— Елате, ако сте си починали. Имаме малко работа.

Работата е да позвъним на Рудолф Бауер, внос-износ. Едит набира номера, свързва се церемониално от името на своя шеф със секретарката на отсрещната страна, секретарката на отсрещната страна се свързва на свой ред с шефа си и в резултат на целия този ритуал най-после съм в пряка връзка с търсеното лице.

— Добро утро, обаждам се от името на един ваш близък. Имам да ви предам нещо от негова страна.

— Много ми е приятно — отвръща енергичен младежки глас. — Кога ви е удобно да минете?

— Когато ще бъде удобно на вас.

— Дванайсет, добре ли е?

— Отлично е.

Секретарката ми следи с известна изненада оперативността и ефикасността на разговора ми. За да дам добавъчна храна на адмирацията й, аз изваждам грижливо опакованите мостри и търговските си книжа, поставям всичко в елегантната кожена чанта, поглеждам часовника на ръката си — един автентичен «Хронос» — и предлагам:

— Имаме време да се разходим из града.

— Ако не смятате тая разходка за служебно задължение, бих ви помолила да ми я спестите.

— Както обичате — отвръщам безучастно, вземам чантата в ръка и излизам.

Мюнхен е може би чудесен град, но не в часовете на лятната жега. Затова подир късо колебание решавам да се запозная вместо с него с бирата, носеща същото име. Тя е отлична. И то тъкмо при жега.

В дванадесет без една минута заставам пред секретарката на Бауер, а минута по-късно и пред самия Бауер. Нека се разбере, че немската точност може да бъде постигната и от някои други нации, като швейцарската.

Бауер, противно на гласа си, не е съвсем млад, във всеки случай не по-млад от петдесетте. Но в лицето му и в стойката на тялото му има нещо енергично и стегнато, извикващо идеята за парадни униформи, студентски дуели и казармени плацове. Той прочита за по-малко от минута писмото на Моранди и веднага минава на въпроса:

— Каква е офертата ви?

Френският му език е твърд и отсечен, не по-малко от държането.

Повтарям в общи линии сбитото си изложение, направено неотдавна пред директора на «Зодиак». Изваждам за по-голяма нагледност и мострите заедно с подробните ценоразписи.

Бауер ме изслушва внимателно, после хвърля бегъл поглед на мострите и кима:

— Мисля, че ще мога да направя нещо за вас. Какво точно и как, това ще бъда в състояние да ви кажа не по-рано от два дни. За колко време сте тук?

— За колкото е нужно.

— Отлично. В такъв случай да се уговорим…

Той прелиства бележника на масата си и определя деня и часа. След което ми подава твърдата си като дърво ръка и ме отпраща.

Доброто на песимиста е не само че предвижда най-лошите неща, но и че когато тия лоши неща не дойдат, той вкусва насладата на приятния сюрприз. Песимистът е единственият човек, който се радва, когато очакванията му бъдат излъгани.

Втората среща с Бауер ми доставя именно подобна изненада. Не изведнаж, разбира се, и след доста напрегнати обрати.

— Часовниците ви са качествени — казва вместо встъпление представителят на местния внос-износ. — Но те имат един дефект: трудно продаваеми.

Очаквам, че ще ми сервира бележките, вече известни от срещата в «Зодиак», затова бързам да възразя. Бауер търпеливо ме изслушва, после забелязва:

— Не се разбрахме. Непродаваеми са не поради не доверието на купувачите, а поради опозицията на продавачите. На вашата стока е организиран бойкот и вие би трябвало да знаете това.

— О, бойкот — махам пренебрежително с ръка. — Това са интриги на някои швейцарски фирми. Никой не е дотам властен да установи бойкот на целия световен пазар.

— Не бъдете чак толкова сигурен — поклаща глава Бауер.

После, сякаш между другото, запитва:

— Вие, мисля, съвсем отскоро сте собственик на «Хронос»?

— Съвършено вярно.

— А преди това с какво се занимавахте?

— Със същото. Само че не като производител, а като търговец.

— Имахте магазин?

— Да.

— Къде?

— В Лозана.

— Търговията трябва да е вървяла добре, щом сте натрупали пари, за да купите цяло предприятие.

— Парите са натрупани от баща ми, не от моите сделки. Баща ми беше старомоден човек и се боеше от рискованите операции. По-голямата част от средствата си държеше в суха наличност, а търгуваше само с незначителни суми, за да си осигурява всекидневното.

— Вие, значи, сте нарушили това златно правило?

— Ако едно правило не носи злато, то не е златно правило. Човек трябва да играе по-наедро играта, иначе тя не си струва труда.

— Не мислите ли, че поемате твърде голям риск? — запитва Бауер и ме поглежда внимателно.

Издържам погледа му спокойно, но без нахалство.

— Рискът е пресметнат — отвръщам. — В най-лошия случай ще продам всичко и пак ще изляза с печалба.

— Ако има кой да купи… — възразява Бауер. — И ако конкуренцията не мине към по-драстични мерки. Има и драстични мерки, господин Ролан

— Никакви мерки не ме плашат — отвръщам. — Пресметнатият риск също е риск, разбира се, но днес къде няма риск?

Бауер отново ме поглежда внимателно. После запитва:

— А кое ви накара да се насочите именно към «Зодиак»? «Зодиак» не е специализирана фирма по часовниците.

— «Зодиак» по нищо не е специализирана. Обаче това е солидна фирма. За да парирам бойкота, ми трябва тъкмо една солидна фирма.

— Солидни фирми има много.

— Тия като «Зодиак» обаче се броят на пръсти. «Зодиак» сключва маса сделки със страните зад «желязната завеса». А това е тъкмо пазарът, където никакви бойкоти не могат да бъдат в сила.

— Вие сам не можете ли да имате връзки отвъд «желязната завеса»?

Въпросът е подхвърлен съвсем небрежно.

— По кой начин?

— Не знам. Питам просто…

Той продължава да пита все тъй просто в течение на още близо два часа. Трябва да му се признае, че води разпита умело, макар и твърде директно, и че прави всичко необходимо, за да не ми пресъхнат устата: секретарката внася бутилка скоч и на два пъти подновява запасите от лед и сода.

— Надявам се, че не съм ви уморил прекалено — казва най-сетне Бауер, като поглежда часовника си.

— Не, но ме озадачихте — отвръщам с добродушна усмивка.

Домакинът също се усмихва, макар и не тъй добродушно:

— Сам разбирате, че когато работим с някого, трябва да знаем с кого работим. А моята фирма, господин Ролан, въпреки неблагоприятната ситуация има намерение да поработи с вас.

Ето най-после и часа на приятната изненада.

— За нас, разбира се, е трудно да разбием блокадата, създадена около вашата продукция. Но ние имаме известни пазари в Африка и сме наклонни да почнем с една първоначална сделка за десет хиляди часовника, колкото да изпробваме пазара.

Погледнато от страна на грубата корист, съобщението звучи приятно, обаче моята гледна точка в случая е различна. Затова едва се сдържам да не запитам: «А «Зодиак»?»

— Що се отнася до «Зодиак», там работата е по-сложна. Както ви е казал и Моранди, аз имам известни връзки с ръководството на фирмата, но съвсем не съм всемогъщ. Прочее налага се да почакате още няколко дни, за да видим резултата от направените сондажи. Надявам се, че имате възможност да почакате.

«Да чакам? Че аз съм професионалист по чакането» — би следвало да отговоря, обаче казвам:

— Разбира се. Мога да ви оставя телефона си.

— Именно. При следната среща ще оформим и сделката.

Давам вид, че отлагането на сделката не ми е прекалено приятно, но замълчавам, както приличието го изисква. И ние се разделяме с къси озъбени усмивки, след като Бауер ми връчва за миг парчето дърво, което му служи за ръка.

Едит приема с явно огорчение вестта, че се налага да останем още няколко дни в Мюнхен. През цялото време досега тя не е напуснала стаята — освен за да слезе да се нахрани в ресторанта на хотела — под предлог, че е настинала, боли я глава, уморена е и пр. Засега тя съвсем не ми е нужна и аз я оставям да се занимава с лошото си настроение, като посвещавам своето внимание на мюнхенските забележителности и главно на онази от тях, която има второто агрегатно състояние, а именно течното, придружено с обилна пяна.