Директорът се усмихна кисело.

— Какво?… — рече той. — Ти си интелигентна… Има ли нужда от церемонии между нас?

А тя отговори:

— Има нужда от прилично държане.

— Ще го проявяваме винаги… Не ставай проста и ела при мене!… Няма да се разкайваш.

— По никакъв начин.

— Е, както обичаш!…

Директорът се изсмя и седна отново в креслото си. Дойде му на ум, че може би трябваше да бъде по-настойчив, но желанията му отдавна бяха престанали да имат буен характер.

— Ти можеш да постъпиш у нас и без задължението да ми бъдеш любовница — рече той.

— Не, благодаря за това… Но моля да бъда приета като пасталджийка през следущия сезон.

— Дадено!… — усмихнато обеща директорът.

Лила се поклони учтиво и излезе от кабинета.

Директорът остана сам, изпитвайки неясно чувство на тъга, на горчивина и неудовлетвореност от живота. Играта почна с неуспех, но тъкмо това възпламеняваше отслабналата му чувственост, извратеното му желание да оскверни нещо, което срещаше за първи път в живота си.

Навън бе студено, прехвръкваха снежинки. Мръкваше се и в здрача на декемврийската вечер тютюневите складове стърчеха безмълвни и тъмни като затвори. В дворовете и около портите им се мяркаха сенките на дребни мустакати мъже с карабини — частните македонски пазачи на фирмите, — а по улиците минаваха патрули от конна полиция. Имуществото на господарите се охраняваше грижливо. Складовете им бяха пълни с манипулирани партиди, готови за износ. Лила се загърна в изтънялото си ученическо палтенце, което носеше вече пета година наред, и се отправи бързо към къщи. Дори в грозното работно облекло, с вълнени чорапи, с вехта пола и забрадка на главата, тя си оставаше все пак красива и мъжете се обръщаха да я гледат.

След малко край нея профуча евтиният форд на фирмата, с който директорът се прибираше в къщи. „Идиот!… — помисли тя презрително. — Може би очакваше да падна в краката му от признателност. Но добре, че не го изругах… През тоя сезон всички останали фирми отказваха да ни приемат с татко на работа.“ Тя не се разкая за постъпката си и когато започна да трепери от студ, а снегът проникна в скъсаните й обувки и намокри чорапите й. Лила не почувствува гордостта си уязвена дори когато стигна главната улица и видя някои от съученичките си в гимназията. Те бяха свежи, радостни, смееха се с младежите, които ги придружаваха и ухажваха, носеха елегантни, топли палта, а омъжените си бяха сложили дори воалетки, под които лицата им добиваха изкуствена и сладникава нежност. Те бяха пеперудки на модата и суетността, които се упражняваха в изкуството да прелъстяват мъже и да си намерят богат съпруг още в гимназията. И от съжаление или небрежност към Лила сега се правеха, че не я забелязват. Но Лила почувствува тъга и самотност при вида на младите двойки, които минаваха покрай нея. Те я накараха да си спомни за Павел. Обзе я копнеж за неговата физическа и духовна близост, за щастие, за стъпканата от гордостта любов. Той не идваше вече в града или ако идваше, не й се обаждаше. Връзката с областния комитет бе прехвърлена върху един непознат и навъсен другар, който носеше партийното име Йосиф. Той съобщаваше накратко само директивите, слухтеше и се оглеждаше тревожно и бързаше да си отиде, без да изразява никакво мнение върху висящите и неизяснени въпроси, които интересуваха активистите в града. И едва сега, когато го сравняваше с Йосиф, Лила почувствува широката осведоменост на Павел по всички културни и политически въпроси, дарбата му да мисли и убеждава, доверието, с което я удостояваше. У него имаше топлота и сърдечие, с които запалваше човека при изпълнението на всяка партийна задача. Личността му събуждаше у Лила възторг, воля за действие и радост от живота. Ала на всичко това мисълта й противопоставяше някакво странно съпротивление. Имаше моменти, в които тя се съгласяваше с известни точки на схващането му, но когато стигаше до решението да ги приложи на дело, те започваха да й се струват изведнъж недопустими, фракционерски, антипартийни. Понякога борбата у нея достигаше такава сила, щото не можеше да спи, размишляваше по цели нощи, луташе се в безпомощни разсъждения и в края на краищата бездействуваше. Но тъкмо това бездействие я стряскаше и връщаше отново към досегашните методи на работа. И в този омагьосан кръг от противоречиви мисли и чувства образът на Павел ставаше все по-горестен и страстно желан.

Когато Лила се прибра в къщи, родителите й се готвеха да отидат на гости у Спасуна, която живееше наблизо и спадаше към тяхната партийна тройка. На връщане от склада Шишко бе купил с току — що получената заплата половин кило салам. Жена му отряза едно парче от салама и го уви в хартия за Спасуна. Последната водеше тежък живот на работническа вдовица. Преди две години мъжът й изчезна безследно, обвинен в конспирация след провал, който бе започнал нейде отгоре. Сега Спасуна работеше през лятото в складовете, а зимно време ходеше да пере по заможните къщи. Тя отглеждаше героично две деца, които посещаваха училището.

— Хайде!… Отивайте!… — весело каза Лила, като хапна набързо от салама.

Тя беше предупредила баща си за явката и се радваше, че тази вечер щеше да дойде не намусеният Йосиф, а Варвара — една непозната другарка, с която установяваше връзка за първи път.

— Лиле!… — загрижено рече майката. — Ако стане нещо, викай, душо, да чуят съседите!

Върху продълговатото й слабо лице бе застинал израз на тревога. Никой не й бе казал за явката, но тя се досещаше за нея по приготовленията на Лила и нервността на Шишко…

— Какво ще стане!… Нищо няма да стане!… — бързо произнесе Шишко. — Гледай си работата!…

Но и той се вълнуваше тревожно, защото знаеше, че зад партийните функционери се движеше призракът на ареста, на мъченията и смъртта.

Шишко и жена му излязоха, Лила хвърли в малката чугунена печка една лопата въглища, постла върху масата чист вестник, изми се и облече единствената си вълнена рокля, с която в неделен ден отиваше в читалището на сказки. Като приготви всичко, тя седна до масата и се опита да чете, но не можа. Възбудата й растеше. Измъчваше я нетърпението да види по-скоро Варвара, да чуе нещо ново. Стрелките на будилника се местеха бавно, сякаш чакането забавяше времето…

Най-сетне, точно в девет часа, Лила чу бързи стъпки по двора. Някой дойде пред вратата и след късо колебание почука. Напрежението на Лила се превърна изведнъж в спокойна решителност. Тя излезе в прустчето и произнесе с известна досада:

— Кой чука?

— Тук ли живее бай Милан дърводелецът? — попита един женски глас.

Гласът бе напевен и показваше сполучливо дяволито превземане и разглезеност.

— Той живееше в съседната къща, но се премести — тихо отговори Лила.

Тя отвори вратата и видя заснежена женска фигура с чадърче, барета и вехто палто.

— Не знаете ли къде живее сега? — Гласът на непознатата се промени и стана също тих. — Има писмо от брат му в Аржентина.

— Струва ми се, че работи около гарата — рече Лила.

Тя се дръпна назад. Непознатата влезе веднага без покана в прустчето, като изтърсваше снега от палтото си.

— Как се казвате? — полугласно попита Лила.

— Варвара — рече жената. — А вие?

— Роза — отговори Лила.

— Така!… Намерих къщата по голямата круша в двора.

— Това е единственото дърво в квартала — каза Лила.

Непознатата бързаше и отказа да свали палтото си. Тя бе около тридесетгодишна. Имаше приятно лице с високо чело и сиви блестящи очи. Погледът й обхвана стаичката изпитателно, сякаш бе недоволен от нея. Тя седна на малкото столче до печката и като триеше ръцете си, попита остро:

— Сама ли живеете тука?

— Не, с родителите си.

— Къде са те сега?

— Изпратих ги на гости, за да говорим спокойно.

— Членуват ли в партията?

— Да.

— Откога?

— Откакто ги помня.

Варвара махна с ръка, като че съжаляваше за всичко това.

— Един агент ме забеляза в момента, когато излизах от хотела — обясни тя. — Познавам го от София. Висок, с подпухнало лице и светли очи.