— Предполагам, че това е втората новина за тая вечер — произнасям, като се старая да изиграя пълно безучастие.

— Но не и последната.

— А не бихте ли могли да ми кажете къде и как точно съм убил Тодоров, защото аз не съм съвсем в течение…

— Защо не: ликвидирали сте го в квартирата му със същия маузер, с който един ден по-рано сте го заплашвали. Подир което сте поставили пистолета и шперцовете си в чанта, а чантата сте заключили в една касетка на гарата. Само че тия ви действия са станали пред очите на неподозирани от вас свидетели. И на всичко отгоре върху пистолета личат ясно следи от кръвта на Тодоров, съпроводени със собствените ви пръстови отпечатъци.

— Вариантът наистина е твърд — признавам неохотно. — Не допусках, че снощи някой ме е следил…

— Защото сте подценили мащабите на проследяването ни. Тук нейде зад тоя дом — Сеймур небрежно посочва към отворения прозорец — се намират някакви бараки и там са били подслонени за всеки случай наши хора.

Американецът ме поглежда със сянка на добре изиграно съчувствие и допълва:

— Това е едно добавъчно лекомислие от ваша страна, Майкъл. Все пак, ако туй може да ви успокои, ще ви кажа, че избягването на тая втора грешка с нищо не би изменило положението ви. При веднаж създадената ситуация ние винаги бихме намерили непоклатими доказателства за извършеното от вас убийство.

— Излишно е да ме убеждавате. Вярвам ви.

— Вън от тия два малки пропуска вие, общо взето, сте оперирали твърде сръчно. И това ми вдъхва надежди за по-нататъшната ни обща работа.

— Обща работа няма да има — възразявам кротко. — Въпреки твърдостта на варианта ви общата работа няма да се състои.

— Не бързайте! — вдига ръка Сеймур. — И не се произнасяйте по един вариант, за който още нямате никакво понятие.

— Значи, има и друго?

— Разбира се. Ние сме едва в началото на приказката. Една наистина страшна приказка, Майкъл. И само от вас зависи дали тя ще си остане страшна приказка, или ще се превърне в страшна реалност.

Той замълчава може би пак с цел да засили напрежението, а може би просто защото изпитва нужда да замени угарката с нова цигара.

— Уликите с пистолета и свидетелите ни дават възможност всеки момент да ви провалим тук, на място. Вие, разбира се, разчитате, както казахте, че вашият институт ще се погрижи за своя човек. Само че както аз на свой ред ви казах, за въпросния институт вие вече не сте свой човек. Относно цялата тая кална история ние сме в постоянна връзка с нашето посолство в София. И последната ни по дата шифрограма гласи: „Тодоров е ликвидиран от Боев. Под заплахата от санкции Боев е готов да отстъпи.“ Налага се да добавя, че шифърът, с който бе изпратено това съобщение, е добре известен на вашия институт. Така че в очите на тоя институт вие сте вече предател, Майкъл. Вие сте вън от професията и няма на кого повече да разчитате освен на себе си, нито тук, нито отвъд.

— Не смятате ли, че малко надценявате доверчивостта на хората от института, за който става дума?

— Съвсем не. И в случая ние залагаме не на тяхната доверчивост, а на тяхната недоверчивост. При старите отношения, които са съществували между вас и Тодоров, и при някои особености на собствения ви характер, една саморазправа от ваша страна едва ли би учудила особено шефовете ви. Колкото до останалото… Независимо от безупречната ви репутация, какво чудно, ако един човек, изпаднал в безизходица, приеме едничкия възможен изход?…

Американецът отброява поредната пауза, за да ми остави време за размисъл, а сетне продължава:

— Одеве, ако си спомняте, ви казах, че съм очаквал да се обърнете за инструкции към София и че съм подозирал отрицателния смисъл на тези инструкции. А нима вие не се досещате, защо смисълът е отрицателен? Нима не се запитвате защо вашият Център се отказва от една тъй изгодна възможност да внедри свой човек в нашия институт? Защото тоя „свой“ човек вече не е считан за свой — такъв е единственият логичен отговор, Майкъл.

Разбира се, аз знам по-добре от Сеймур дали съм получавал инструкции, или не, но тая подробност съвсем не намалява неприятното звучене на току-що чутите новини.

— Вие забравяте — казвам, — че ще започне процес, че тоя процес така или иначе няма да мине за един ден, че следователно ще има доста време, за да се установи контакт между мене и нашите органи, защото този контакт по силата на законите не може да ми бъде отказан, а веднаж установен, нещата без друго ще се изяснят.

— Аз нищо не забравям, Майкъл. Вие сте, който забравяте някои работи. Нима си въобразявате, че ние автоматично и тутакси ще ви предадем на местните власти? Тогава за какво ни е цялата тази операция? Вие ще бъдете предоставен на полицията само ако опитате да ни се изплъзнете или ако бъдете използуван докрай и стане нужда да се отървем някак си от вас. В мига, в който се установи контакт между вас и вашите органи, вие вече няма да имате никаква нужда от подобен контакт. Вие ще бъдете свършен човек, Майкъл.

— Подозирам по паузата ви, че се готвите да ми сервирате още някоя изненада.

— Именно. И то — заключителната. Вие доказахте, че сте силен и неподкупен човек. Признавам, че тия качества ме изпълват с респект. Но след като достатъчно сте се похвалили с тях, дошъл е ред да ги приберете обратно в джоба си. При днешното развитие на техниката силната воля и твърдият характер са толкова надеждни оръжия, колкото бронзовото копие или каменната брадва. Жалки инструменти — като всички други човешки „достойнства“. Практиката го е доказала и вие вероятно знаете нещо по тоя въпрос. Упоритостта е биофизично състояние, което трудно се поддържа, но лесно може да се разруши с помощта на съвременните препарати. Една порция от даден опиат — и вие вече не сте господар на психиката си. Една серия от порции — и вие като робот отговаряте на всички интересуващи ни въпроси. След което са достатъчни още малко усилия, за да бъдете доведен до пълен кретенизъм. А подир това идва ред и на окончателната ви ликвидация, която ще бъде предоставена на местните власти.

— Разбирам — кимам. — Обаче в такъв случай защо си губите времето с целия този разговор, вместо да пристъпите просто към изпълнението на варианта?

— Вие казвате, че разбирате, а нищо не разбирате. Аз искам да дойдете при нас доброволно, не насила.

— Ясно. Вие упражнявате принудата на всички тия заплахи с едничката цел да ме накарате да дойда при вас доброволно.

Сеймур премълчава и поглежда встрани.

— И с какво да си обясня тази ваша слабост към доброволните действия? С великодушието ви или с желанието да спестите скъпите медикаменти?

Сеймур продължава да гледа встрани. Въпреки отворения прозорец мансардата е изпълнена с тютюнев дим, защото отвън не прониква дори най-малък полъх. Нощният въздух е замрял над покривите влажен и тежък, сякаш притиснат от мокрите тъмни облаци.

— Вашите въпроси може би са уместни от гледна точка на абстрактния морал — заговорва най-сетне американецът. — Но в нашия занаят те са съвсем неуместни, а отправени лично към мене — несправедливи. Още в самото начало ви казах, че моето предложение беше да ви оставим на спокойствие. Аз знам не по-зле от вас, че не от всеки човек става предател, както и не от всеки човек става герой. Обаче какво знам аз и какво знаете вие, е съвсем без значение в случая, тъй като нещата не се решават нито от вас, нито от мене. И понеже те все едно вече са решени, предлагам ви едничкото средство за спасение, с което разполагам. Забравете, ако желаете и ако можете, целия ни днешен разговор и си спомнете само онзи от предишната ни среща: всичките ми предложения, материални и морални, остават в пълна сила. Кажете го най-сетне това ваше „да“, и тутакси ще получите обещаното, и никой от моите шефове няма да знае, че сте го получили подир върховна принуда, и никой няма да иска от вас нещо повече от съвети и мнения по един или друг материал. А материалите вие ще ги имате, дори и най-секретните, защото вече знам, че идвате при нас на своя глава, а не по инструкция от Центъра.