Влакът гърми из подземните проходи от станция до станция. По стените на тунелите се редят натрапливите жълтозелени надписи ДЮБО… ДЮБОН… ДЮБОНЕ… прославящи едноименния аперитив. По стълбищата на пероните се движат гъсти навалици. Монмартър… Бон Нувел… Страсбур — Сен Дени. Следващата спирка, ако може да се вярва на окачената във вагона схема, е Сен Мартен. Залавям се за вратите, готов за слизане. Влакът гърми в тунела, после стремително се изравнява с перона на станцията Сен Мартен и след миг също тъй стремително я отминава, отнасяйки ме към Репюблик.

Имаше нещо подтискащо, почти зловещо в тая пуста станция, вероятно отдавна затворена по неизвестни съображения за пътниците. Безлюдните, потънали в прах перони, купищата циментови торби и железария, почти изтритите от времето афиши за някакъв филм на Бинг Кросби, мъждивата светлина на няколко самотни жълти крушки — от всичко лъхаше самота и запуснатост.

Аз обаче не съм толкова впечатлителен, особено ако обстоятелствата не го налагат, и затуй когато слизам на оживения кей на Репюблик, мисля главно по това, че трябва час по-скоро да се върна на Сен Мартен пеша и че ако една станция е затворена за движението, това едва ли е пречка тя да бъде място на среща.

Когато стигам най-сетне до пустото стълбище с тривиалната каменна бариера и с обградения в ръждива сецесионна рамка надпис Метрополитен, часът е седем без десет. Надзъртам към подземния вход. Той е заграден с плъзгаща се решетка, но решетката не е дръпната до края. Това ме озадачава. Значи, срещата под земята също не е изключена. И може би ако тая среща е от по-особено естество, тя ще стане именно там, под земята.

Оглеждам се бегло и като установявам, че никой от минувачите не ми обръща внимание, слизам по стълбището, минавам през оставения отвор, блъскам люлеещата се врата на входа и влизам в подземния коридор. Коридорът е полутъмен, осветен едва-едва от редки лампи. Хладно е. Мирише на мухъл и влага. Стъпките ми кънтят тъй силно върху цимента на прохода, че тръгвам по-бавно. Стълбището към кея също е пусто и едва осветено. На перона няма жива душа. Далеч, вляво по тунела, се носи усилващият се трясък на приближаващ влак.

Изоставената станция вероятно служи за склад. Върху кея са натрупани добре подредени една върху друга торби цимент. В дъното на перона са наблъскани няколко големи дървени каси. Насочвам се натам и хлътвам в тъмния ъгъл зад тях тъкмо когато осветените вагони на метрото профучават край кея. Грохотът затихва. Готвя се да продължа изследването на обстановката, но по насрещното стълбище, от което съм дошъл, закънтяват стъпки. Това е Милко. Той спира на кея, оглежда се, прави няколко крачки и застава зад камарата от циментови торби. После поглежда часовника си, вади от кесията, която носи, един банан, обелва го бавно и почва да яде.

Ако бях имал време да подредя сандъците, скривалището ми щеше да бъде по-удобно, обаче сега трябва да се задоволя с наличните условия. Празните сандъци са високи повече от човешки ръст и добре ме прикриват, но аз съм принуден да коленича, за да използувам за наблюдение широкия процеп между две дъски в една от касите.

По стълбището отново закънтяват стъпки и на перона излиза Кралев. Милко очевидно е изненадан, защото спира да яде и очаквателно поглежда новодошлия.

— Какво, метрото ли чакаш? — произнася Кралев с тръбния си глас, който проехтява в пустото помещение наистина като тръба. — Трябва да ти кажа, че метрото от някое време не спира на тоя кей.

Милко мълчи и продължава да гледа новодошлия.

— Ти може би си мислел, че ще дойде Тони, но на Тони му се случи малко работа, така че разговора ще трябва да го водя аз — продължава Кралев. — Става дума за твоето служебно положение…

Милко мълчи, после поглежда банана в ръката си и отново почва да яде, като бавно и някак мъчително преглъща.

— Отпърво смятах, че работиш само за нас — подхваща пак чернокосият. — После разбрах, че работиш и за французите…

— Не работя за французите — отвръща тихо Милко, като спира да яде.

— Разбрах го, когато съобщи на французите, че се готвим да ликвидираме Бобев — продължава Кралев, сякаш Милко нищо не е казал. — Ти беше повикан у Бобев едва в последния момент от Тони и не дойде именно затова, защото ако беше дошъл, нямаше да имаш възможност да ги предупредиш. Ти си единственият, който знаеше за срещата и не дойде… Ти си единственият от нас, който би могъл да предупреди французите…

— Казах вече защо не дойдох — възразява спокойно Милко и някак машинално вади нов банан. — Направих малка катастрофа с колата.

— Катастрофата ти си я направил после, за да си изфабрикуваш оправдание. Ти си единственият от нас, който би могъл да предупреди французите…

— Не съм предупреждавал никого — отвръща Милко тихо и все тъй машинално почва да бели банана.

— Значи, работиш за нас, работиш за французите, а сега се оказва, че работиш и за българите… Имам предвид българското разузнаване.

Кралев замълчава и поглежда Милко в упор. Милко отхапва от банана и бавно преглъща.

— Отговаряй де! — изръмжава чернокосият.

— На глупави обвинения не отговарям — отвръща Милко, като спира да яде. — Аз също мога да те обвиня, че работиш за пет-шест разузнавания, но ти ще искаш и да го докажа.

— Не бой се: по отношение на тебе всичко вече е доказано. Антикварят на Сен Жермен, това припомня ли ти нещо? Ами черният подвързан том, третият от дясно наляво върху лавицата? „Персийски писма“ на Монтескьо… Само че между персийските писма се оказа и едно твое… Тайнопис, разбира се, но ние не пасем трева…

В тунела се чува засилващ се грохот, обаче Кралев не обръща внимание. Той и Милко са скрити от линията с купчината циментови торби. Грохотът преминава в трясък и край перона профучават вагоните на метрото, като хвърлят мигновени светлини върху мрачния прашен кей.

— Ти сигурно ще искаш и веществени доказателства — изръмжава присмехулно Кралев, след като трясъкът заглъхва. — Ето ти и веществените доказателства!

Той вади с два пръста от малкото си джобче тънко листче и го вдига със същия този нагъл обвинителен жест, с който няколко дни по-рано бе развявал под носа ми късчето фотографска хартия.

— Аз лично го набарах! — обявява самодоволно Кралев. — Дълго трябваше да те следя, но го набарах. И сега съм пратен да си уредим сметките… Да ти видя сметката, ако нямаш нищо против…

Той поставя обратно листчето там, отдето го е извадил, и слага ръка в джоба на панталона си. Милко следи движението на Кралев, като продължава да държи в ръце кесията и недоядения банан.

— Има, разбира се, възможност и да ти се размине — забелязва Кралев, без да вади ръката от джоба си. — Но за да ти се размине, трябва да се разкриеш, и то веднага. Да кажеш докрай, още тук!

— Значи, все пак има една възможност — промърморва тихо Милко, така че едва го чувам. — А какво ще получа в замяна?

— Живота си, какво друго! Не ти ли стига?

— Не стига — отвръща все тъй тихо Милко. — Виж, ако добавиш и нещичко по операцията „Незабравка“, тогава може да се споразумеем.

— Готово! Незабравката е хей тука, специално приготвена за тебе — изръмжава Кралев, като размърдва ръката в джоба си. — Ще говориш ли, или…

В далечината отново се надига грохотът на приближаващ влак.

— Почни първо ти, пък после и аз може да кажа нещо — отвръща спокойно Милко.

Грохотът се засилва и преминава в трясък. Двамата стоят един срещу друг зад торбите цимент, като чакат шумът да стихне. Влакът профучава край пустия перон. През осветените прозорци се мяркат хора с мрежи в ръце, момиче, което чете някаква книга, стара жена с детенце на коленете…

В тоя миг виждам, че Милко се навежда, сякаш готов да коленичи, после се извива безсилно настрани, изпуска кесията с бананите и пада на цимента. Кралев прибира пистолета в джоба си и почти тичешком се спуска към изхода.

Излизам от скривалището си и приближавам до падналия. По ризата на Милко вече е избило широко кърваво петно. В мъждивата светлина лицето на човека е странно бледо, с широко отворени очи, насочени към избелелия афиш на Бинг Кросби. Едната ръка е неудобно свита под гърба на мъртвия. Другата още стиска недоядения банан.