Можех да й покажа „Лидо“ и тя вероятно щеше да бъде очарована с провинциалния си вкус от цветните прожектори и розовата перушина на танцувачките, но това не влиза в сметките ми. Казах вече, че не съм принцът от приказките. Завеждам я в една вмирисана на пот и подово масло дупка под Пигал, където в продължение на половин денонощие се представя „стриптийз перманан“ и жените една след друга се явяват изтощени върху тясната сцена, оперирайки като автомати с превърнатите на дрипи от обличане и събличане тоалети. Най-напред излиза някаква вече презряла хубавица с отпусната плът, чийто номер е да тресе гърдите си така, че вързаните за нея пискюли се въртят в кръг от ляво на дясно и после от дясно на ляво. Атракцията е вулгарна и жената също е вулгарна и отблъскваща, но Лида изтърпява номера, надявайки се, че хубавото е по-нататък. После излиза някаква туркиня или арабка, изобщо представителка на Близкия изток, която явно се прехранва чрез подвижността на тазовите си части и корема. Тя има бели тлъсти бедра, украсени с няколко сини петна от натъртване, и сводническата й физиономия предизвиква спонтанна погнуса. Следват още няколко хубавици с деформирани фигури и просташки физиономии, които тресат бюстове и разкрачват бедра, впрочем без особена надежда, че ще предизвикат някакъв друг ефект освен отвращение и скука.

— Това ли е? — запитва унило Лида, когато лампите светват.

— Това е. Харесва ли ви?

— Отвратително.

— Тогава можем да тръгваме. След антракта всичко почва отново.

Излизаме навън. Вмирисаният на изгорял бензин нощен въздух ми се струва като свеж пролетен полъх след задухата на мизерното салонче.

— Искате ли да се поразходим? — предлагам.

Тя свива безразлично рамене. Подир третото разочарование любопитството й е почнало да се изпарява. Тръгваме бавно и напосоки, според моята привичка. После излизаме на рю Бланш. В мътното зеленикаво и виолетово сияние на баровете караулят жени с оцветени или обезцветени коси, е тесни и къси рокли и с чанти под мишниците.

— Тия да не би да са…

— …проститутки — довършвам аз, като кимам.

— Колко всичко е отвратително! Копнееш да видиш нещо хубаво, а намираш свинщина.

— Затова недейте копня.

— А иначе как може да се живее?

— Много просто: в досада, но без разочарования. Искате ли да пием по едно кафе?

Тя отново свива безразлично рамене. Влизаме в близкия бар и сядаме в първото сепаре. Барът е почти празен, ако не се смятат две двойки в сепаретата и няколко жени от занаята, седнали на табуретките до тезгяха. Келнерът изпълнява поръчката ни без ентусиазъм. Тук не е прието човек да си води отвънка жена. Иначе тия до тезгяха какво ще правят.

— Надявам се, че всичко в Париж не е така мизерно, както това, което ми представихте тази вечер — казва почти грубо Лида, като запалва предложената й цигара.

— Не, разбира се. Ако имате предвид фасадата. Иначе навсякъде е все тая мизерия; и в Париж, и зад Париж.

— Не знам какво разбирате под мизерия.

— Точно това, което тая дума означава.

— За мен мизерия е онова неуютно ресторантче, евтините покривки, очуканите прибори, миризмата на това жалко салонче, грозотата и безсрамието на тия жени…

— Ясно — прекъсвам я. — За вас мизерията е само по фасадата. А истинската мизерия е зад фасадата. Всичко се купува и всичко се продава. Всеки гледа да катурне другия и да докопа каквото може, та дори това да коства живота на другия. Ако една жена, която се продава, не е грозна, а красива, и ако заведението, дето тя се продава, не мирише на пот, а на парфюм, това не променя картината.

Лида изпива кафето си на две глътки и с раздразнение ме поглежда:

— Вие много философствувате. Може това, което го казвате, да е умно, но аз не обичам философите. До гуша ми е от философии…

Пътем казано, аз също не обичам философиите. От много дрънкане ми става лошо като от преяждане. Изобщо не знам защо си губя още времето с тая млада глупачка.

— Отлично ви разбирам — кимам. — Намерете си следния път по-интересен развеждач.

— Точно така ще направя — връща ми го тя. — Ще намеря някой, който повече ще скъпи мъдрите си мисли и по-малко — парите си.

Горката. Тя си въобразява, че такива хора тук се намират под път и над път, стига само да имаш достатъчно голям бюст.

— Можем да тръгваме — предлагам сухо.

Ставаме и излизаме. Лида, изглежда, иска да каже нещо, за да заглади грубостта си, но аз не я поглеждам и отварям бързо вратичката на ягуара. Жената сяда, аз хласвам вратата, обикалям от другата страна, настанявам се зад кормилото и стремително потеглям. Подир десет минути бясно каране по опустелите улици стигаме рю дьо Прованс. Слизам и със същата суха учтивост отварям вратичката и помагам на дамата да слезе, изпращам я до входа и й подавам ръка. Лида поема ръката ми и я задържа в своята, макар че аз не проявявам никаква готовност за интимност.

— Ужасна бях — казва тя неочаквано и ме поглежда с молба.

„Само не се разплаквай“ — предупреждавам я аз на ума си.

— Не исках да ви обидя…

„Не си и успяла“ — успокоявам я пак на ума си.

— Просто толкова по-различно си представях всичко… Толкова по-различно…

— Ние винаги си представяме нещата по-различно — казвам аз с риск отново да бъда обявен за философ. — Може би цялата беда е в това, че не разполагах в момента с повече пари. Извинете, не искам да бъда груб, но аз нямам доходите на баща ви…

— Прощавайте… — казва тя тихо, като прави крачка към мене и продължава да стиска ръката ми.

Вероятно това е знак, че аз също трябва да направя една крачка и да положа целувката си върху цикламените устни. Но аз не обичам да прехвърлям мярката. Скъпият татко, мечтаният Париж и отгоре на туй един нов любовник — това ще бъде твърде много за една единствена вечер. Ето защо само измъквам ръката си и я вдигам за сбогом.

— Не се тревожете. Аз не съм обидчив. Смятайте, че нищо не е станало.

Все пак трябваше да я целуна — мисля си аз, додето карам бавно моята таратайка из пустите улици. Връзката с Франсоаз ме е разглезила. Едва от месец съм тук и вече почвам да усещам самотата, макар че надали познавам нещо друго освен самотата.

Все пак трябваше да я целуна — казвам си, като правя широки обиколки и сложни маневри, за да се добера през бариерите на еднопосочните улици до дома си. У нея, изглежда, поквареността е повече поза, отколкото същност. Пък и каквато и да е, в края на краищата ще ми действува по-отморяващо, отколкото компанията на Тони. Една млада приятелка, и то с такава физика, това не е малко нещо за такъв като мене, дето не е галеник на съдбата.

Да я целуна ли? Откъде-накъде? — възразявам си аз, когато най-после гарирам колата пред къщи. — Разочарована била. Представяла си всичко по-различно. Аз също съм си представял нещата по-различно, но за това не виня другите, а собствената си глупост. Ще минеш, мойто момиче, през разочарованията, ако изобщо успееш да минеш, и тогава можеш да дойдеш да си поговорим. Може даже и да те целуна, ако все още държиш на това.

Натискам бутона в преддверието и стълбището светва. Изкачвам бавно моите деветдесет и две стъпала, отключвам вратата, заключвам отново и влизам в мизерното студио. Щраквам електрическия ключ.

В стаята мълчаливо ме очакват, насядали по креслата и леглото ми, хората от Центъра.

Всички са тук, в пълен комплект; Димов, Кралев, Младенов, Тони, Гарвана и Смока, Само Милко го няма. Вероятно не са успели да му съобщят за съдебното заседание. Защото очевидно предстои съдебно заседание. И може би — екзекуция.

— Я, каква изненада! — казвам с най-радушния си глас. — И защо така, на тъмно?

— Затваряй си устата! — предупреждава ме мрачно Кралев. — Ще отговаряш само на въпроси.

— И така може — отвръщам, като се облягам на вратата. — Свикнал съм.

— Бобев, ти, собствено, за кого работиш? — запитва меко, почти кротко Димов, като примлясква вкусно с пълните си устни.