— Не моето положение е идиотско, а нейното. Фанатици… Хора без усет за реалната стойност на нещата…

— Тая стойност за различните хора може да бъде различна.

— Извинете, но курсът на златото по целия свят е еднакъв. И доколкото знам, не се е изменил в последно време.

— Само че други неща са се изменили. И не в последно време, а доста отдавна. Вие днес не можете да купувате хора по същия начин, по който нашите деди са купували роби срещу дрънкулки и мъниста.

— Не съм имал никакво намерение да я купувам. Мислех просто да й доставя удоволствие с една малка услуга.

— За да поискате впоследствие от нея друга малка услуга.

— Не непременно. Засега поне дори не съм разсъждавал по тая възможност.

— Вярвам ви. Но вашето „засега поне“ не звучи твърде успокоително.

— Оставете анализите. Вие лично не бихте ли приели един такъв подарък? — питам, като полюшвам бижуто, окачено на ръката ми.

— Дайте да го видя…

Секретарката поема колието, разглежда го бегло и установява:

— Златно, наистина — макар и съвсем стандартно.

— Стандартно или не, но вие не бихте го отхвърлили, нали? — питам, като вземам обратно бижуто.

— Зависи какво ще искате в замяна. Вие бихте ли се съгласили да убиете баща си срещу прилична сума?

— Аз бих убил баща си и без всякаква сума. Той ни заряза още преди двайсет години и изчезна, за да не плаща издръжката.

— Вие сте тежък случай… Но ако, да речем, ви предложат да ограбите майка си?

— Веднага бих го сторил. За жалост не аз, а тя ме ограбва. В последното си писмо пак иска пари. Изобщо видя ли писмо от нея, знам винаги за какво ми пише и без да го разпечатвам.

— Да, вие сте наистина тежък случай… — въздъхва Мери. — Затова не можете да разберете отношението на детето към майката. А за тия изостанали хора тук, представете си, родината все още е майка.

— Майка, глупости… Празноглав фанатизъм и нищо повече… Тя всъщност ме беше предупредила, без даже да го съзнава. „Ние с вас — вика — сме много далечни не само по език, а дори и по мислене.“

— Точна формулировка.

— Не отричам. Тия фанатици наистина виждат нещата тъй, както разумният човек никога не би ги видял.

Отварям чекмеджето на бюрото и хвърлям вътре бижуто. Но преди да го заключа, нещо ми минава през ума.

— Всъщност, ако ви харесва, бих могъл да ви го подаря.

— Оставете. Нали ви казах: прекалено стандартно е за моя вкус.

Трябваше да го предложа по-рано. А след като не бях го предложил по-рано, трябваше да си мълча. Но когато си объркал нещо и искаш да го поправиш, винаги става така, че го объркваш още повече.

— По-добре заведете ме някъде да вечеряме — предлага тактично Мери, за да ме отърве от неудобството. — Или още по-добре, заведете ме у вас да пием по чашка.

Това наистина е по-добре. Не съм никак в настроение да марширувам из заведенията в подножието на тая импозантна жена. Но нямам нищо против да бъда до нея в една по-интимна обстановка.

— Не ви ли се случва понякога да се чувствувате самотен, Хенри?

Тя за пръв път се обръща към мене с малкото ми име. Всъщност тя избягва да ме нарича и по презиме. Чисто и просто намира начин да ми говори без наименования, сякаш съм кой да е. А сега за пръв път казва „Хенри“. Може би защото е малко на градус. Само че тя и друг път е била на градус.

— Никога не съм се чувствувал самотен.

— Вие сте наистина феномен. Ако, разбира се, говорите искрено.

— Не виждам нищо феноменално. Самота усещат ония хора, които са свикнали да не са самотни, а сетне изведнъж са станали самотни. А аз винаги съм бил сам, следователно приемам го като съвсем нормално състояние.

— Вие сте логичен, обаче това не ви пречи да бъдете твърде далеч от истината. На човека по природа е присъщо да търси близост и общуване.

— Да, но не за самото общуване, а за евентуалната полза, която би могъл да извлече от него.

— А общуването не е ли само по себе си полза? Казват, че има котки, които умират, ако не ги галят.

— Ако почнем да вземаме примери от зоологическата градина, можем да докажем всичко, каквото ни хрумне. Вълците, за ваше сведение, живеят сами. А когато не са сами, се ръфат един друг. Така че по-добре е да живеят сами. Ако питате мене, човек е по природа по-близо до вълка, отколкото до вашата сантиментална котка.

— „Човек за човека е вълк“… Не сте интересен.

Тя се е полуизлегнала на канапето в една поза, подходяща действително само за строго интимна обстановка, и аз разсеяно се любувам на известни телесни форми, които в късните часове вероятно вече ще будят у мене само отегчение.

— Впрочем перифразирането на стари изтъркани максими не е само ваш патент. Един по-известен от вас господин беше казал, че „адът — това са другите“…

— Кой господин?

— Не помня. Няма значение. Във всеки случай и той е от вашата вълча партия.

— Господинът не е от моята партия — поклащам глава.

— Така ли?

— Адът — това са само по-силните от нас — уточнявам. — Другите могат да бъдат и приятни.

— Разликата не е много голяма.

— Капитална е. Вашият господин обрича всички хора на ада. Докато според мене в ада се гърчат само слабите. Силните не са му подвластни.

— Налейте ми една чаша, докато разсъждавате — предлага лениво Мери, но явно също разсъждава по думите ми.

— Ще ви налея, при условие че няма повече да мъдруваме — отвръщам. — Това ваше хоби да наливате от пусто в празно никак не ми е по вкуса…

— Но вие сте съветник по културните въпроси — напомня Мери, додето пълня чашите.

— Парадокс на професията и нищо повече. Нашата участ е да бъдем всичко това, което всъщност не сме.

Тя поема чашата, без да променя твърде позата си на ленива одалиска, и промърморва, като обхожда с поглед хола:

— Вие и този път сте се погрижили да има цветя… Сега поне съм сигурна, че вниманието ви е адресирано към мене, а не към жена ви.

„Вие и тоя път грешите, мила“ — отговарям на ума си, защото не съм и мислил да проявявам внимание. Цветята тук се купуват и подменят от прислужницата, също както сапунът за пране и припасите в хладилника.

— Тия цветя са лишени от силата, за която говорите. И все пак вижте какъв разкош! — Мери посочва голямата ваза с едри червени карамфили в ъгъла. — Случвало ли ви се е да мислите за това нещо, Хенри?…

— За кое по-точно?

— За силата на красотата…

— Ето че минахме от животинския свят към растителния — въздъхвам мъченически и притварям очи. — Когато изчерпите и минералния, обадете ми се.

— Добре, ще престана да ви отегчавам, но само след като ми дадете едно последно пояснение.

— Ако наистина ще е последно…

Мери отпива малко уиски и запитва:

— По кой начин човек става силен?

— Добре би било, ако можех да ви отговоря така лесно, както лесно вие питате… Начините, знаете, са толкова много…

— Аз ви питам за вашия начин.

„Мерси за комплимента — казвам на ума си. — Значи, ти ме смяташ за силен човек“, но, разбира се, произнасям друго:

— Моят начин едва ли ще ви бъде от полза. Човек, който изпитва чувство на самота, никога не може да бъде силен.

Ние сме прекарали известно време в леглото, обаче Мери противно на обичая си още не е заспала и това е досадно за мене, понеже тая жена, в случай че не спи, непременно говори.

— Сетих се отново за тая ваша история със златното колие — чувам гласа й, додето си давам вид, че задрямвам. — И си мисля…

— Мислете си по-добре наум — мърморя, като се обръщам на другата страна.

— Но аз имам нужда от вашата помощ, Хенри!

Тя е седнала в леглото, облегнала се е на високите възглавници и пуши спокойно и съсредоточено, сякаш е решила да прекара в това занимание цялата нощ.

— Вие ми обещахте да сложите край на тоя спорт, поне за настоящата вечер.

— Обаче вие не ми отговорихте на въпроса. Затуй поне сега отговорете…