— Е, значи, разполагаме все пак с две писти — забелязвам. — Онзи, който е вербувал Ставрев, и този, който е възстановил връзката.

— Една писта — поправя ме Любо. — Оня, първият, е бил военен от Американската мисия и следите му отдавна са загубени. Може и да е умрял. Една писта: Карло Моранди, чиновник в клона на «Зодиак» — Венеция.

— Е, все пак…

— Е, да, все пак… Само че това «все пак» на практика се оказа нищо и половина.

Стигнахме до някакъв канал. В сянката на ъгловата сграда до канала пустее мраморна скамейка.

— Да поседнем тук — предлага Любо и се отправя към скамейката.

— Бих предпочел другаде. Умирам от глад.

— А аз от жажда — промърморва приятелят ми, като се отпуска на скамейката. — За нещастие не разполагаме с много време. Довечера ще се черпим.

Сядам до него, дръпвам за последен път от цигарата и я запращам в неподвижната вода на канала. Дълбока, смътнопрозирна вода, смарагдовозелена под косите лъчи на слънцето и черносиня в сянката.

— Откога си тук? — питам.

— Кажи-речи, от три месеца. Три месеца с общ резултат нищо и половина. При моите условия проследяването на тоя тип се оказа доста трудно. И все пак мисля, че разучих всичко, което може да се разучи.

Любо замълчава, от което може да се съди, че разученото не си и струва да се излага.

— Що за птица е тоя Моранди?

Приятелят ми бърка в джоба си, изважда няколко снимки и ми подава една от тях:

— Дворецът на Дожите с Моранди като прибавка — обяснява той. — Хубава снимка, а?

Свивам рамене и се заглеждам в снимката.

— Трябвало е да стана фотограф. Във фотографията по ми върви, отколкото другото.

Пред фасадата на двореца се виждат няколко фигури на минувачи.

— Кой е Моранди? — питам.

— Този с жената.

Този с жената е мъж на средна възраст, нисък, но наперен като петел, с тънки мустачки и смешна шапка с малка периферия, килната на тила.

— Жената е във всяко отношение по-забележителна — казвам.

— Да, но тя не играе. Всъщност и Моранди изглежда вън от играта. Чиновник от средна категория. Бонвиван. Харчи може би малко повече, отколкото получава.

— Значи…

— Значи, че прави дългове, нищо повече. Пътува често по служба до Женева, дето има друг клон на «Зодиак». Никакви връзки, никакви прояви, които да опират в разузнаването.

— А тая жена?

— Не е вакантна — отвръща Любо, като издърпва снимката от ръката ми. — Тя му е любовница.

— Опитал ли си да я прислушаш?

— Чаках тебе. Съвсем корумпирана е, брат ми. Опасно и безполезно. Обаче опитах друго.

Той млъква и поглежда часовника си. После вдига очи и лукаво ми намига, също както оня, някогашният Любо Ангелов, шегаджията и хитрецът, когото приятелите му наричаха Гявола. Само че сега в това намигане има нещо жалко, сякаш Любо се опитва повече да си даде кураж, отколкото да се похвали с успех.

— Влязох в контакт с един тип на име Артуро Конти. Тя е дълга, после ще ти разправям подробности. Конти работи в една стая с Моранди и с него гуляе. Познава му очевидно и кътните зъби.

— Ами ако тоя Конти…

Любо махва отегчено с ръка:

— Остави Знам си урока.

— Въпросът е, дали си сигурен…

— В нищо не съм сигурен. Сигурен съм само в това, че друга възможност няма. Още повече Конти се оказа схватлив. Разбра веднага какъв купувач съм и каква стока ме интересува. Поигра малко на колебание, колкото да вдигне цената. После кандиса.

— Резултат?

— Днеска ще стане ясно. Той ще види цвета на парите, а аз какво ще получа — не знам. Може и да ме прати на баня, но друг изход няма. Три месеца вися напразно.

Приятелят ми поглежда часовника си и става:

— Трябва да вървя. С тебе ще се видим точно в шест. Дотогава ще имам сведенията. Мястото на срещата: автобусната спирка в началото на Моста на свободата. Купи си карта и се оправяй. А сега, ако искаш да се нахраниш, върви все по тая улица, додето стигнеш Кампо Морозини.

Любо вдига леко ръка за сбогом и едва в тоя миг се сеща да запита:

— Ти откъде, от Франция ли?

— От Франция.

— Значи, си се справил.

— Нали ти си ми учителят…

— Не ме четкай — усмихва се Любо. — Ако не бях аз, друг щеше да бъде. Във всеки случай радвам се, че си се справил…

После добави без връзка:

— А аз, брат ми, имам син. Син на пет месеца.

Площадът Морозини няма твърде венециански вид, в смисъл че в пейзажа му липсват канали. Затова пък има кафенета. Настанявам се в сянката на един навес на бели и сини ивици и съсредоточено, като се стремя да не изглеждам прекалено гладен, поглъщам един милански котлет, гарниран с огромна порция спагети.

Въпреки ранния час и жегата, на терасата пред кафенето седят неколцина безделници и две-три компании туристи. Нула внимание към мене от страна на присъствуващите, ако не се брои келнерът, който се навърта наоколо с надежда да поръчам нещо добавъчно. За да му направя удоволствие, поисквам някакъв десерт и вадя от джоба си плана. Маршрутът до Понте делла Либерта се оказва прост. Трябва да взема параходчето от Моста на академията и да сляза на началната спирка. Целият път ще ми отнеме навярно половин час. А сега едва минава четири. Имам, значи, час и половина свободни, през които едничката ми работа ще бъде да изям един жалък десерт. И, разбира се, да чакам.

«Ти от Франция ли?» — бе запитал приятелят ми.

«От Франция.»

Какво се криеше зад този къс отговор, това само аз си знаех. И колко ампера напрежение носех още у себе си, това също само аз си знаех. Подир всяка операция, подобна на моята френска история, една пауза не е излишна, за да може моторът да изстине. Аз вече почти я виждах тая пауза в спокойните очертания на един кратък отдих на Златните пясъци… Един хубав отдих в началото на лятото, когато напливът не е започнал и морето е още хладничко. Умирам за такова студено море, защото ми дава възможност с чиста съвест да се излежавам до обед в леглото, а следобеда да скитам насам-натам, без чужденците на всяка крачка да ме настъпват по новите обувки. Няма нищо по-хубаво от почивката на море, особено ако се къпеш само във ваната.

Да, аз я виждах тази юнска пауза в момента, в който се добрахме с Лида до палубата на «Родина». Параходът бе вече вън от френските териториални води и граничният катер, пуснат подире ни, дори не си направи труд да доближи борда, а зави нейде встрани, давайки вид, че е тръгнал по съвсем друга работа.

Комендантът се оказа делови и схватлив човек и веднага ми осигури радиовръзка. Предавах до късно през нощта подробностите по изпълнението на задачата си. Бях тъй капнал за сън, че дори не помня как съм стигнал до отредената ми каюта — навярно съм заспал на крака още додето са ме водили натам.

— Е, най-сетне — извика Лида, когато на другия ден към обед се показах на палубата. — Значи, не сте бил арестуван?

— Защо да съм арестуван? — запитах с все още мътна от съня глава.

— Ами нали сте емигрант?

— А, вярно — сетих се. — Направих си самокритика и хората проявиха разбиране. Изобщо уреди се някак.

Тя ме изгледа изпитателно. После се намуси:

— Вие май ме вземате на майтап.

Не успях да възразя, защото в същия миг един моряк дотича да ми съобщи, че трябва да ида веднага в кабината на радиста. Очаквах, че от Центъра ще ми искат някои допълнителни подробности по операцията. Но радиограмата беше от съвсем друго естество. С две думи — край на мечтите за юнското излежаване на брега на синьото море. Начало на нова операция, пълна с неизвестни, по-точно, състояща се само от неизвестни. Един-единствен адрес, една парола и една среща с някакъв тип еди-къде си и еди-как си, всеки понеделник, само понеделник, точно в три часа.

Същия ден рано следобед слязох на пристанището в Неапол, без дори да успея да обясня на Лида, че нямам почти никакво намерение да се майтапя с нея.

А сега ето ме в началото на операцията. Неизвестните са изчезнали, колкото да се изясни, че работата изглежда направо безнадеждна. Всъщност бях разбрал, че работата е трудна още от самата радиограма. Не защото това бе казано в радиограмата, а защото ме включваха в действие, без дори да изчакат да се охлади моторът и да ме инструктират на място.