— Не става дума за ревност. Освен ако мислите, че ревнува и Ван Алтен — усмихва се момичето.

— Тогава какво?

— Нищо. Просто принцип.

— В един принцип трябва да има някакъв смисъл. Какво лошо например, че сме седнали с вас да изпием по едно кафе?

— Според мене нищо лошо. Но ако той ни види отнякъде, може и да изхвръкна.

— Шегувате се.

— Съвсем не се шегувам. Ева, предишната му секретарка, изхвръкна тъкмо за такава дреболия. Направо изхвръкна, въпреки че му беше и приятелка.

— А, да, чувах: Ева Шмит.

— Ева Ледерер — поправя ме Дора. — В «Зодиак» не е имало Ева Шмит, поне по мое време.

— Може да е търсел просто повод. Омръзнала му е като приятелка и е решил да се отърве.

— Вие все откъм тая страна обяснявате нещата — усмихва се Дора. — Обаче той се отърва и от Ван Вели, а Ван Вели не му беше приятелка…

— Ван Вели? Не съм чувал.

— Е, да, защото сте сравнително нов. Ван Вели беше вторият човек в архивата, но изхвръкна, макар да беше добър работник. Както и Ева беше образцова секретарка.

— Щом са били образцови, значи, не са останали без работа.

— Не, разбира се. Всъщност на Ван Вели не му остана време да търси работа, защото два дни по-късно се удави.

— Самоубийство?

— Така казват, но може и да е нещастен случай. А Ева още на другата седмица я взеха в «Прайскаф». Само че да си в Арнем не е същото, както да си в Амстердам.

— Вярно. Обаче важното е не само къде живееш, а и колко получаваш. Защото и в Париж да си, ако живееш като някой Ван Алтен…

— На Ван Алтен никой не му е виновен освен собственото му скъперничество — възразява Дора. — Когато трупаш пари за оня свят, на тоя, естествено, няма да ти е весело.

Ние побъбряме още малко за незначителни неща и ставаме.

— Моля ви, не ме изпращайте — казва момичето на излизане. — Може някой да ни види и ще почнат клюките. Изобщо, много ви моля, не ме спирайте друг път.

— Добре, няма, бъдете спокойна. Не искам да ви създавам неприятности.

Тя благодари още веднаж за плочата и аз от своя страна благодаря за информацията, макар и мислено, подир което всеки тръгва по пътя си.

Заварвам Едит в леглото си, но тя твърди, че се усеща малко по-добре, а плочата на Джанго съвсем я ободрява.

— Не допусках, че ще се сетиш — забелязва секретарката ми, като поставя плочата на грамофона.

— Подсети ме твоята Дора — признавам. — Срещнах я случайно към магазина и това ми даде идеята да подаря един Джанго на нея от твое име и един на тебе от мое.

Едит ме поглежда с подозрителния си поглед, обаче нищо не казва, защото в тоя момент се разнасят звуците на легендарната китара. Фантастично.

Следната заран Едит пак има температура и не може да дойде на работа. Това е неприятно, обаче опростява задачата ми. Два часа преди края на работния ден използувам правото си на шеф за излизане по всяко време, отивам на гарата и вземам влака за Арнем.

Когато слизам на малката модерна гара, работният ден още не е минал. Арнем е бил разрушен през войната от хитлеристите, затова всичко тук е ново и модерно, ако не се броят няколко реставрирани старини. Запитвам за адреса на «Прайскаф» и скоро се озовавам сред цял комплекс от просторни светли магазини. Това е то «Прайскаф», обаче не е ясно къде точно сред тая необятност може да се крие Ева Ледерер. Понеже по моему мястото на една образцова секретарка е в главната дирекция, решавам да почна оттам.

— Почакайте я долу — отговаря на въпроса ми портиерът. — Чиновниците вече тъкмо излизат.

— С удоволствие, но не знам как изглежда. Ида по поръчка на нейни близки.

Две минути по-късно портиерът ми показва млада жена с деликатна фигура и фино анемично лице, слизаща забързано по стълбите.

— Госпожица Ледерер?

Тя спира за миг и кима с въпросително вдигнати вежди.

— Бих искал да ми отделите няколко минути за един сериозен разговор.

— Но аз дори не ви познавам.

— Казвам се Хофман. Разговорът е от взаимен интерес и наистина няма да ни отнеме повече от няколко минути.

— Ако е така…

Тръгваме редом. До първото кафене.

— Бихте ли имали нещо против да седнем тук?

— Просто не знам — казва жената стеснено. — Аз наистина бързам.

— Аз също. Докато изпием по едно кафе, разговорът ще бъде приключен.

Тя отстъпва от деликатност. Добре, че на тоя свят има и деликатни хора.

— Идвам по повод на вашия бивш шеф Еванс — заявявам без встъпления, след като давам поръчката.

— Не ми говорете за тоя човек — казва Ева и едва не става от стола си. — Той ми обърка живота.

— И моя също — казвам. — Тъкмо затова искам да поговорим.

Жената наново се отпуска в плетеното кресло.

— Какво ви е направил на вас?

— Отне ми приятелката. Покани ме във вилата си уж да се черпим, а ми отне приятелката. Без да говорим за процентите, които отмъкна от сделката ни.

За човек като Ева Ледерер, която добре познава Еванс, тия думи би трябвало да звучат убедително.

— О, това е напълно в неговия стил — свива тя рамене. — Не виждам само с какво бих могла да ви помогна.

Почаквам келнера да остави кафетата и подноса със сладкишите.

— Вижте: сигурен съм, че това, което Еванс направи с мен, той го е правил и с други хора.

— Ако имате предвид женските му истории, не сте далеч от истината. Макар че действията му са винаги дискретни.

— Имам предвид процентите.

— Тук също не се лъжете. Но той се интересува само от големите сделки за милиони долари.

— По ваше време сигурно е имало доста такива сделки?

— Естествено. Бях три години при него. А за три години…

— И вие сигурно си спомняте някои от тия сделки.

— Как няма да ги помня, когато аз пишех действителните договори, а канцеларията — фиктивните. Помня договорите и с «Филипс», и със «Сименс», и с «АЕГ»…

Тя изрежда още няколко имена.

— И как действуваше Еванс?

— Точно както е действувал с вас.

Отговорът не е твърде задоволителен, обаче не мога да й го кажа.

— С мене уговори покупки за петстотин хиляди и аз подписах официално, че съм получил петстотин хиляди, но всъщност взех само четиристотин и деветдесет — казвам наслуки.

Тя кима:

— Тъкмо така.

— А отделно, за мое оправдание пред хазната, подписахме договор за реалната сума.

— Това е. Само че вие сте изключение.

— В какъв смисъл?

— Първо, защото Еванс никога не взима по-малко от пет процента, и, второ, защото рядко се занимава с такива дребни сделки. Дреболиите по правило отиват за Ван Вермескеркен.

Жената отказва предложената й цигара и с една глътка допива кафето си. Изглежда, наистина бърза.

— Не разбирам все пак какво целите с проучването на тия неща.

— Как какво? Да го изоблича.

Тя ме поглежда със снизходително съчувствие:

— Съветвам ви да не се опитвате. Ще навредите на себе си. Еванс е силен човек.

— Но това са незаконни гешефти, и то за милиони.

— Е, да, обаче, сам знаете, че сума хора ги правят. И после вие не можете да представите никакви доказателства.

— Но тия документи все пак трябва да фигурират в някаква архива.

— Вярно. Само че вие никога няма да имате достъп до нея, защото това е частната архива на Еванс.

Тя взима чантата си и се приготвя да стане, обаче преди това ме поглежда наново с меките си кафяви очи и произнася тихо:

— Сериозно ви казвам: откажете се от тая идея да изобличавате Еванс. И много ви моля, не замесвайте никъде името ми.

— За това можете да бъдете спокойна. Все едно, че не сме се виждали. Колкото до другото, оставете на мен тия неща.

Ева ме поглежда, сякаш измерва психическото ми състояние:

— Знаете, на времето при Еванс работеше един тип на име Ван Вели…

— А, да, оня, дето се самоуби.

Тя кима:

— Вие очевидно сте доста в течение на работите около Еванс. Мисълта ми беше, че трябва да внимавате, за да не би и вие да се «самоубиете».