— Вече ви зададох два въпроса.

— Добре, ще ви отговоря. Що се отнася до Мюнхен, вие наистина познахте. В тоя град има един човек, когото не желаех да срещна. Нито него, нито близките му. Един човек, който на времето постъпи некрасиво с мен, след това с късна дата се сети да ме гони. Обаче това е съвсем лична работа и не разбирам защо е трябва да я споделям с вас. Що се отнася до «Зодиак», тук направо грешите. Не съм имала към тая фирма никакви специални интереси освен това, че можеше да ми осигури постоянно място и от време пътуване за сметка на фирмата.

Начинът, по който е отговорила на двата въпроса може да бъде приложен, разбира се, и към всички следващи. Затова решавам, че спазването на правилото «пестете ни времето» изисква сам да поема инициативата. Запалвам цигара, притварям за минута очи, колкото да събера мислите си и да дам възможност на жената да се пребори със страховете си, после казвам:

— Вие сте завършили френска литература преди четири години. Тоя факт бе твърде лесен за установяване. От тия четири години една сте прекарали в курсове по машинопис и половин — при «Фишер и Ко». Прочее губят ви се две години и половина, които трудно могат да се обяснят с безделие, като се има предвид енергичната ви натура и особено свидетелството ви, че не сте имали близки хора, готови да ви издържат повече.

Тя се опитва да възрази нещо, но аз я спирам:

— Чакайте, това е още само началото. Минаваме към втори момент: останали сте без работа и напускате Цюрих, понеже не можете да намерите място. Но една също лека справка с периодичния печат и по-специално с колоната за малки обявления установява, че в Цюрих по същото това време всекидневно са се търсели средно по пет-шест машинописки и секретарки. Трето: пристигате в Женева да гоните късмета си и първото, което научавате от една ваша позната, е новината за вакантното място в «Зодиак». Обаче всъщност мястото в «Зодиак» се беше овакантило само два дни преди нашата среща, което също не бе трудно да се установи по колоната на малките обявления. А вие бяхте пристигнали десет дни преди това и бяхте прекарали тия десет дни със скръстени ръце, макар в споменатите колони всекидневно да са се появявали съобщения за вакантни места в други предприятия.

Едит мълчи и гледа пред себе си, сякаш това, което говоря, не се отнася до нея. Аз, напротив, я фиксирам през цялото време, защото знам от опит, че погледът действува, дори когато е отправен във фланг.

— Не искам изобщо да споменавам за лъжата ви относно въображаемата «позната», освен ако наричате така мъжа, с когото се срещахте в Женева.

— И това ли ви дразни?

— Оставете диверсиите. Това не ме дразни в смисъла, който вие имате предвид, обаче ме навежда на определени изводи. Но нека първо да се върнем на въпроса за «Зодиак». Вие имате нещастието да изпуснете това жадувано място, но и щастието в същия момент да ви бъде предложено друго, и то равностойно. Вместо да се зарадвате на тоя шанс, вие проявявате необясними колебания, отлагате отговора си за другия ден…

— Животът не ме е възпитал да вярвам на всеки срещнат…

— Минутка И въпреки уговорката да ми се обадите заранта, се обаждате едва следобед…

— Казах, че ви бях търсила заранта…

— Но излъгахте. Защото заранта бях отсъствувал от хотела само по време на срещата си в «Зодиак», а вие бяхте чули за тая среща предния ден и глупаво би било да ме търсите тъкмо тогава, когато знаете, че няма да ме намерите.

Тя мълчи. Протягам ръка през рамото й. Не, разбира се, за да я прегърна, а за да хвърля угарката през прозореца.

— И ето, след повече от ден на необяснима нерешителност вие най-сетне се обаждате, за да манифестирате също тъй необясним ентусиазъм, да изразите удоволствие…

— Може и аз да съм направила своите проверки, както вие сте ги правили.

— Разбира се. Но проверките вие сте ги правили не само за да разберете дали съм собственик на «Хронос» и що за предприятие е «Хронос», а и за да установите какви са връзките ми със «Зодиак». Въпросите, които ми задавате от време на време, също бият в тази цел. Изобщо, с две думи казано, вашето място при мене има известен интерес, доколкото самият аз съм някаква възможност за достъп до «Зодиак».

Запалвам цигара, за да дам възможност на жената да отговори, обаче тя предпочита да мълчи и да гледа пред себе си. Може би не трябва да бързам. Може би тъкмо в тоя момент Едит обмисля поредната си лъжа и щом я намисли, услужливо ще я предложи на вниманието ми.

— В обвиненията ви освен голяма доза мнителност има и някои верни неща — признава най-после тя. — Ключът на всичките ми постъпки е интересът към «Зодиак», вие сам сте разбрали това. Всъщност не толкова към «Зодиак» като фирма, колкото към един определен човек от тая фирма. Но това е една съвсем лична история.

— Слушайте, Едит: вие сте страшно затънала в тия лични истории. Една в Мюнхен, втора в «Зодиак»… Само че аз нямам никакво намерение да затъвам повече в лъжите ви. Тъкмо вашите постъпки свидетелствуват, че в случая няма никаква лична история. Вие действувате по чужда диктовка и за да пристъпите към действие, изчаквате чужди инструкции. Вашето колебание пред мястото, което ви предложих, ви беше необходимо, за да спечелите време да докладвате и да получите допълнително нареждане. Вашите срещи с приятелката в мъжки образ бяха извикани от същата необходимост. Не искам да ви насилвам да казвате нищо повече от това, което смятате, че може да ми доверите, но и не желая да ми досаждате с глупави лъжи. Казах ви: утре ще си уредим сметките и ще се сбогуваме.

— Но аз не искам да се разделяме, вие сте ми нужен… — извиква полугласно Едит, като спонтанно се обръща към мене.

— Вие също сте ми нужна, обаче се въздържам… — промърморвам аз.

Защото при спонтанното обръщане лицето на жената се е озовало на педя от мене. Едит диша развълнувано, макар че гърдите й нямат нужда от дълбоко дишане, за да се видят размерите им.

— Бих искала да ви кажа всичко, но не мога… — прошепва секретарката, като ме хваща за ръката.

— Защо? Вие доста добре се изразявате.

— Защото именно не се касае до лична история… както сам сте го разбрали… защото тайната не е само моя тайна… изобщо не е моя тайна…

— Добре, не ви насилвам. Обаче съгласете се, че не е възможно да бъда свързан с човек, който има тайни намерения в една област, от която аз си вадя хляба.

Едит стисва в някакъв несъзнателен порив ръката ми и казва умолително:

— Обещайте ми поне да бъдете дискретен… Обещайте ми, че ще мълчите.

— За това няма защо да се боите. Стига, разбира се, интересите ви да не са против моите собствени.

— Морис… — казва жената с развълнуван глас, като съвсем ненадейно ме назовава по име. — Аз съм шпионка…

— А, шпионка… — промърморвам. — Само това ми липсваше.

Тя стиска ръката ми и ме гледа с разтревожени очи, сякаш сама е ужасена от признанието, което е направила.

— И на кое разузнаване служиш?

— На никое… На «Фишер и Ко»…

— Че какъв е тогава твоят шпионаж?

— Търговски.

— И такъв ли има?

— «Зодиак» твърде много засяга интересите на «Фишер и Ко» в някои области. Освен това в «Зодиак» се разработват някакви проекти с по-далечна дата за поглъщане на известни предприятия и създаване нещо като монопол. От «Фишер и Ко» искат да знаят подробности за проектите и изобщо да имат информация за всичко, което става в «Зодиак».

Тя излага тия сведения с автоматичен глас и с израз на самоубиец.

— Но аз не трябваше да казвам на никого тези неща, на никого, разбираш ли?

«Все едно че си ги казала на никого. Една стара приятелка така ме наричаше — «господин Никой»» — помислям аз, обаче произнасям само:

— Ясно. И успокой се. Не съм от приказливите. И твоята секретна мисия не ме засяга. При едно-единствено условие: да не вършиш глупости, в резултат на които да объркаш и моята работа.

Ние неусетно сме минали на ти, и другояче не би могло да бъде при един интимен разговор, изпълнен с шпионски признания.