Само патриций, превърнат в роб, можеше да разбере смъртната скука, която всяка сутрин обхващаше Лихтенфелд при мисълта за предстоящия работен ден. Фон Гайер проучваше целия стопански живот на България. Проучваше го бавно, методично, всестранно и изчерпателно, с търпението на истински германец, с точността и усърдието на побъркан учен. Фон Гайер приличаше на сметачна машина, а Лихтенфелд беше просто клавиш в тази машина. Но тъкмо защото беше само клавиш, а не нещо повече, Фон Гайер го удряше немилостиво и постоянно. И на Лихтенфелд се струваше, че щеше да полудее от ударите. Работата му се състоеше да прави извадки и резюмета от все нови и нови статистически годишници, от все нови и нови доклади и преписки от доклади, които търговските аташета изпращаха от легацията. Впрочем същата работа, но без да протестира, изпълняваше и Прайбиш.

Някакъв стенен часовник удари осем. Фон Гайер изискваше неумолимо работата да почва в девет. Лихтенфелд се прозина лениво, изпуши една цигара, за да се разсъни напълно, после ритна гневно омразния юрган и стана от леглото си.

Той беше висок, мършав и рус. Имаше малка глава с горчиво кисело лице и очи, които гледаха винаги някак обидено. Той отиде в банята и когато се върна от нея, обръснат и свеж, направи си фрикция с одеколон и облече ново бельо, което сменяше през ден.

След малко той влезе в трапезарията. На масата беше сложена закуска: кафе, мляко, кифли и варени яйца. Прайбиш седеше до печката и четеше „Die Woche“, след като се бе върнал от всекидневната си разходка до селото. Фон Гайер щеше да влезе както винаги точно в осем и половина.

Лихтенфелд се изправи до прозореца с ръце в джобовете. Утрото сияеше в слънчев блясък и ледена синевина. Равното поле беше покрито с чист, девствен сняг, а над София висеше огромен плосък облак от червеникава мъгла и сив каменовъглен дим. Над облака лъщяха като златни шлемове кубетата на „Александър Невски“. Далеч по хоризонта се протакаше безкрайна верига от снежни планини — царството на мечките. Понеже не се вълнуваше никак от пейзажа, Лихтенфелд погледна надолу към двора на вилата. До чешмата, полугол до пояс, се разтриваше със сняг Фон Гайер.

— Този е луд!… — каза Ляхтенфелд. Ако заболее от пневмония, ще бъде цяло щастие за Немския папиросен концерн, но не по-малко и за нас.

— Нищо няма да му стане — с известна гордост отвърна Прайбиш, като повдигна очи от списанието.

Той беше нисък, добродушен шишко от селски произход и с особено удоволствие дочиташе статията, в която се разправяше как внуците на кайзера благоволили да станат членове на хитлеристката партия.

— А аз твърдя, че ще пукне!… — рече баронът. — Такива падат изведнъж… Спомняте ли си Зайфелд?… Зайфелд се пъчеше като него, но умря от инфекция на кръвта при някаква хрема… Какво ще правим днес? — попита той внезапно.

— Днес?… — Прайбиш затвори списанието. — Ще работим като вчера.

— Но днес е събота!… — натъртено заяви Лихтенфелд. — Аз държа за края на седмицата. Предполагам, че ще ме поддържате и няма да мигате като новобранец, когато му кажа това.

— Ще му го кажете ли? — попита Прайбиш с известно съмнение.

Той знаеше, че в последния момент смелостта на барона пред Фон Гайер се изпаряваше винаги.

— Разбира се!… — иронично отвърна Лихтенфелд. — Понеже ни третира като обикновени чиновници, ние ще го заставим да спазва работното време.

Лихтенфелд намекна това преди всичко с оглед към себе си. Той беше напълно убеден, че службата му — поне неговата трябваше да бъде чисто представителна, т.е. почти дипломатическа. С техническата страна на въпросите, преглед на мостри, изчисления и разни други гадости трябваше да се занимава само Прайбиш.

— Грешите!… — възрази Прайбиш. — Ние сме негови съветници.

— Съветници ли?… — Баронът се обърна с ръце в джобовете и погледна сърдито тлъстичкото лице на Прайбиш. — Само обикновени секретари!… Той взема решенията сам.

— Нищо подобно!… — Експертът сви дебелите си бърни и неодобрително тръсна глава. Педантичното му чувство за дисциплина се раздразни от своеволието, с което баронът тълкуваше нещата с цел да злепостави Фон Гайер. — Ако говорите за Кршиванек, решението зависи от трима ни.

— Слушайте, Прайбиш!… — Лихтенфелд седна на масата.

— До гуша ми дойде от препирни с кого да работим и с кого не… Защо не харесвате Кршиванек?

Умните плебейски очици на Прайбиш погледнаха барона учудено.

— Защото няма да върши работа… Никакви политически връзки, тепърва ще създава организация, слаба техническа опитност… И най-сетне сведенията за миналото му са лоши. Какво искате още?

— А другият?

— другият е солиден човек. И Тренделенбург го препоръчва.

— Но всички сведения говорят, че е ужасно хитра лисица.

— Ние да не сме глупави?… Значи ще ни бъде полезен.

— Ами писмото от Бромберг?

— Първо ще гледаме интересите на Германия и концерна, а после роднините на Бромберг.

— Прав сте!… — Баронът призна лоялно здравата логика на човека от третото съсловие. — Но „Никотиана“ има връзки с Полша, Америка и Холандия.

— Какво от това?

— Може да ни играе. Остава с малко развързани ръце.

— Ще ги стегнем после.

Лихтенфелд се замисли, дойде ред да покаже собствената си съобразителност.

— Аз мисля, че бихме могли да направим това и сега — каза той.

— Как?

— Ще дадем една малка част от доставките на Кршиванек, за да държим „Никотиана“ в шах.

— Това е умно — забеляза Прайбиш, след като помисли малко. — Кажете го на Фон Гайер.

— Не!… — отговори Лихтенфелд. — Кажете го вие! Фон Гайер мисли, че аз се боя от Бронберг, а това е глупаво и ме нервира. Един Лихтенфелд не може да се бои от никого. Аз гледам интересите на концерна, но не желая да минавам за страхливец… До гуша ми дойде от разправии и намеци…

Той млъкна внезапно. От коридора се чуха неравномерните стъпки на човек, който куцаше.

Фон Гайер влезе в трапезарията.

Той обиколи стаята с ледения си поглед, поздрави сухо по хитлеристки и седна на масата. Мургавото му лице бе силно зачервено от студа. Той имаше ниско, атлетическо тяло, голяма уста и метално сиви очи. Смачканият му работен костюм изпъкваше контрастно пред модната елегантност на барона. Върху ревера на сакото му беше пришита лентичката на Железния кръст. От цялата му личност лъхаше романтиката на минали феодални времена, бездушната коравина на прусак и спокойствието на работлив германец. Ако у Фон Гайер се беше въплътил средновековният дух на рицар разбойник, в сравнение с него Лихтенфелд приличаше на изродено придворно конте. През Първата световна война Фон Гайер беше летец от прочутата ескадрила на Рихтхофен. Куцаше от падане при въздушен бой.

Веднага след влизането му прислужникът донесе от кухнята мляко и кафе. В трапезарията настъпи студено, почтително мълчание. Прайбиш разряза една кифла и я намаза с дебел слой масло. Баронът сръбна от чашата си и направи гримаса: млякото не беше прецедено от каймака.

Фон Гайер втренчи в лицето му ледените си очи:

— Лихтенфелд?… — полита той. — Къде бяхте онази вечер?

— В легацията — отговори Лихтенфелд, — Фрау Тренделенбург ме покани на бридж.

— С кого?

— С Хайлборн и Хаазе.

— А после къде отидохте?

— После?… — Лихтенфелд повдигна вежди, сякаш се мъчеше да си спомни маловажна подробност. — В един бар.

— Кой ви разреши?

— На мене ли? — обидено попита Лихтенфелд.

— На вас, естествено!… — свирепо повиши гласа си бившият летец. — Колко пъти ще повтарям да не се афишира идването ни?

— Кой ще ме види в някакъв бар?

— Шпионите!… — извика Фон Гайер, почервенял от гняв.

— Шпионите!… Тъкмо тия, които не трябва да знаят, че сме тук. Още утре враговете ни ще предложат търговски преговори на българското правителство…

— И никога няма да сключат спогодба.

— Престанете!… За нас всеки ден струва година. Лихтенфелд не отговори и героично изпи всичкия каймак. В гърдите му се надигна глуха омраза срещу Немския папиросен концерн, срещу Хитлер и всички националсоциалисти, които така своеволно потъпкваха свободата на един Лихтенфелд.