— Ако е нужно, веднага.

— Не чак толкова бързо… Но бихте могли да отскочите да се снабдите с една портативна машина и всичко, каквото трябва. Кажете да ми пратят сметката в хотела.

Тя обещава да извърши покупката още днес, подир което се уговаряме за работата на следния ден и завършваме разговора с взаимни пожелания.

Ето че имам и секретарка. И вместо да съм доволен от това, аз сядам и надрасквам едно късо съобщение: «Собственик предприятие търси частна секретарка. Английски, немски, стенография, машинопис. Телефон еди-кой си, от толкова до толкова часа.» И тутакси го пращам по момчето от хотела до «Журнал дьо Женев» за еднократна публикация.

Ако Едит е допускала, че я взимам при мен главно заради физиката и че нашите служебни отношения ще бъдат само форма на един флирт, тя още на следната заран има възможност да се убеди, че се е излъгала. Приемам я в стаята си и след няколко приветливи фрази й предлагам да се настани на малкото бюро, където вече са наредени бланките и пликовете, току-що донесени от печатницата. После без други предисловия почвам диктовката:

Съставянето на посланието отнема повече от половин час. Едит пише бързо и без грешки. Така че ако съм проявявал съмнения в нейната квалификация, аз също имам възможност да се убедя, че съм се излъгал. След като писмото е подписано и акуратно поставено в плик, поръчвам кафе и сядаме да оформим назначението. Жената ми подава осигурителната си книжка и аз се подписвам на съответното място като работодател.

— Всъщност вие сте работили само шест месеца у «Фишер и Ко» — забелязвам, като преглеждам бегло книжката. — По-рано къде сте били на служба?

— Никъде. Следвах френска литература, а като завърших, разбрах, че с френска литература не може да се живее, и постъпих в школа за машинопис и секретарство, защото нямам родители, а близките ми не бяха готови да ме издържат повече.

— Разбирам. При Фишер, както виждам, сте напуснали по съкращение на мястото. И решихте да изоставите родния град?

Тя кимна.

— Цюрих е хубав град — казвам. — И също има прекрасно езеро. Изобщо, приказни гледки.

— Да, но с гледки не може да се живее.

— Нима и във вашия бранш има криза?

— И доста голяма.

Тя посяга към чантата си, обаче аз предугаждам намерението и услужливо подавам пакетчето «Кент». Жената запалва, пуска гъста струя дим и ме поглежда, сякаш чака да види какво още ще измисля. Спокоен и открит поглед, но с едва забележима напрегнатост.

— Къде си опитахте късмета, преди да идете в «Зодиак»?

— Никъде. Първото нещо, което научих, когато пристигнах, бе за вакантното място в «Зодиак».

— Навярно от вашата позната…

Тя кимна, без да мигне.

— Значи, сте отскоро тук?

— От десетина дни.

Макар да водя разговора в тон на приятелско любопитство, нюансът на разпит е неизбежен. Обаче един работодател има винаги право на известни сведения.

В тоя момент телефонът ми иззвънява. Обажда се моята позната, телефонистката, за да ми каже, че някоя си ме търсела във връзка с някаква си обява за секретарско място.

— Пуснах наистина такава обява — отвръщам, — но вече имам секретарка. Така че бъдете добра да съобщавате това на всички, които се обаждат.

От другия край на жицата се чува мъченическо изохкване:

— Не се безпокойте. Ще наредя повече да не поместват съобщението.

— Вие сте публикували обява за секретарка? — вдига вежди Едит, след като затварям телефона.

— Всъщност бях я дал преди три дни, обаче не знам защо са я забавили. Слаб съм в ясновидството и не подозирах, че ще ви срещна. Но защо така ме гледате?

— Нищо. Досега просто мислех, че назначението ми е резултат на случаен каприз.

— Грешка — казвам. — Поне що се отнася до каприза. А случайността е изцяло в моя полза. Вие сте чудесна. Като машинописка, искам да кажа.

Тя се усмихва леко, без сянка от топлота:

— Надявам се, че и аз печеля от случайността.

— Не се надявайте, бъдете уверена. Първото предимство при мене е, че няма да остареете преждевременно от работа. Засега например може да се чувствувате свободна. Оставете ми само телефона си. Ако случайно имам нужда от вас, ще ви се обаждам заран до десет.

Тя става, разбрала, че работният ден е свършил, и аз й махам за сбогом, без да я изпроводя. Това само оставаше, да изпровождаме секретарките си.

Следните дни минават в разнородна дейност: няколко отскачания до «Хронос» при оня луд човек, моя директор; две визити у нотариуса за окончателно оформяне на сделката; един следобед, прекаран в библиотеката за самообразование, без да се смятат часовете, посветени на размисъл и на празно скитане из града. Женева е, общо взето, хубав град с една особеност, която може да се смята еднакво за предимство и за недостатък: и тук има премного вода, но за разлика от Венеция тукашната е събрана на едно място — в Женевското езеро. Това те принуждава по десет пъти на ден да изминаваш ту насам, ту натам тия безкрайно дълги мостове, навеждащи на мисълта за ползата от автомобилния транспорт. Въпросът е там, че в момента нямам никакво време да се занимавам с врътня около поддържането на кола. Достатъчни ми са грижите по моята секретарка. Вярно е, че заниманията ми в момента не изискват нейното присъствие, затуй се въздържам да я безпокоя. Затова пък тя здравата ме безпокои.

Без да говорим за смущаващите видения на снажните форми, образът на Едит ме преследва и с някои други свои особености. Например привичката да те гледа право в очите и да те лъже най-безсрамно, без да мигне. Съмненията около поведението на тая жена възникваха у мене още от първите часове на познанството ни и оттогава насам непрекъснато нарастват.

Освен невинната наглед лъжа по повод срещата с «приятелката» Едит ми бе сервирала и по-съществени лъжи. Тия лъжи впрочем бяха лесно обясними, ако се възприемеше определена хипотеза за характера и ролята на моята секретарка. Но понеже, както моят шеф се изразява, в нашия занаят са важни не фантазиите, а проницателният анализ на даденото, засега аз се пазя от хипотезите, без това да ми пречи да ги имам предвид.

Другото, което имам предвид, е разписанието на влаковете. Въпреки стремглавото ми издигане в последно време по стълбата на обществената йерархия, принуден съм отново да се заема с тая груба работа, състояща се в киснене по пероните и следене на влаковете. За щастие този път съм пощаден поне от следобедните жеги, тъй като обектът ми е нощният влак, който прави връзката с директния Венеция-Лозана. Нощното дежурство има и друго предимство — открива ми се възможността да запълня някои празноти на естетическото си възпитание, главно по линия на киноизкуството. Вечерните прожекции приключват половин час преди пристигането на съответния влак и са една удобна, небиеща на очи форма за прекарване на времето, тъй че за три седмици успявам да изгледам две дузини шедьоври, между които и цяла серия «шпионски». Трябва да призная впрочем, че тъкмо шпионските будят у мене най-голямо недоумение, защото макар по мнението на моя шеф да падам малко фантазьор, но и фантазьорството си има известни граници.

С тия две дузини шедьоври цикълът на моето кинообразование приключва в едри линии. Една вечер, след като съм излязъл от прожекцията на филма «Опасна среща», аз почти се сблъсквам на гарата с Моранди. Малкият крачи бързо и, както винаги, наперено, със смешната си шапчица, килната на върха на главата. Тоя човек трябва да е доста плешив, щом винаги има нужда от шапка, а ако не е плешив, той без друго ще оплешивее, след като денонощно я мъкне на тила си.

Проследяването трая три минути. Моранди само прекосява площада пред гарата, завива в рю дез Апл и отсяда в хотел «Терминюс».