Инспекторът избухна гневно:

— А трябва да стигат, разбираш ли?… Трябва да стигат, не може иначе… По-малко ще киснете из кръчмите!… Устоите на държавата се рушат, а вие пет пари не давате за това!… Каналии с каналии!… Измет!… Ще си подам оставката!… Не мога да работя повече с вас!…

Инспекторът стана и почна да се разхожда нервно из стаята. Лицето му се зачерви. След малко той се успокои и заповяда глухо:

— Съобщи поверително в София: агрономът от Министерството на земеделието да бъде следен при всяка командировка в провинцията!

Лила пристигна в София за областната конференция и се настани на квартира в предградието Надежда у един другар, с когото размени паролата някак принудено и студено.

Квартирата представляваше малка, едноетажна и паянтова къщица, заобиколена с широк двор, в който имаше чешма и няколко цъфнали овощни дръвчета. Самата къщица се състоеше от две стаи, от които едната служеше за живеене, а другата — за дърводелска работилница. Очевидно собственикът й не беше работник, а занаятчия.

Лила изпита неприятно физическо чувство. Това не бе страх, а само досадно усещане, че може би трябваше да нощува сама под един покрив с непознатия партиен другар. Тя още не бе свикнала напълно с нелегалните срещи, в които партийната работа стоеше над условностите. Непознатият другар бе дребен, с бледо лице и сиви очи. Пепеляворусата му коса бе малко оредяла върху темето, а от цялата му личност лъхаше затвореност, която изпълни Лила с досада.

— Ваша ли е къщата? — попита тя, когато влязоха вътре.

— На зетя и сестра ми — отговори непознатият другар. — Те заминаха в провинцията и ми я отстъпиха временно.

Лила огледа стаичката. В нея имаше признаци за известно благосъстояние: широко дървено легло за двама души, гардероб с огледало и нощно шкафче — всичко изработено вероятно от дърводелеца, собственик но къщата. Леглото бе покрито с чиста, плетена на ръка покривка, а върху стената висеше портрет — жена в сватбено було и млад изпъчен мъж с подстригани мустачки.

— Вие ще спите тука, а аз в работилницата — рече непознатият другар.

— Все едно — с привидно безразличие отвърна Лила.

Тя искаше да подчертае, че не страда от предразсъдъци, но бе признателна за желанието му да не я стеснява и забеляза със задоволство ключа върху вътрешната страна на вратата.

— Аз ще изляза да купя провизии за утре — каза тя.

— Всичко е приготвено — осведоми непознатият другар. — Излезте само да се разходите из града, но се върнете по светло, за да не сбъркате улиците. В Модерния театър дават хубав съветски филм. Обядвахте ли?

— Не.

— Тогава ще обядвате с мене.

Лила се съгласи, макар и с известно стеснение, тъй като другарят бе направил вече разходи за храната през утрешния ден. Финансовото му състояние не изглеждаше розово. Той носеше съвсем овехтял костюм и евтина риза, на която не бе счел за нужно да сложи вратовръзка. Може би имаше към тридесет години. При размяната на паролата той се представи с името Анастас, но вероятно това име бе измислено само за нейното посрещане.

Докато ядяха, досадата, която изпитваше от него, постепенно изчезна. Той бе лишен от блестящите качества на Павел, но в него се забелязваше веднага някаква пълна, граничеща с дребнавост отдаденост на партийната работа, която се хареса на Лила. Единственото интересно нещо в личността му бяха очите — големи, сиви, одухотворени очи, които гледаха непроницаемо и хладно и в които сякаш бе събрана цялата енергия на дребното му и слабо тяло. На Лила се стори, че те виждаха нещо, което се издигаше над повърхността на живота, над собствената му личност и отношението към другите. Това бяха честни, ала страшно студени и откъснати от живота очи.

— Как отиват работите по вашия край? — попита той, като прекъсна мълчанието.

Лила му описа накъсо окаяното състояние на работниците, ниските надници и неприятностите, които полицията устройваше на складовите дружества. Той зададе дребни въпроси, от които пролича голямата му осведоменост върху положението на тютюноработниците, върху похватите на господарите, администрацията и полицията. Но не каза нищо, от което можеше да се заключи как преценява сегашния курс на партията. Лила също не каза нищо по този въпрос, но усети неприятна чувство, че непознатият другар се опитваше да я изстиска като лимон. Когато свършиха обеда, тя предложи да измие чиниите, но Анастас отказа решително.

— По-добре излезте, за да не ми пречите! — безцеремонно рече той. — Имам писмена работа, която трябва да почна веднага.

Лила се отправи към трамвайната спирка, като се мъчеше да потисне възбудата от предстоящия следобед. Бе дошла за партийната конференция, а някакъв вътрешен трепет, нещо лично и дълбоко я вълнуваше повече, отколкото самата конференция. Докато разговаряше с непознатия другар, обзе я внезапно и бурно желание да види Павел. Може би той вече бе осъзнал грешката си!… Може би се разкайваше, искаше да се поправи!… И ако беше така, кой друг, ако не Лила трябваше да отиде при него и да му помогне в това? Мислейки за връщането на Павел в партията, тя не съзна, че през оная зимна вечер, когато отказа да му стане жена, го бе обикнала още по-силно.

В трамвая пътуваха бедни, но чистичко облечени хора, които отиваха да прекарат следобеда в София. Ватманът тананикаше, пътниците разговаряха весело за дребни неща. Бе топъл неделен следобед, в който занаятчиите и работниците се радваха на почивката си. Под яркото слънце и синьото априлско небе всичко изглеждаше някак празнично и тържествено. В душата на Лила нахлу тиха радост от хората, от живота и пролетта. Тя се почувствува доволна от прическата, от костюма и обувките си. Облеклото й бе грубо и просто, купено от най-евтините магазинчета в провинциалния град, но й отиваше добре. За първи път в живота си Лила почувствува кокетната гордост на младо момиче, което привлича погледите на всички.

На площад „Света Неделя“ тя взе трамвай номер 9. Павел живееше на булевард „Евлоги Георгиев“, някъде към Военното училище. Лила знаеше адреса му от писмата, които си разменяха, преди да бъде изключен от партията. Тя слезе на последната спирка и търсейки номера, посочен в адреса, тръгна към Орловия мост. Докато вървеше по булеварда, почувствува леко раздразнение от квартала. Лъхна я миризма на гума, на бензин и парфюми. Върху гранитния паваж се хлъзгаха скъпи коли, по тротоарите отминаваха елегантни мъже и жени. Стори й се, че бе попаднала в някакъв чужд и враждебен свят, сред който обувките й изглеждаха груби и смешни, а острият плат на костюма й сякаш обръщаше вниманието на всички. Значи, в този буржоазен квартал бе избрал Павел квартирата си!… Но можеше ли да се работи оттука за партията? В душата на Лила се загнезди неприятно учудване. Най-после тя намери кооперацията, в която живееше Павел — висока и грозна постройка със сиви стени. Следвайки указанията на портиера, тя се изкачи на последния етаж.

Върху олющената врата на един от апартаментите стоеше месингова плочка с името на собственика — някакъв адвокат, — а под нея — визитната карта на Павел. На картичката бе добавено с ръкописни букви: „Курсове и частни уроци по латински.“ Павел беше завършил романска филология.

Лила позвъни нерешително. От вътрешността на апартамента се чуха бързи женски стъпки. След малко вратата се отвори и зад нея се показа девойка с тъмни очила. Лицето й накара Лила да изпита смесено чувство на изненада, тревога и раздразнение.

— Тук ли е господин Морев? — глухо попита тя.

— Почакайте да проверя!… — звънливо отговори девойката.

Тя изчезна във вътрешността на апартамента, но се върна след малко и каза любезно:

— Заповядайте в хола!… Господин Морев се бръсне. Ще дойде веднага.

Лила влезе в малкия, скромно нареден хол. Сега тя съжаляваше, че дойде. Раздразнението, което изпитваше преди малко, се превърна в остра, горчива мъка. И тази мъка идваше от гладкото като порцелан лице на девойката, от хубавата й модна рокля, от червения маникюр върху пръстите й, които не бяха докосвали никога пране, немити чинии или тютюневи листа.