— Аз ще остана в склада на „Никотиана“ — твърдо произнесе Стефан.

Макс не отговори веднага и замислено се загледа във върховете на боровете, през които прозираше дълбокото синьо небе.

— Остани — отговори той след малко. — Да, остани!… Ние ще поддържаме връзка с тебе.

Те поговориха още малко, после станаха и дишайки с наслада чистия въздух, се изкачиха до върха на хълма, обрасъл с борова гора. От време на време кашляха дълбоко и къртеха от гърдите си тютюневия прах, с който „Никотиана“ беше задръстила през седмицата дробовете им. Когато слизаха по една от пътеките на хълма, те видяха върху шосето колата на Спиридонов, която отиваше към манастира. Красивата мургава глава на Зара беше омотана във воал, а Спиридонов носеше сив каскет и тъмни очила. Мария и Борис седяха на задните места и разговаряха оживено.

Макс рече с усмивка:

— На брат ти му върви.

През следващите дни в местния клон на „Никотиана“ станаха събития, които развълнуваха тютюневите среди на града. Татко Пиер отложи заминаването си за Атина с още няколко дни, а директорът на клона подаде оставка в знак на протест срещу връщането на Борис във фирмата. Генералът си въобрази лековерно, че драматичните постъпки могат да развълнуват търговците. Но татко Пиер прие оставката съвсем неочаквано и назначи на мястото му главния майстор Баташки. Тогава генералът намекна многозначително за отражението, което случката ще има в Съюза на запасните офицери. Ала този намек само раздразни татко Пиер и го накара да забележи, че фирмата му не се управлява от запасни офицери. Събитието даде повод за безкрайни сплетни из кафенетата, в които се събираха „тютюнджиите“. Баташки, единственият човек, който можеше да осветли положението, мълчеше загадъчно.

— Не зная — важно отговаряше той. — Нищо не мога да кажа… Но Борис е вече голям човек.

— С какво се занимава сега? — питаха любопитните.

— От сутрин до вечер прави сметки.

— Гледай ти нашето Рединготче!… А разхожда ли се още с чорбаджиите?

— Не зная. Негова работа.

И Баташки бързаше да промени разговора с вид на човек, който беше осведомен, но не желаеше да приказва повече. Постепенно тютюнджиите престанаха да наричат Борис „Рединготчето“ и почнаха да поздравяват дори баща му с почтително сваляне на шапка. След като се увери, че хората наистина считаха сина му за големец от „Никотиана“, учителят по латински почна да ходи в кафенето и когато му честитяха, отговаряше небрежно:

— Аз винаги съм имал вяра в Бориса… Той е най-добрият ми син.

Мълвата за успехите на Борис стигна и до семейството на Чакъра. Една вечер, когато откачваха низите с тютюн, старшията каза на дъщеря си:

— Разправят, че Рединготчето ще се жени за щерката на Спиридонов.

— Възможно е — глухо произнесе Ирина.

— Нека това ти послужи за урок — добави старшията.

Ирина не отговори. Тя се прибра в стаичката си, но не заплака. Някаква мрачна и тиха твърдост изпълваше цялото й същество.

Когато Спиридонов и Зара отпътуваха за Атина, Мария остана в къщата заедно с една прислужница, която беше повикала от София, а Борис отново потъна в трескава работа. Все нови и нови идеи узряваха в главата му. Сега той искаше да оправдае доверието на господин генералния директор и да го изненада при завръщането му от Атина с действителни постижения, с практическата проверка на онова, което предлагаше да се въведе във всички клонове на фирмата. И затова той остави новите идеи настрана. Подобренията в манипулацията, на които бившият директор се съпротивяваше дребнаво само защото идеха от Борис, сега се прилагаха с грубата енергия на Баташки, който бързаше да покаже усърдието си пред новия големец. Борис въведе премии за още няколко категории работници. Срещу малки добавки в надниците работниците удвоиха напрежението си и разноските по манипулацията спаднаха с два процента. Като намали броя на надничарите в други категории и засили дисциплината на останалите, той понижи разноските с още един процент. Два нови процента изстиска той, като уволни всички болнави и несръчни работници, които не можеха да работят колкото другите. Така разноските по манипулацията спаднаха с пет процента. Изтощените и отровени от никотин същества напрягаха силите си до последния предел, но законът за печалбата не се интересуваше от това. Между работниците почна брожение Някои подканяха открито да се бойкотират премиите. „Ние работим всъщност на парче — основателно възразяваха те, — а трудовите закони изрично забраняват това.“ Но двама от философите, които разсъждаваха, така, имаха стари грехове пред полицията и бяха арестувани веднага, петима изхвръкнаха от склада, а останалите се уплашиха и престанаха да роптаят. Като освободи склада от тия тълкуватели на трудовото законодателство, Борис забеляза, че разноските по манипулацията спаднаха с нови два процента. Станаха всичко седем процента. Сега вече татко Пиер можеше да види на дело първото постижение на новия си експерт.

След това Борис се залови да уточни плана за бъдещите покупки. Планът съдържаше цял куп нови хитрости, които никому не бяха хрумвали досега. Главното му достойнство се състоеше в изиграване на конкурентните фирми чрез изненада и бързина, но в него не липсваха и осветените похвати срещу производителите. Той предвиждаше увеличаването на една особена пасмина от платени негодници по селата, която пускаше лъжливи слухове и сключваше публично симулативни договори на ниски цени. После фирмата заплащаше максулите на тия шмекери високо, но мнозинството от селяните се увличаше по тях и отстъпваше тютюна си на сравнително ниски цени, боейки се да не остане непродаден.

Докато Борис се занимаваше с всичко това, Мария се отдаде на свирене. Тя свиреше непрекъснато, по цели часове, и акордите на пианото й, смесени с бученето на вентилатори, стигаха глухо до канцеларията, в която работеше Борис. Понякога това свирене беше меланхолично и тихо и приличаше на оплакване, друг път ставаше бурно и страстно като гневен протест, сякаш Мария се мъчеше да отхвърли чрез него заплахата на нещо неизбежно, на някаква гибел, която непрекъснато връхлиташе върху нея. След такива часове тя излизаше от стаята си и Борис я виждаше от прозореца на канцеларията да се разхожда сама в ливадата или градината. И твърде скоро той съзна, с острата си способност да прониква в хората, че Мария живееше в някакъв собствен мир от музика и невесели настроения, който нямаше нищо общо нито с удоволствията, нито с калната и жестока действителност на склада.

В своя малък и откъснат свят тя се беше отдала на вълнението, което изпитваше от Борис. Преживяваше това вълнение по своему, без външни прояви, наслаждавайки се някак извратено от него. Това, което изпитваше, беше любов — сивата, студена, нерадостна и потисната любов, която животът поднасяше най-сетне на разядената от тъга и неизлечима болест Мария. Тя беше достатъчно умна, за да не си въобрази, че този мрачен и особен младеж можеше да изпитва същото чувство към нея. Но беше доволна и от това, че поне я уважаваше. Мария се радваше тихо на хубавата му външност, на чувството му за такт, на това, че не показваше никакво намерение да използува интереса, който беше проявила към него. До гуша й беше дошло от угодници, които се биеха в гърдите за чувства. Тя си знаеше, че у никого няма да събуди дълбока страст, но искаше поне Да не я оскърбяват с преструвки. И чувството, което изпитваше сега към Борис, се подхранваше тъкмо от неговата сдържаност и студенина.

Една сутрин Мария го зърна през решетката на градината, когато влизаше в канцеларията, и му направи знак да дойде при нея. Тя отиваше да чете в градината. Носеше светла лятна рокля, тъмни очила и обувки с ниски токове, обути на бос крак. Носът и челото й бяха зачервени от слънцето. Не беше красива, но изглеждаше нежна и миловидна. Когато Борис дойде при нея, тя подаде слабата си млечнобяла, прошарена със синкави вени ръка и каза приятелски:


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: