— Да ти кажа ли защо се дърпат? Защото си мой човек, затова.

— Може и да не е само за това. Тони цял следобед все с мене вървя.

— Тони, глупости! — свива презрително лице Младенов. — Остави го тоя пияница, той не е опасен. Милко също не е опасен. Гарвана и Смока са дребосъци — слуги и телохранители, който им плаща, на него служат. Всичките ядове идват от ония двамата — Димов и Кралев.

Старецът замълчава, вперил замислен поглед в потъмнялото огледало над камината. После произнася с известен патетизъм:

— Като си помислиш само в ръцете на какви хора са поверени нашите национални идеали!…

Младенов е политикан от старата школа. Затова не може да обсъжда личните си работи, без да намеси и националните идеали.

— Тоя апартамент ти ли го държиш целия? — питам аз, за да върна приятеля си към действителността.

— Аз го държа, макар че ми е голям и плащам безбожен наем. Бих те взел при себе си тъкмо да делим разноските, но не позволяват…

Той отново се накланя към креслото ми и прошепва:

— Няма какво да крия от тебе: тук, разбираш ли, идват хора, които не искат да имат странични свидетели… Затова държат да съм сам.

— Ти си знаеш. От мене и без туй голяма полза няма да видиш. В момента, бай Марине, нямам счупена пара в джоба.

Намекът е доста ясен, но затова пък съвсем лъжлив. Аз нося в джоба си много повече пари, отколкото засега са ми необходими. Въпросът е, че нямам право да ги харча, додето не си осигуря някакви доходи от Центъра.

Младенов, изглежда, е предвидил тая страна на разговора, защото бърка в джоба на халата си и вади пет банкноти по сто франка.

— Не се безпокой, няма да те оставя без пари. Аз винаги се грижа за своите хора. Вземи сега това, пък като получиш заплатата, ще ми ги върнеш.

Преброявам набързо банкнотите със сериозността на човек, който мисли да връща туй, което взема, после ги слагам във вътрешния си джоб. Младенов следи действията ми с нескрито съжаление, макар че още много преди идването ми е обмислил неизбежната жертва и се е колебал дали да ми даде десет банкноти или само пет и най-първо в прилив на сантименталност е наброил десет, а после е взел обратно петте, казвайки си, че това ще ме научи да бъда по-пестелив.

— Та, значи, работа ни предстои, а? — връщам се аз на темата.

— Работа, мойто момче, и то сериозна. Трябва да знаеш, че Центърът фактически, макар и секретно, се издържа от американците. Хората, разбира се, ме ценят и правят разлика между един политически лидер като Младенов и някакъв си емигрант като Димов. Тъкмо това обаче не се харесва на Димов. Въртя я, сука я и най-после, изглежда, е успял да убеди ония, че макар да съм голяма фигура, нямам неговите делови качества. И всичко се нареди точно така, както той желаеше: аз съм фирмата, а фактическият шеф е Димов.

— Че как може тъй? Та ти ли нямаш делови качества! — учудвам се аз, макар че от деловите качества на бай Марин ми е известно само умението му да се измъква малко преди да дойде време за сметката.

— Ама ха де, виж им акъла! — възклицава Младенов.

— А ти пък защо се съгласяваш с такова положение?

— Че кой ме пита мене? Веднъж направо поставих въпроса: „Кажете най-после, кой е шеф тук — аз или Димов?“ „Ти си шефът, казват, но Димов е за нас ценен помощник и не можем да го пренебрегваме.“ И отгоре на това ме предупредиха, че не биха желали никакво изостряне на отношенията вътре в Центъра. А когато тия, дето дават парата, ти кажат „не бихме желали“, то е все едно да ти кажат „не ти разрешаваме“.

— И сега?

— И сега разчитам на тебе. До днес бях сам, без доверен човек и понеже бях сам, ония просто ме изолираха. А трябва да стане обратното: ние тях да изолираме и да покажем на американците, че можем да ръководим работата по-добре от разни димовци. Разбира се, нужно е да се действува постепенно и деликатно. На първо време ще поемеш списанието. То е на такова дередже, че няма да ти е трудно да го подобриш. А това ще се забележи, където трябва. После ще навлезеш и в друг сектор. Ще привлечем Тони и Милко на наша страна. Ще накараме най-после Димов да отстъпи. Той е хитрец, но мекошав. Ще се примири с втората цигулка. Най-опасен е всъщност Кралев.

— Че тя каква излиза? Ти си параван на Димов, а Димов — на Кралев…

— Ами горе-долу така е. Поне сега-засега — навъсва се Младенов.

— А откъде черпи сила Кралев?

— Как откъде? Че той върши цялата работа. Димов не може без него, затова му върви на гайдата, без да му идва на ум, че оня някой ден ще го измести.

— Че какво толкова пък представлява тая работа, дето Кралев я върши?

— Ще разбереш всичко. Има време — отвръща неопределено Младенов.

Наистина има време. Затова не настоявам повече.

— Тепърва ще има да си говорим — казва бай Марин, като поглежда часовника си. — Засега твоята цел е списанието. Оттам ще почнеш, за да си извоюваш престиж. А после, когато му дойде времето, ще минеш на друго.

Той отново поглежда часовника си и аз ставам.

— Искам да излезем някъде да повечеряме, но ще дойдат хора по работа, затова вечерята ще я отложим за друг път…

— Не се притеснявай — успокоявам го и си тръгвам.

— Ти всъщност къде си отседнал? — сеща се да ме попита Младенов, додето ме превежда през тъмния вестибюл.

— Никъде. Откъде пари, за да отсядам?

— А багажа ти?

— Багажа ли? Какъв багаж? Аз, бай Марине, две седмици съм работил в Марсилия на пристанището, колкото за да изкарам пари за път и за ей тая дрипа — отвръщам, като соча костюма си, който наистина не е блестящ по вид.

— Е, значи, все пак оправил си се някак. А колкото за хотел, до Сен Лазар има сума хотели, и то не скъпи.

— Какво е това Сен Лазар?

— Гарата Сен Лазар бе, на две крачки оттук. Питай долу, всеки ще те упъти.

— Добре де, лесна работа — казвам аз и отварям вратата.

Но на прага се обръщам и произнасям спокойно, като гледам стареца право в очите:

— А за другото бъди сигурен, че няма да оставим положението така. Всичко ще се промени и даже може би по-бързо, отколкото очакваш. Знаеш, че не съм по празните приказки.

— Знам го, мойто момче, знам го! — кимна Младенов. — Нали затова от шест месеца все за тебе си мисля!

И той ми се усмихва бащински. Но в уморения му поглед има повече неувереност, отколкото надежда.

Ако някой разчита, че ще научи от мене нещо за Париж, препоръчвам му да не си губи времето и да си купи „Синият пътеводител“. Там всичко е разказано може би малко скучно, но изчерпателно. Моят Париж няма нищо общо с оня пътеводител, дето фигурират Айфеловата кула, Обелискът, Мадлената и всички останали забележителности.

Една мебелирана как да е таванска стая, носеща импозантното название „студио“, допълнена с тясна кухня и още по-тясна баня, и рекламирана от собственика заради чудесния си изглед към цинковите покриви на града. Деветдесет и две тесни полуизтрити каменни стъпала, водещи от студиото до улицата. Самата улица с два реда саждиви, почти черни фасади и с един магазин за ортопедически механизми на ъгъла. После втора улица с хлебарница, колониал, месарница и магазин за вина. После още две улици без никакви магазини. После описаната вече Рю дьо Паради, кафенето „при българина“, помещенията, заемани от Центъра. Това е моят Париж.

Центърът се шири в огромен апартамент от шест полутъмни стаи, където в никой час на деня и годината не прониква слънчев лъч. На входната врата е поставена месингова плоча с надпис „ИМПЕКС“ — анонимно дружество, — но това е само за декорация и за да има на какъв адрес да се изпращат сметките за електричеството. Димов, Кралев и Младенов разполагат с отделни кабинети. В две стаи се помещава тъй наречената редакция, сиреч ние тримата с Тони и Милко. Последната стая е нещо средно между склад и архива. В кухнята се разпореждат Гарвана и Смока, варят при нужда кафе за шефовете и гостите им, смазват си пистолетите и обсъждат заедно събитията, доколкото могат да разберат нещо от заглавията на утринните вестници.