Пристигаме в Амстердам тъкмо на обяд и това ми дава възможност да изненадам Едит, като нахълтвам право в ресторанта, дето обикновено се храним. Заварвам я на обичайното й място, до една от масите край витрината, и в най-подходящия момент, точно когато избира менюто.

— Здравей и поръчвай за двама, ако обичаш — казвам, като сядам срещу нея.

На лицето й се появява бледа усмивка, а туй не е малко, ако се има предвид, че то рядко изразява нещо повече от затвореност или сдържана досада.

— Тъкмо си мислех за тебе — признава Едит, като отпраща келнерката. — Всъщност през цялото време мислех за тебе.

— Аз също мислех за тебе. И главно за туй, да не извършиш някоя глупост.

— Какво по-точно имаш предвид? — пита невинно секретарката ми, макар да разбира много добре какво имам предвид. — Тук напоследък около мене се увъртат доста мъже.

— Не се меся в частния ти живот. Стига тия доста мъже да не са от «Зодиак».

— А откъде другаде?

— Я виж И кои са най-видните представители на това множество?

— О, множество е силно казано. Но тук фигурират първият човек на библията Адам Уорнър и първият човек на «Зодиак» — мистър Еванс.

— Като начало, не е зле. Обаче…

Келнерката донася запотените чаши бира и чиниите супа, която, както смътно съм подозирал, се оказва ненавистната ми доматена супа, макар и сервирана под друго име.

— Какво «обаче»? — подсеща се Едит, когато момичето се отдалечава.

— Исках да кажа, че ако една кариера отведнаж почне на най-високо ниво, тя обикновено бързо приключва поради липса на по-нататъшни възможности.

Едит с удоволствие яде супата си. Аз само опитвам за проба и оставям. Чудя се просто на тия англо-немски раси какво му харесват на това разредено и вряло доматено пюре.

— Не ревнуваш ли малко? — любопитствува Едит.

— Може би, но само малко. Ако искаш да ревнувам повече, трябва да влезеш в подробностите.

— Засега съм бедна откъм подробности. Мистър Еванс на два пъти ме среща в коридора и ме оглежда доста доброжелателно и даже втория път ме спря и запита откога съм тук и къде точно, и отвръщаше на отговорите ми с «много добре», «много добре», като продължаваше да ме оглежда от всички страни, тъй че не разбрах това «много добре» за коя точно част от физиката ми се отнася.

— Туй ли е всичко?

— Малко ли е?

— А съпругът на Ева?

— Адам Уорнър? Той отиде по-далеч — покани ме на вечеря.

— И ти, разбира се, прие

— А как другояче? Ти сам твърдеше, че когато отказваш хубавите неща, това вдъхва подозрение.

— Не съм правил обобщения. Имах предвид конкретния случай с квартирата.

Келнерката се задава, тоя път с две телешки филета, обилно гарнирани с пържени картофи. Банално блюдо, но потвърдено като вкусно и питателно в многовековната човешка практика. Храним се известно време мълчаливо, по-точно до момента, когато филетата са изконсумирани и момичето наминава, за да разбере какъв ще бъде десертът.

— Та ставаше дума за подробностите — напомням.

— О, това беше просто нещо като втори разпит, само че гарниран със стриди, бяло вино и пуйка с портокали. Тоя човек наистина няма никакъв вкус. Консумира пуйката с бяло вино, също както стридите.

— Не може ли да оставиш кулинарните отстъпления за после?

— Нали ти казах: втори разпит. Макар и под формата на приятелска беседа. Почна с мене, за да свърши с тебе. Централната тема: отношенията между мене и тебе.

— За тия хора няма нищо свято — избъбрям.

— Особено го интересуваше моментът на запознанството.

— Надявам се, че не си се отплеснала в свои вариации.

— Какви вариации? Изложих му всичко, както се бяхме разбрали с тебе: прочела съм обявлението и съм се явила. «А защо, вика, се спря тъкмо на вас?» «Откъде да знам — казвам. — Предполагам, че защото останалите бяха по-грозни.» Тук той може би за пръв път ми огледа по-внимателно фасадата. «Да — вика, — отговорът, мисля, е убедителен.»

— Друго?

— Другото все в тоя дух. Макар пет пъти да повтори «не искам да надничам в интимности» и «надявам се, че не съм прекалено нахален». А, пита ме дали съм била с тебе в Индия. Всъщност той с този въпрос и започна. Казах му, че си бил в Индия, преди още да се запознаем, за което твърде съжалявам, понеже ми е омръзнало да слушам приказките за Индия. Всъщност, Морис, бил ли си наистина в Индия?

— Общуването с Уорнър ти се отразява пагубно — забелязвам. — Вродената ти мнителност почва да взима маниакални размери.

Келнерката донася кафето. Поднасям на Едит цигара, подир което обслужвам себе си.

— А защо мислиш, Уорнър е издебнал заминаването ти, за да ме разпитва?

— Не е издебнал заминаването ми. Считал е просто, че с мене е свършено, и е искал да види ти пък от коя боя си.

— Че с тебе е свършено?

— Е, да. Имам чувството, че това пътуване бе уредено само за проверка. Смятали са ме, изглежда, за български шпионин или нещо подобно.

Тя ненадейно се засмива с тоя смях, който внезапно преобразява лицето й и превръща това затворено лице в светло и весело лице на момиче.

— Ти — български шпионин?

Жената отново се залива в смях.

— Не виждам нищо чак толкова смешно — избъбрям докачено. — Ти, изглежда, ме смяташ за пълен глупак.

— Съвсем не — възразява Едит, като се опитва да спре смеха си. — Но чак български шпионин, ха-ха-ха…

Изтърпявам, леко навъсен, да мине пристъпът.

— Всъщност как е там? — запитва секретарката ми, когато най-после се успокоява. — Чак толкова ли е ужасно?

— Защо да е ужасно? Освен ако паднеш от някой пети етаж. Но това и тук е свързано с неприятности.

Разменяме още някоя и друга празна приказка и си тръгваме тъкмо навреме, за да използуваме паузата между две превалявания. Изпращам от учтивост Едит чак до покоите й на горния етаж и пак от учтивост влизам вътре. Тапетите, мебелите, килимът на спалнята са в бледозелени тонове и тия нежни тонове заедно с терасата, покрита в декоративни храсти и цветя, придават на обстановката една особена градинска ведрост, която ме кара да се позаседя.

Секретарката ми се приближава към грамофона в ъгъла и пуска някаква слухораздирателна плоча. Едит има необяснима мания към джаза, но не баналния и приятния, а тоя, който тя нарича «сериозен джаз». Доколкото мога да съдя по любимите на Едит шедьоври, главната и единствена цел на сериозния джаз е да покаже, че и най-приличният мотив може да се превърне с малко усилия в адска какофония.

— Няма ли да влезеш да си починеш? — подхвърля жената, като разбира, че плочата не е в състояние да ме прогони.

— О, за всичко има време — отвръщам лекомислено, като се изтягам в едно от резедавите кресла.

— Тогава ще ми разрешиш да ида да се изкъпя.

— Чувствувай се като у дома си — казвам.

Додето слушам разсеяно саксофонния вой и пляскането на водата оттатък, през главата ми минават смътни представи не само за водните струи, но и за подложеното на струите тяло, додето погледът ми шари по околната обстановка. Вниманието ми ненадейно бива привлечено от някакъв блестящ предмет, подаващ се между киносписанията, пръснати върху масичката в ъгъла. Това е един съвсем безобиден бинокъл. Обаче понятието бинокъл естествено се свързва с понятието наблюдение.

Ставам лениво, като проклинам тоя човешки порок любопитството, и измъквам бинокъла. Той е облицован в седеф и е от неголям калибър, един бинокъл от рода на тия, които жените мъкнат със себе си по спектаклите. За да го изпитам по-добре, излизам на терасата. В далечината, точно насреща, между острите покриви на две съседни сгради се вижда част от фасадата на «Зодиак». Миниатюрното седефено пособие за моя изненада се оказва тъй силно, че различавам ясно прозорците на кабинета на председателя.

Едит надниква през вратата на терасата, цъфтяща и свежа в снежнобялата хавлия:

— Приятно е, нали? С всички тия цветя…