— Почваш да ме плашиш.
— Нямам такова желание. Искам просто да ти припомня първата и единствена клауза на споразумението ни…
Замълчавам, защото келнерът се е приближил да сервира яденето: бифтек с пържени картофи плюс зелена салата. Скромно и сериозно блюдо, подходящо за работния ден. Препоръчвам му да добави в интерес на вътрешното оросяване още две халби и след като го отпращам, продължавам мисълта си:
— Защото за тебе, скъпа Едит, службата в «Зодиак» може да е само един епизод, но за мене тя е въпрос на професия…
— Хубаво — прекъсва ме тя, като набожда с вилицата сочния бифтек. — Можеш да си спестиш приказките. Знам какво ще кажеш.
— Съмнявам се. Това, което искам да кажа, е, че трябва да наминеш за назначаването си при директора на персонала, господин Адам Уорнър.
— Ще намина.
— Имай предвид, че макар да се казва Адам, той не задава въпросите си като първия човек.
Тя спира да яде и ме поглежда.
— Бих казал дори, че ги задава с необичайна сръчност. И че е любопитен повече от поносимото. Така че ако му сервираш легендата си в тоя вид, в който я беше сервирала отначало на мене, не вярвам да пожънеш успехи.
— Благодаря ти, че ме предупреждаваш. Но аз съм се приготвила.
— А ако стане дума за първия ти опит да се настаниш в «Зодиак», Уорнър няма да пропусне факта, че след като не си успяла да станеш секретарка в женевски клон, сега се явяваш като моя секретарка в Главната дирекция.
— Той не може да знае за първия ми опит. Не съм оставяла документи, нито съм подавала молби.
— Но си оставила името си.
— Нито името. Първия ден, когато се явявахме, бяхме цял куп и помощник-директорът ни приемаше набързо, колкото да ни огледа. Тоя тип е прочут с женкарството си.
— Странно как тогава не те е избрал.
— Всички нямат в тая област твоите здрави и малко елементарни вкусове, Морис. Всъщност почти ме беше избрал и ми даде надежди, но подир мене влезе една друга кандидатка и още като я видях, изпитах предчувствието, че тая ще ме измести.
— Била е, значи, повече от богиня.
— Нищо подобно. Беше едно от тия дългокраки и сухи същества, с огромни изкуствени мигли и подути безцветни устни, които създават славата на манекенското съсловие.
— Негова си работа — казвам. — А «Фишер и Ко»?
— Какво «Фишер и Ко»?
— Ако «Фишер и Ко» имат специални интереси към «Зодиак», Уорнър не може да не е в течение. Още щом съобщиш къде си работила…
— Разбирам — прекъсва ме тя.
После помисля малко и казва, като ме гледа нерешително:
— Морис, не исках да ти доверявам и тая последна тайна, но ще го направя, понеже се налага и понеже ти вярвам. «Фишер и Ко» е само междинно звено. Фирмата, която се интересува от проектите на «Зодиак», е съвсем друга.
И тя отново се заема с бифтека си, понеже келнерът приближава към масата с оросителните материали в ръка.
Едит се прибира в хотела едва вечерта и лицето й има доста измъчен израз. Тя отваря уста да каже нещо, но аз я изпреварвам:
— Ще вървим ли да вечеряме? Умирам от глад…
Секретарката ми разбира какво имам предвид, затова само кима и отива оттатък да се освежи.
— Мислиш ли, че в хотела ни подслушват? — пита жената, когато излизаме и тръгваме по Калверстрат.
— Сигурен съм. Дори мога да ти кажа кой точно върши тая работа.
— Тоя, старият, дето се настани оня ден в съседната стая — сеща се Едит.
— Именно. Ти имаш доста наблюдателно око.
— Защото и той е доста прозрачен като брояч. Но слушай, Морис: да ни подслушват дори в хотела, това не ти ли се вижда вече прекалено?
— Какво значение?
— Как «какво значение»? В търговска фирма ли постъпваме, или в център за атомни проучвания?
— Не знам — отвръщам замислено, като си давам вид, че разсъждавам по въпроса. — Във всеки случай холандците са прочути по цял свят с шпиономанията си. И после, знаеш, тия търговски фирми, дори и най-порядъчните, търгуват понякога с не съвсем порядъчни десени, например оръжие.
— Трябва да има нещо от тоя род. Иначе е необяснимо.
— А как мина при Уорнър?
— Ужасно беше — въздъхва тя. — Единственото, което забрави да попита, беше за марката на сутиена ми.
— Е, и?…
— Мисля, че се справих — отвръща жената скромно.
— Това ще стане ясно при втория разпит.
Тя ме поглежда сепнато:
— Искаш да кажеш?…
Що се отнася до мене, вторият разпит идва десетина дни по-късно и е значително по-лек от първия. Изобщо имам впечатлението, че проверката се е оказала в моя полза. По някакво съвпадение документите за продажбата, които до тоя момент, кой знае защо, се бавят, биват подписани веднага след втората ми визита при Уорнър и сделката се сключва едновременно с официалното ми назначение.
Прочее аз съм вече член на това голямо семейство, наречено «Зодиак», и разполагам със самостоятелен уютен кабинет — светъл и ухаещ на чистота, тоест на паркетин. Подведомственият ми персонал е малоброен, но качествен. По-точно казано, той се ограничава с госпожица Едит Рихтер, която се е разположила до едно малко бюро под носа ми и кръстосвайки бедра, не пропуска да ми показва финеса на чорапите си.
— Не ми пречи на работата с тия гледки — промърморвам понякога, когато блуждаещият ми поглед пада тъкмо дето не трябва.
— Какво да правя, като полата ми е тясна и къса? Не мога да седя непрестанно като в клас
— Но можеш да си купиш друга, широка и по-дълга — възразявам. — Ще ти подаря една плисирана шотландска пола на сини и зелени карета. Много са модерни.
— Не обичам плисирани поли. Правят ме дебела.
— Тогава ще ти купя една работна престилка. Непременно ще ти купя престилка, ако продължаваш с тия фокуси.
През свободните минути нашите разговори вървят все в този тон, понеже сме се разбрали, че нито в хотела, нито тук ще говорим по-сериозни неща. Засега, въпреки че отскоро сме на работа, свободните минути са малко. Всеки ден трябва да се пишат по няколко писма на вероятни бъдещи клиенти с подробни и специално редактирани за отделните случаи оферти. Необходимо е да се обмислят и известни рекламни стъпки за популяризиране на новата марка. Налага се да разговарям често по телефона и с Клод Ришар по едни или други подробности във връзка с разширяване на предприятието и увеличаване на капацитета му. За мой късмет или по-точно за късмет на «Зодиак» Ришар именно поради фантазьорските си наклонности е предвидил още отначало подобна възможност, тъй че разширението може да се осъществи лесно и бързо, макар и не безплатно. Пътем казано, новината за преминаването на «Хронос» към «Зодиак» е изпълнила Ришар с нов устрем. Едва сега ми става ясно, че той е гледал на мене като на сигурен гробокопач на фабриката, въпреки че се е въздържал да ми го каже. Затова пък ненадейният обрат го изпълва с вяра, че скоро ще тържествува над акулите, макар и без особена лична изгода. В своето свирепо въодушевление, горкият, дори не си дава сметка, че тъкмо сега всъщност обслужва една от най-големите акули.
Влизането ми в голямото семейство на «Зодиак» с нищо не напомня на семеен празник. Моят кабинет е почти изолиран в другия край на коридора, водещ за светилището на председателя. При мене не се отбива никой, нито аз самият имам повод да ида при някого, тъй като за служебните справки съществува телефон. Хората, на които съм представен като шеф на нов отдел, и които понякога ме срещат по коридора, разменят с мене само реплики на студена любезност. Изобщо стилът на «Зодиак», по всичко личи, е стилът на деловита затвореност: всеки да си гледа работата. Хладното държане е такава неотменима черта на учреждението, както лекият дъх на паркетин, с който са пропити стаите. Някои от чиновниците наистина се отбиват през обедните часове в кафенето на ъгъла, за да пийнат кафе или чаша бира и да побъбрят, но те бъбрят помежду си, и то за незначителни неща, а вниманието им към мене се ограничава с учтиво кимане.