Излиза, че не съм познал. Човекът, който тръгва подире ми по търговската улица, не е оня от форда. Това е един от качилите се заедно с мене в автобуса пътници. Преследвачите явно са повече от двама и вероятно поддържат помежду си радиовръзка.
Бих могъл да прескоча до библиотеката, обаче това ще се покаже на Сеймур съвсем смешно. Не че мнението на Сеймур ме интересува особено, ала човек не бива да се показва по-глупав от необходимото. Невинната ми игра на стажант-социолог е отдавна разкрита, следователно излишно е да я продължавам. По-добре да играя тая роля, която в случая се предполага, че ще играя. Един човек, убиващ времето, додето чака пристигането на съответната инструкция. Досадна, но полезна роля, доколкото ще успокои противника и ще притъпи прекалената му бдителност.
С тия мисли се настанявам пред първото срещнато кафене и си поръчвам чаша еспресо, за да видя каква е разликата между домашното и серийното производство на това деликатно питие.
Шляенето ми по заведенията и търговските улици трае почти до два часа. Това е за мене огромна загуба на време и все пак подобно на изоставащите с плана предприятия аз живея с надеждата, че ще мога да наваксам нещичко в края на годината или по-точно в края на работния ден.
Додето харча дребните си пари по кафенетата или зяпам по витрините, зад гърба ми последователно се сменят трима броячи, различни по външност и еднакви по поведение. Изобщо следенето е неотстъпно, обаче доста тактично и не прекалено зорко.
Към два часа се отбивам в хотел „Кодан“, за да прибера багажа си и да уредя сметката. Предположението, че ще намеря при портиера някаква бележка от Сеймур или от Грейс, не се оправдава. Натоварвам куфара си в едно такси и се отправям към новото си местожителство в стария таван. Беглият поглед през задното прозорче на таксито ме убеждава, че проследяването следва мирния си ход. Колата, която ме сподиря, вече не е черният форд, а един черен опел-капитен. Тия хора явно са решили да не скъпят средствата, само и само да не ми се случи нещо.
Подир кратка почивка в домашния уют на мансардата, решавам повторно да изляза и да посветя остатъка от деня на пазаруване. Съвсем нормално е, мисля, когато си се сдобил с квартира, да се погрижиш и за нейното обзавеждане.
И тъй, правя малка обиколка на кварталните магазинчета, придружен от поредния брояч. Представителите на датската полиция ме следваха на дистанция от петдесетина метра, но хората на Сеймур, белязани от тоя страшен бич на нашето време — недоверието, — се придържат към дистанцията от трийсет метра. Все пак успокоени от безобидното ми шляене през деня и от баналните ми домакински занимания в тоя момент, те не прекаляват в недоверието си дотам, че да влизат с мене и в дюкяните.
В току-що купената найлонова мрежа последователно се настаняват две бутилки уиски, една кутия сухи бисквити, няколко евтини чаши, миниатюрна метличка и пакет цейлонски чай. Всичко това ми е напълно излишно, освен може би уискито. Най-излишна обаче и, нека добавя, най-скъпа е машинката за изстискване на плодове. Аз изобщо рядко ям плодове и нямам никакво намерение да правя сокове, след като те се намират готови на пазара в такъв значително по-привлекателен вид като виното. Въпросът е там, че тъкмо в магазинчето за кухненски апаратури ми се отдава да открия това, което в момента единствено ми е необходимо: един телефонен апарат, и то поставен на такова място, че не би могъл да бъде съзрян от улицата.
— Мога ли да телефонирам? — запитвам, след като съм умилостивил с покупката си човека, застанал с димяща на устните пура зад тезгяха.
Онзи великодушно махва с ръка към апарата в ъгъла, изважда пурата от устата си и на лицето му се изписва усмивка на лъчезарно удоволствие. За разлика от жеста усмивката не е по мой адрес. В магазина току-що е влязла дама на средна възраст и с бюст, значително надхвърлящ средното ниво.
— О, госпожо Петерсен!… — приветствува я стопанинът и тутакси се впуска в любезни словоизлияния, които нито разбирам, нито ме интересуват, защото сега или никога е моментът да се справя с една от изоставащите в плана ми задачи.
— Г-н главният директор? — запитвам полугласно, като набирам номера. — Обажда ви се Зидаров… Надявам се, че си спомняте… Става дума за капарото срещу поръчаната стока… Предполагам, че днес сте го получили… Не сте получили нищо до тоя момент?… В такъв случай вероятно утре или други ден ще получите сумата. Прощавайте.
Оставям слушалката и се измъквам от магазина, без дори да бъда забелязан от стопанина, който продължава да обстрелва с любезности госпожа Петерсен и с погледи — бюста на същата, любезности и погледи, радващи се очевидно на пълна взаимност.
След телефонния разговор по-нататъшното ми пазаруване губи всякакъв смисъл. Установявам се прочее в малката бирария на площадчето до автобусната спирка и с помощта на две бутилки „тюборг“ поглъщам сухия бифтек, призван да ми служи за обед и вечеря едновременно. През стъклото на витрината, до която съм седнал, се вижда само мършавата листовина на няколко подстригани дръвчета и по-нататък — огромните букви на познатия ми вече призив „Коли под наем“ над входа на познатия гараж. Единствената подробност, заслужаваща някакво внимание в целия този пейзаж, е фигурата на човека в сив костюм, облегнат на едно от дърветата и потънал в четене на вестник. Фигурата на дежурния брояч.
И тъй, капарото от триста хиляди не е внесено. Въпреки тържественото обещание Тодоров не е изпълнил третото задължение от програмата в четири точки. В такъв случай каква е гаранцията, че ще изпълни четвъртото, сиреч онова, което за мене е от жизнена важност? Гаранция, разбира се, няма. Гаранциите ги дават само когато купуваш домакински уреди, като например някоя преса за изстискване на плодове. Ако бъде притиснат или ако реши, че това ще му донесе изгода, Тодоров може винаги да доложи, където не трябва, за състоялата се не по негово желание нощна среща с другаря Боев. Надеждата ми е, че това още не е станало и че няма да стане в най-близки дни. Надеждата ми е най-вече, че Тодоров ще се въздържи да спомене за предадените ми филми. Той не ще спечели нищо от разкритието на тая подробност и, предполагам, е достатъчно умен да разбере, че подобно разкритие ще бъде за него равносилно на самоубийство. Що се отнася до останалото, засега то не е толкова важно, включително и доларите, макар че те са триста хиляди на брой.
Келнерката с механична усмивка поставя пред мене крема, който съм имал лекомислието да поръчам и който от два метра излъчва упойващо ухание на бадеми. В тоя град всички сладкиши притежават този аптечно-химически мирис на бадеми и даже не само сладкишите, но и супите, и дори някои месни ястия, като че ли телетата и говедата тук се угояват изключително с бадемови ядки. Заемам се унило с белезникавия крем, напомнящ с дъха си ужасната смърт чрез отравяне, и в същото време разсъждавам, че може би не е трябвало да поставям на Тодоров тая трета задача — да върне доларите. Преди всичко парите са такова нещо, че веднъж взети, много трудно се връщат. А когато са взети по нечестен начин, те още по-трудно могат да бъдат върнати доброволно. Но има и друго. Веднъж заплашен от санкции, в случай че не възстанови капарото, Тодоров ще бъде изкушен вероятно от мисълта да се укрие от нас, като промени местожителството. А понеже това не би могло да стане без знанието и съгласието на новите му шефове, предателят ще трябва да ги убеди в необходимостта от тая промяна. А за да ги убеди, ще бъде нужен мотив. И какъв друг мотив би могъл да измисли тоя човек освен реалния: „Боев успя да ме надуши и ме заплаши с ликвидиране.“ Така ненужното и неуместно поставяне на третата задача води до неизпълнението и на оная, крайно нужната — четвъртата.
Разбира се, съображенията от този род не възникват сега за пръв път в главата ми и не са внезапна последица от аромата на бадемовия крем. Аз съм прехвърлял тия съображения още далеч преди срещата с Тодоров, но съм откланял крайното решение с мисълта, че ще го взема, съобразно впечатленията си от човека по време на самата среща. И ето че когато тоя решителен момент настъпва, у мене неочаквано заговорва не разумът, а глупостта, или да се изразя по-меко, сантименталността. Сантименталност не толкова към тристата хиляди, отмъкнати от родината, колкото към човека, останал без родина.