Диригентът на оркестъра маркира края на мелодията с един отчаян замах, който едва не го изхвърля от подиума. И тутакси в настъпилата мъртва до перверзност тишина прозвучава шепотът на Грейс:

— Майкъл, обичате ли ме?

— Вече отговорих генерално на тоя въпрос — отвръщам нежно.

— Не говоря за любов, а за обич, за приятелство…

— А, това е друго. Обичам всички хора. Някои — повече, други — по-малко. Вие сте от тия, които обичам повече.

— А Сеймур от кои е?

— Престанете да ми натрапвате вашия Сеймур. Голям интелект е, съгласен съм, но какво от това?

— Опасен интелект — поправя ме Грейс. — Не е никак здравословно да бъдеш близо до него.

— Опасен?

— Неговият ум е като тия беззвучни машини, които произвеждат инфразвукове, знаете, нали?

— Чувал съм нещо подобно.

— Беззвучни машини, но които произвеждат злотворни звукови вълни и при малка мощност предизвикват главоболие, а при по-голяма — убиват от разстояние.

— Човек трябва да свиква с главоболието — забелязвам, като с почти келнерска ловкост пълня чашите. — По тия места и в тия години малко са нещата, дето не причиняват главоболие.

— Най-интересното е, че тоя студен човек изпитва към вас нещо, което според собствената ви терминология би следвало да се назове „приятелство“. Просто невероятно!…

— Ако се не лъжа, той и към вас има известни чувства, макар и от по-друг характер.

— Сбъркахте глаголното време, Майкъл. Той може би имаше някакви чувства, обаче това бе доста отдавна.

Тя отпива от чашата си и ме поглежда със синьозелените си очи, но тъй разсеяно, сякаш гледа някъде отвъд мене:

— Спомняте ли си онова сбиване в кръчмата? И как Уйлям се спусна да ви помогне? Не друг, а самият Сеймур да помогне някому! Ако не бях го видяла с очите си, никога не бих го повярвала.

— Да не сте очаквали, че ще гледа безразлично как ония ме пречукват?

— Разбира се, това очаквах. Сигурна бях дори, че ще седи докрай като безучастен свидетел, и не от страх, нито от неприязън към вас, а поради навика си да наблюдава живота наоколо като някакъв процес на биологично гниене, с който не заслужава да се цапаш.

— Аз съм наистина признателен, че ми помогна, но не знаех, че жестът му е имал чак такава стойност.

— Ами другият му жест?

— Кой именно? Защото, ако забелязвате, те почнаха застрашително да се умножават.

— Този, по отношение на нас, по-точно по отношение на отношенията ви с мене.

— Но нали сама казвате, че бъркам глаголното време?

— Няма значение. Ако някой друг си бе позволил това, което вие си позволявате, уверявам ви, че Сеймур тутакси щеше да го смачка. И не от ревност, а така, за да се знае, че никой простосмъртен няма право да се докосва до неща, принадлежащи на самия мистър Сеймур. Не, той наистина сякаш е влюбен във вас.

Готвя се да възразя нещо, ала тъкмо в тоя миг оркестърът избухва в предупредителен трясък, чиито интонации са ми смътно познати, а тутакси подир туй на подиума излиза вече известната ми двойка на господарката и камериерката с огледалото и воала.

— Това, струва ми се, ще бъде интересно за вас — забелязвам, след като воят на оркестъра спада до степента на поносимото. — Вие ако се не лъжа, още не сте омъжена.

Грейс наблюдава известно време номера с предбрачната церемония. Сетне отново обръща очи към масата и забелязва отегчено:

— Колко е глупаво…

— Кое? Бракът?

— Не, това, че в наши дни дори съкровените неща са деградирали до фарс.

— Защо фарс! Хубавото тяло никога не е фарс.

— Би могла да си показва тялото и без помощта на венчално було — възразява жената.

А сетне ненадейно произнася ожесточено и сякаш без връзка:

— Ненавиждам Сеймур!

— Ненавистта понякога е доста двусмислено чувство.

— Искрено ви казвам: ненавиждам го без всякакво двусмислие.

— Възможно е. Но с какво да ви помогна? Да го застрелям?

— Да го покорите! Покорете го, изиграйте го, направете го смешен. Сеймур — смешен! Готова съм да платя с главата си за такава гледка.

— Доколкото ми е известно, мъжете се поставят в смешни положения главно от жените. А жената в случая сте вие.

— Това не е женска игра. Не се правете на наивен. Аз дочух днес част от разговора ви.

— Съвсем неволно, разбира се.

— Неволно или не, обаче го дочух.

Тя взема цигара и щраква запалката с една нервност, която при тая апатична жена вероятно е равносилна на психически срив.

— Не мога да се отърва от наблюдение! — въздъхвам уморено. — Отпърво — датската полиция, после — Сеймур, а сега — вие.

— Изиграйте го, Майкъл, надсмейте му се! — упорствува Грейс.

— Не разбирам точния смисъл на терминологията ви.

— Вземате парите, които ви предлага!

— Парите никога не се предлагат току-така. Щом сте ни подслушвали, трябва да сте чули, че Сеймур иска от мене стока, която не съм в състояние да му доставя.

— Но Уйлям няма тутакси да ви притисне, познавам го. Той ще иска да ви купи не само с доларите си, а и с царствения си жест. Ще се постарае да ви обвърже с нишката на признателността. Ще ви поднесе всичко, което е обещал, и дори повече, отколкото е обещал. Ще ви изчаква търпеливо сам да проговорите. Ще ви остави великодушно на спокойствие седмица или месец. А на мене са ми нужни само няколко часа, за да ви прехвърля в една неутрална страна, дето Сеймур не може нито да ни открие, нито да ни стори нещо.

— А вие какво ще спечелите от това? Венчалното було?

— Не ви грози брак, не бойте се — отвръща Грейс.

Поглеждам към подиума и като потвърждение на думите й виждам, че бъдещата булка наистина се отдалечава от мене, заметната с воала, който е достатъчно прозрачен, за да не скрива нищо.

— Ако не желаете, няма да ви досаждам и с приятелството си — добавя жената с цел да ме успокои съвсем.

— Не разбирам тогава мотива на филантропията ви.

— Филантропия? Да знаете само как жадувам да видя провала на този „голям интелект“!

И в един внезапен изблик на дълго подтисканото раздразнение моята дама-хладилник с остър жест счупва чашата за шампанско в ръба на масата.

И ето ни отново по пустите улици. Стъпки в нощта. Мотиви на стари шлагери от епохата на тангото. Крачим бавно и аз разсеяно слушам равния глас на Грейс, която машинално люшка в ръка луксозната си чанта:

— …В първите дни, когато го отблъсквах, лудееше по мене, а когато отстъпих и станах нежна, побесня… Той иска и досега, подир пет години, да ме има не доброволно, а насила и аз трябва да играя играта, да го отблъсквам и да се съпротивявам, докато той грубо ме обуздава, да играя играта, за да има илюзията, че ме взема насила. Всяко нормално човешко чувство, дори най-сдържаното, е в състояние да го разяри. За него любовта не е влечение, а животински сблъсък и дори да не си животно, длъжна си да играеш на животно… Всъщност той все по-рядко се сеща и за тази игра…

— Може би е искал чрез вас да реализира своя идеал, а вие сте се оказали под идеала…

— Един идеал с очила и ниски токове… Когато Пигмалион е маниак, Галатея може да бъде само карикатура. Но аз не съм Галатея и не желая да бъда Галатея! Аз искам да съм това, което съм, разбирате ли?

— Разбирам, разбирам, само не се вълнувайте. Вълнението съвсем не ви прилича.

— Аз по-добре от вас знам кое ми прилича и кое не. Или и вие почвате като Уйлям да ме обработвате според някакъв ваш модел?

— Не бойте се. Никога не съм изпитвал влечение към скулптурата, а още по-малко към пластичните операции.

Ние сме стигнали съответния ъгъл, отдето трябва да завием към „Кодан“, когато Грейс ме спира:

— Не искам да влизам в една стая, дето ще ни подслушват. Нека отидем другаде.

— Къде „другаде“?

— Където и да е… на брега на морето… или в парка.

„Изглежда, парковете в тоя град служат за сума работи“ — казвам на ума си.

Но вместо туй произнасям:

— Добре, ще вземем такси. Аз тъкмо вчера наех една малка квартира. А понеже днес не е работен ден, не вярвам да са имали време да инсталират апаратурата.