— Ти съвсем нямаш лош вкус! — измърмори Лесли.

— Мълчи! … — прошепна Фани и неволно забави вървежа си, за да гледа по-дълго това прекрасно тяло.

Тичащите момчета стигнаха края на игрището и се понесоха обратно между белите успоредни линии. Ередиа ги гледаше критично и с хронометър в ръка чакаше да определи постиженията на първенеца от групата. Фани беше обзета от предчувствието, че когато монахът ги забележеше, изненадата му щеше да бъде неприятна. Тъкмо тогава с халат в ръка отнякъде дотича отецът, комуто Миранда бе проговорил по латински.

— Отче Рикардо!… — срамежливо произнесе Миранда. — Облечете халата си!

Ередиа се обърна. Първото нещо, което изрази лицето му, беше изненада, а после сдържан гняв. Той погледна отец Миранда с упрек, сякаш искаше да каже: „Какво е това? Защо водите тези хора, без да ме предупредите?“ Отец Миранда замига виновно и безпомощно, съзнавайки напълно позора, на който бе изложил колегата си. Ередиа бързо облече халата и го затвори чак до шията си.

— Добър ден, отче!… — каза Фани непринудено, като че голотата му не й бе направила никакво впечатление. И това щеше да бъде вярно, ако не бе тъй прекрасна.

— Добър ден, мисис Хорн! — отговори Ередиа без никакво смущение.

— Продължавайте, отче!… — насърчи Фани весело. — Аз много обичам бягането на двеста метра. Има ли добри постижения?

— Едно от момчетата почти докосва каталонския рекорд.

— Удивително!… Какви спортове практикувате?

— Тенис, плуване и лека атлетика.

— Ние имахме съвсем друга представа за вашите училища.

— Стараем се да следваме принципите на модерното възпитание.

— Учениците ви изучават ли схоластика? Изучават, мисис Хорн!

— Предполагам, че и за нея имаме съвсем погрешна представа?

— Напълно погрешна!… Схоластиката е философия на християнството и основа на нашия мироглед.

Той отговаряше вежливо, усмихнато, без никаква враждебност, но на Фани се стори, че в усмивката му прозираше малко снизходителна ирония, сякаш искаше да каже: „Защо си дошла тук? Защо не отидеш с приятелите си да се печеш на слънцето в Сан Себастиан? Какво те интересува нашата схоластика?“ Докато разговаряха така, Фани наблюдаваше зашеметена цъфтящата и мъжествена красота на лицето му, открития поглед, силните гърди, които изпълваха халата. Струваше й се, че не би имало по-пълно щастие от насладата да потъне в прегръдката на това тяло, на тия здрави нежномургави ръце. Ала заедно с това аскетичните гънки около ъглите на устните му я караха да съзнае, че нямаше нищо по-далечно и по-недостъпно от това тяло, от личността на този мъж. Вежливо-ироничната усмивка продължаваше да трепти върху лицето му и това я изпълни с отчаяние.

Докато приказваха така, отец Миранда поведе с Лесли сериозен разговор за възпитанието, който останалите отци слушаха с почтително внимание. За няколко минути — и не беше ли дошла тъкмо за тия минути — Фани и Ередиа останаха изолирани.

— Мисля, че ви отегчавам — произнесе тя горчиво. — Боя се да не помислите, че разпитвам като приятелите си от оная вечер в посадата.

— Далеч съм от такова предположение — каза Ередиа.

— Още едно нещо, отче!… — произнесе Фани умолително и вълнението на гласа й накара ироничната усмивка върху лицето на монаха да изчезне. — Бяхте ли уверен, че в съда… щях да кажа истината?

— Напълно, мисис! …

— Можех да не я кажа.

— Зная. Но бях уверен, че ще я кажете.

— Защо?

— Защото не приличахте на приятелите си.

— Продължавате ли да имате същата увереност и сега?

— Разбира се — каза той.

И в същия миг Фани съзна, че към личността му не водеше друг път освен истината, освен пълното изтърсване от всякакви хитрости.

— Ще дойдете днес на обед у мистър Блеймър, нали, — бързо попита Фани.

— Не мога — отвърна Ередиа. — Следобед заминавам по работа в Пеня Ронда. Тъкмо мислех да се извиня пред мистър Блеймър.

Съжалявам! … — произнесе Фани със задавен глас. Стори й се, че отчаянието, което прозвуча в гласа й, не убягна от монаха.

И аз също! — каза той. — Щяхме да поговорим върху схоластиката. Отец Сандовал ми каза, че не сте били чужда на мисълта да преминете в лоното на католическата черква.

Погледите им се срещнаха и Фани пак прочете в очите му предишната добродушна и снизходителна насмешливост.

— Мисля, че отец Сандовал не е много възхитен от това — твърдо каза Фани.

Насмешливата усмивка изчезна отново от очите на монаха. Фани доби усещането, че той бе уважил честността й да разговаря без хитрости.

— Навярно подозира в желанието ви повече екцентричност, отколкото убеждение.

— Желанието ми бе просто повод да вляза в резиденцията.

Той замълча и погледът му стана строг.

— Имате открит характер, мисис Хорн! — каза той след малко.

— Не пред всички.

— Поне пред тия, пред които трябва.

— Тогава — произнесе тя със затаен дъх, с вълнение и надежда, които го накараха да разбере всичко, — Тогава бихте ли ми позволили да ви помагам като болнична сестра през лятото в Пеня Ронда.

Веждите на отец Ередиа трепнаха. В лицето му нахлу кръв. Но това бе само мигновено вълнение, което се задуши веднага от стоманената воля, от жестоко аскетично свиване на устните му.

Не, мисис Хорн! — произнесе той твърдо.

— Защо?

— Защото вие принадлежите на света, а аз — на ордена си.

Лесли изтърпя обеда вежливо. Фани го понесе без Ередиа като мъчение. Вечерта тя помоли приятеля си да отидат във „Флорида“. Над открития дансинг висеше неизменното черновиолетово мадридско небе. Звездите трептяха тайнствено. От Сиера де Гуадарама полъхваше вятър и раздвижваше листата на палмите. Джазът свиреше меланхолично аржентински танга. Фани упорито и мрачно почна да изпразва чашите с уиски. Лесли я наблюдаваше мълчаливо. Той никога не бе я виждал в такова състояние.

— Моят съвет е да се махнеш незабавно от Испания — каза той. — Защо не отидеш в Биариц?

Но Фани мислеше за Пеня Ронда.

През следващите дни Фани се удави в мъките на безнадеждната любов. Тя прекара почти цяла седмица в непрекъснато пиянство, изпуши много цигари с опиум, скара се два пъти истерично на Робинзон, дотегна и на Лесли и накрай тръгна да пътува. Но това безцелно пътуване из Испания, което предприе, уж да забрави Ередиа, екзалтира още по-силно любовта й. Толкова неща я караха отново да мисли за него! По нажежените улици на Кордова и Гранада тя срещаше монаси с андалузки лица, които приличаха на неговото. От Понтеведра до Валенция, от Сан Себастиан до Кадикс тя виждаше само манастири, катедрали и полихромни статуи на Христос, на Богородицата и на безброй светии — трагични идоли с кървави рани по тялото, с балсамови сълзи в очите, със злато, диаманти и рубини по одеждите. Поколения от артисти бяха изразили през вековете с архитектура, живопис и ваятелство символите на извратеното от католицизма християнство, което трябваше да отвърне погледа на човека от злото, неправдите и насилията на земята. Но в тия символи, в този фанатичен устрем към непознатото и към илюзията на свръхчувственото не прозираше ли поривът и вечно младата енергия на един народ, който някога бе търсил правдата в бога и безсмъртието на душата, а сега — в логиката на кървавите революции? Заблудените единици, които все още се прекланяха искрено пред тия символи, всред тълпата от Фарисеи и рушителите, които искаха да ги премахнат, не бяха ли всъщност еднакви? Както едните, така и другите не бяха ли движени от един и същ порив към правдата, който чужденците приемаха с насмешка или обръщаха в блудкава романтика, защото не можеха да го разберат? Но Фани вече почваше да го разбира смътно. В Испания черквата още продължаваше да плаши народа със задгробното отмъщение на бога и да ходатайствува пред него за опрощение на греховете му — не без пари, разбира се. Тук имаше още хиляди лицемери в расо, които отдавна бяха продали Христа.

Но нима отец Ередиа бе от тях? Нима Фани не долавяше в личността му порива към чистата, нравствена страна на християнството, нима не усещаше същността и пламенната красота на испанската му душа? Та що от това, че той сигурно вярваше сляпо в догмите на религията, в безсмъртието на душата, че може би падаше на колене като йезуитите в „Ареналес“ пред всяка дървена статуя на Богородицата?