органи. Аз едва по-късно се намесих…

— А по какви причини си направихте този труд?

— Причините са две. Първата, както сам се досещате, е чисто служебна: сметнах, че вие представлявате нещо повече като човешки материал от мизерен обект за една кална провокация. Затуй реших, че не бива да оставям глупци като Хигинс и Бери да ви забъркат в кашите си.

Сеймур изважда за миг цигарата от устата си и отпива малко уиски.

— Колкото до втората причина… ще си позволя да призная, с риск да ми се изсмеете в лицето, че вие още отначало ми харесахте. И мисля, че не се излъгах: ние с вас отлично си допадаме и се разбираме, Майкъл.

— Така ли? Не помня нито един въпрос, по който да сме се разбрали.

— За да има единство, необходимо е да са налице противоположности. Това е ваш принцип, ако се не лъжа.

— Да. Макар че ние го формулираме другояче.

— Тогава считайте го за мой принцип. Ненавиждам хората, които се съгласяват с мене. Собствените ми мисли достатъчно са ми омръзнали, за да желая да ги чувам и от чуждите уста. И после, аз нямам нужда от човек с глава, подобна на моята, след като моята е вече налице. Напротив, нужен ми е човек с вашето мислене и с вашите знания.

Събеседникът ми набляга подчертано на последната дума, обаче аз не давам вид да съм забелязал натъртването.

— Вие знаете вече мнението ми за всички тия илюзии, наричани „патриотизъм“, „вярност“ или „морал“. Но понеже за вас самият те все още не са илюзии, трябва да ви напомня, че ако в човешката дейност съществува някакъв макар и нищожен смисъл, то е да се съхрани човечеството от катастрофата.

— Благородна задача… — съгласявам се.

— Аз служа тъкмо на тази задача, макар и да се въздържам да я величая като вас. За жалост в момента вие знаете много повече за нашия свят, отколкото ние — за вашия. А това води до нарушаване на равновесието, значи, свързано е с много опасности. Само взаимната информираност елиминира риска от изненадата, сиреч от катастрофата.

— Аз пък мислех, че ЦРУ знае всичко.

— Вие едва ли мислите тъй, но лошото е, че някои хора в самото ЦРУ го мислят. Опасна илюзия. Не искам да кажа, че ни липсват ценни сведения, обаче много от тях са вече твърде остарели. А крайно рисковано е, съгласете се, да се започват нови действия въз основа на стари сведения.

— Ще пораздрусате малко хората си — избъбрям успокоително. — Ще ги инструктирате и ще ги пратите на лов за прясна информация.

— Лошото е, че ловният сезон тъкмо сега е по-неблагоприятен отвсякога. Някои наши шефове заедно с някои наши приятели, като тези от Бон, извършиха трудно поправима глупост с тия чехословашки събития. Отличен пример за вредата от прекаления оптимизъм. Прекален оптимизъм и прекалена припряност, форсиране нормалния ход на разрушителните процеси, и ето го резултата: противникът е преждевременно алармиран, принуден да предприеме контраакция и доведен до една мобилизация на силите и до една повишена бдителност, при която тоя лов за сведения, за който говорите, е равносилен на серия от провали.

— В такъв случай, ще чакате. Нали вие и без туй предричате, че нашият строй естествено ще загине от вътрешната си ерозия. Обуржоазяване на мисленето, конвергенция с капитализма, ускоряване на центробежните процеси, „национализмът — последен стадий на социализма“ и какво беше още там…

— Вашата ирония сама отговаря на собствената ви забележка — произнася търпеливо Сеймур. — Пропагандата си е пропаганда, обаче работата не търпи отлагане. Ако разложителният процес не се поддържа, той ще бъде ликвидиран или просто ще замре. Изобщо чакането в подобни моменти е увертюра към самоубийство. Верният път е някъде по средата между припряността и бездействието: енергично, но внимателно опипване на новите условия и преустройство на активността съобразно тия условия.

— Може би сте прав. На добър час!

Американецът изважда угарката от устата си и акуратно я смачква в тежкия бронзов пепелник. После бегло ме поглежда с присвитите си очи и промърморва:

— Не бързайте да се поставяте в пасивната поза на изпращач. Аз се надявам, че по този добре избран път ние двамата с вас ще можем да тръгнем като верни спътници.

Умореното лице на Сеймур изразява спокойствие и дружеска прямота, сякаш не съществува никакъв риск да отхвърля току-що направеното предложение. Ето го, значи, и дългоочаквания финал, който в представите на събеседника ми е само скромна прелюдия към един нов период в нашата обща биография.

— Боя се, Уйлям, че вие искате да получите от мене нещо, което аз всъщност не притежавам.

— Не се правете на сиромах. Както вече ви казах, вашата биография ни е известна. В института, дето работите, вие съвсем не сте стажант, а професор, пардон, полковник.

— Дори и да е тъй, това нищо не значи. И професорът, както ви е известно, е професор само за тясната област, която изследва. Какво да се прави, такова е времето: енциклопедистите вече не са на мода.

— Не се тревожете, Майкъл. Ние не мислим да ви пребъркваме джобовете до дъно. Ще се задоволим и с най-невинните сведения…

— Не ме разплаквайте от умиление със скромността си — прекъсвам го. — Ако наистина ме смятате за професор, би следвало да разбирате, че подобни ученически номера няма да ви свършат работа.

— Вашата мнителност в случая е съвсем естествена, но и напълно неоправдана — свива рамене американецът. — Както и да ви възразя в момента, вие ще сметнете, че пускам в ход обичайните примамки. Обаче аз не ви мамя, приятелю, разберете, че не ви мамя! Аз не съм нито Хигинс, нито Бери и ако още не сте оценили нивото на моя стил, толкова по-зле за вас.

— А в името на какво трябва да ви служа за справочник?

— В името на тая задача, която сам нарекохте „благородна“ — задачата да оцелеем. И в името на вашия собствен интерес, простете, че използувам тази груба дума. Вие не сте играч на дребно, Майкъл, Вече установих това. И не сте глупакът, за които ви бяха взели ония двамата. Няма нито да ви подкупвам на дребно, нито да ви сервирам щедри обещания без покритие, макар че известни наши органи понякога наистина вършат подобни недостойни шмекерии. Но аз никога не допускам дребни мошеничества в практиката си, а още по-малко бих си позволил да ги допусна спрямо вас. И макар да ненавиждам банковите термини още от времето на вуйчовата си опека, трябва да ви кажа, че всичко ще бъде уредено като добре гарантирана сделка. Ще почнем не от обещанията, а от заплащането в брой. Ще получите още сега в аванс възнаграждението си за пет години, или кръгло 300 хиляди долара. Следователно, дори да решите някой ден да ни напуснете, вие ще бъдете осигурен доживот само от лихвите с един скромен приход, който може да не е фантастичен, обаче ще ви е достатъчен, за да прекарате човешки.

Готвя се да възразя, ала Сеймур вдига ръка: