Подавам й пакетчето и с обигран жест щраквам запалката.

— Трябва да ви призная, че опасността от продължителна връзка предизвиква у мене нещо като паника — заявява секретарката, като изпуска струи дим от леко вирнатото си носле. — Последната датира от три години и бе достатъчно нещастна, за да я забравя.

Тя кръстосва крака, тя изобщо постоянно ги мести насам-натам тия свои бедра и по тоя начин още повече ме дразни, защото някои форми, когато са в движение, изглеждат значително по-примамливи, отколкото когато са в покой.

— С две думи, ако ми позволите една чисто техническа бележка, вие я почвате малко не както трябва тая история и всичко би протекло значително по-леко и за двама ни, ако бяхте казали просто „хайде да прекараме тая нощ заедно“, вместо да развивате атаката си на сериозна основа.

— Вярно, обаче какво да правя, като не мога да се отърва от тая проклета привичка да бъда откровен. Казвам просто каквото мисля и едва после съзнавам, че съм объркал нещата.

— Искрено ли говорите? — вдига тъмните си вежди Мери. — Вие нямате вид на човек, който би се хвърлил в една авантюра без известни предварителни проучвания.

— Може и да съм си направил проучванията.

— В такъв случай и аз би трябвало да направя моите.

— Правете ги, защо не — отвръщам, като наливам малко уиски в чашите. — Лед искате ли?

— Не искам лед. Искам точни отговори.

— Още ли ще говорим? Аз пък мислех, че проверката ще се изрази в действия.

Подавам й чашата и отпивам от моята. Мери също отпива, сетне наново и съвсем ненадейно се накланя напред, като ми предлага изгледа на бюста си в едър план.

— Да почнем от такова просто нещо като хладнокръвието. Какво бихте казали, ако вашата съпруга се върне от летището и ненадейно влезе в тая стая?

— Нищо не бих казал.

— А тя какво би казала?

— Вероятно нещо в смисъл: „Виждам, че точно следваш моите съвети“.

— „Нейните“ съвети?

— Именно. Защото последните й думи бяха… Извинете, не ми е удобно да ги повтарям…

— Странно неудобство у един човек, който има лошия навик да бъде искрен.

— Е, добре, последните й думи бяха: „Телосложението на секретарката ти напълно отговаря на вулгарния ти вкус, така че, надявам се, няма да скучаеш.“

— Какъв късмет, наистина, че моята физика и вашият вкус напълно си съвпадат по вулгарност — засмива се за пръв път тая вечер Мери. — Но от друга страна — жалко…

— Кое е жалко?

— Това, че всичко предварително ви е разрешено. Другояче би било, ако имаше крадена любов, тайна връзка, вечерни приключения в кола вън от града, подозрения от нейна страна и рискове — от наша, всичко това, разбира се, не за да ви развалям брака, а за да има връзката някакъв вкус. Защото разрешеният грях, съгласете се, няма тръпчивия вкус на истински грях…

— Какво да правя, когато жена ми просто не държи на предразсъдъците.

— А може би не държи на вас? — подхвърля Мери, като ме гледа изпитателно.

— Тоя въпрос трябва да го зададете на нея, не на мене — отвръщам равнодушно и ставам да се разтъпча.

— Ако сте решили да отворите прозореца, това е една добра идея — забелязва секретарката ми. — Тук доста се задими.

Разтварям вратата към балкона, вдишвам влажния нощен хлад и наблюдавам няколко мига белите и червени светлинки на движещите се по шосето коли.

— Може би вашата съпруга дава свобода на вас, за да осигури свобода и на себе си — произнася Мери, която също е застанала пред балконската врата.

— Нали ви казах: питайте нея, тя по-добре ще ви информира — отговарям, като се опитвам да подтисна досадата си.

После физическата близост на това снажно тяло отново ме завладява.

— Така ще настинете — казвам, като непринудено обгръщам с ръка раменете на жената, сякаш за да ги предпазя от простуда.

— Не ми пречете на разследването… И не създавайте възбуждащи гледки за евентуалните минувачи — промърморва тя, като леко се изплъзва от прегръдката ми.

— Щом сте решили да играете на разследване, то поне съблюдавайте правилата на играта. Началната информация не се черпи от обекта на разследването, а от странични извори.

— О, ако става дума за такава информация, тя е вече налице. Хората разправят, че госпожа Томас употребява немалка част от времето си, за да ви поставя рога — съобщава безцеремонно Мери, сякаш става дума за подробност без значение.

— Кои хора? — любопитствувам. — Семейство Адамс? И какво всъщност значи това „рога“?

— Изразът, мисля, е съвсем прозрачен — забелязва тя, като се дръпва навътре в стаята, защото нощният въздух наистина е доста студен.

— Но съвършено глупав — добавям аз, като затварям вратата и спускам пердето. — Съгласете се, че в наши дни е смешно да се употребяват изрази като „рога“ и „прелюбодейство“, когато става дума за съвсем обичайни неща, които всички всекидневно вършат.

Мери вдига чашата си и на един дъх я пресушава. После ме поглежда все с тоя същия поглед, имитиращ следователската проницателност, и установява:

— Вие гледате много философски на живота.

— А вие много пиете — не се стърпявам да забележа, защото досадата отново ме обзема.

— Не се тровете за това. В наши дни то също е нещо съвсем обичайно.

Тя сяда на облегалката на креслото, сякаш за да оголи наново бедрата си и да ми напомни за съществуването им.

— Не сте ли случайно привърженик на глупавия секс?

— Не. Привърженик съм на здравия разум.

— Не долавям връзката.

Тръшвам се уморено на съседното кресло, вдигам поглед към безсрамно изложените прелести, минавам ги транзит и спирам върху тъмните, вече леко овлажнели от алкохола очи на жената.

— Вижте, Мери, когато съпругата ми извърши за пръв път лудорията, наричана на старинен език „изневяра“, аз, представете си, бях напълно в течение. Не искам да кажа, че Елен предварително бе взела разрешението ми, а че бе действувала достатъчно непредпазливо, за да надуша веднага ситуацията. Третият в драмата се оказа един високостоящ колега, достатъчно силен на деня, но не достатъчно силен физически, за да ми попречи да му разбия носа. И какво според вас следваше да направя? Да вдигна скандал, да загубя поста си и да си възвърна съпругата? Но какво всъщност можех да си възвърна? Една жена, която месец по-късно щеше да повтори номера, нищо повече…

— Бихте могли просто да я пратите по дявола — забелязва Мери, като на свой ред се свлича в креслото си и протяга ръка към цигарите.

— Да. За да я заменя с друга от същия вид — отвръщам, като й подавам пакетчето и щраквам запалката. — Такова умно решение наистина не ми е хрумвало.

Не знам защо й разказвам тия неща, които са самата истина. Дали защото ме е предизвикала, или защото понякога имам нужда да изприказвам поне част от онова, което нося у себе си, и по-точно от тия истории, които са без особено значение и едва ли биха могли да бъдат използувани против мене.

Запалвам на свой ред и известно време пуша замислено, като негласно се проклинам за нещастната идея да докарам тук тая жена, за която очевидно е по-забавно да се развлича с мен словесно, отколкото другояче.

— Вие вън от професията сте неизвестен човек — чувам отново гласа й. — Обаче жена ви е доста известна. И то главно с богатството си. Затуй не се сърдете, но хората обикновено в подобни случаи са склонни да се питат: не е ли въпросното богатство главният вдъхновител на вашата търпимост?

— Вие сте твърде подозрителна, само че това не ви пречи да бъдете наивна. Толкова ли е трудно да се до сетите, че въпросното богатство е било, остава и винаги ще бъде именно нейно и че аз лично нямам никаква полза от него?

— Освен ако съпругата ви умре.

— Такива не умират. Хората умират от много работа и от много грижи. А такива не умират. Но нека дори допуснем, че се готвя да налея някой ден малко цианкалий в кафето на жена си. Ще сложи ли това край на досадния ви разпит?

— Може би… Впрочем — не! Имам един последен въпрос.

— Наистина последен?