Най-много ме плаши следствието. Разпитите и въпросите на следователя не ме стряскат толкова, колкото чудовищните съмнения, че крадецът може би е между нас, че един от шестима ни е задигнал чумоподобните вируси. Забелязах, докато седим в чакалнята и чакаме реда си за разпит, забелязах, че всеки от нас оглежда крадешком съседите си и при това с доста мрачен израз на лицето си. О, господи! Нима е възможно? Един измежду нас? Като изключа себе си, остават петима: началникът, помощникът, двамата кандидати на науките и лаборантката. За всеки от тях бих се заклел не един път, а хиляда пъти, дори за Найден Кирилков, който е един лош и изпортен младеж. Дори и за него бих се заклел. А за лаборантката бих се оставил да бъда по-скоро разпънат на кръст, отколкото да повярвам, че тя е евентуалният крадец!

Но аз не съм емоционален по природа, характерът ми е войнишки, затова не ми отива да се обръщам към свръхестествените сили и да се кълна. Трябва да си мълча. А всеки знае, че в такива мъчни часове мълчанието е равносилно на кошмар. Върху Змеица са легнали гъсти мъгли, чува се навремени провлачен вой и човек не знае вълци ли вият, или самият тартор на дяволите е надул бузи, скрит зад някоя потънала в сумрака скала.

А понякога усещам по гърба си мравки. Мисля си: е, добре, но я си представи, че следователят те посочи с пръст? Посочи те с пръст и най-добронамерено те запита: „Ти, любезни, няма ли да си признаеш греха и да разкажеш по-подробно как задигна стъкленицата?“ О, небеса! Ако следователят се одързости да ми отправи подобна покана, аз така ще се обидя, такова огорчено лице ще направя, с такива унищожителни очи ще го погледна, че той дълго време ще има да съжалява и да проклина, че се е сетил за мен. Този следовател, изглежда, си няма представа, че аз съм войник. На края той ще се изчерви от смущение и когато стане да си ходи, непременно ще ми кимне с глава, за да ми се извини.

И все пак усещам от време на време, че по гърба ми лазят проклетите мравки. С тези гадни насекоми не успях да свикна, въпреки че като ветеринарен лекар често ми се е случвало да ходя по места, почернели от мравуняци.

Но ще каже някой: „За какви мравки дрънкате, любезни, когато Авакум ви е приятел? И щом като такава страшна беда е надвиснала над целия град, пък и над страната изобщо, и в опасност е животът на хиляди и хиляди хора и съществува опасност да избухне една страхотна епидемия, защо, по дяволите, Авакум Захов още не е включен в следствието? Какво чакат отговорните длъжностни лица?“

На тоя законен въпрос ще отговоря само с повдигане на рамене и с усмивка на безкрайно съжаление. Авакум отдавна е престанал да се занимава с контра-разведчески работи. Той се е отдал на археологически проучвания, ходи по експедиции в чужбина, по далечни и близки земи, на север и на юг, а когато се застои по-задълго в родината, пише съчинения на археологически теми и лепи по навик счупени вази. Авакум е вън от „играта“ и затова нито аз, приятелят и биографът му, нито отговорните длъжностни лица могат да поискат някаква помощ от него. Седи си център-нападателят на трибуната, а долу, на терена, бившите му съиграчи всуе се мъчат да отбележат гол; но той не е в състояние да им помогне, център-нападателят, дори с едно подаване на топката, защото е само зрител и не участвува в играта.

Впрочем кога и как Авакум се отдаде само на археологически проучвания — за това ще разкажа, когато му дойде времето. Сега нямам настроение. На човек с мравки по гърба си не му е до приказки.

Същият ден. Чувствувам се така, сякаш седя над яма, в която е заровена бомба със закъснител. Иначе с нервите съм добре. Стискам зъби и си казвам, че най-лошото може би няма да се случи. И си казвам още, че един войник трябва да бъде готов за всичко.

Преглеждам бележките си и изведнаж откривам, че съм допуснал твърде досадна грешка. О, небеса! — възклицавам в душата си и ми става тъжно. Когато човек стои пад яма, в която дреме бомба със закъснител, той няма право да възкликва на глас, той трябва да се държи тихо и смирено, защото се намира пред лицето на вечността. Пред лицето на вечността най-добре е човек да си мълчи и да размишлява.

И тъй, аз разказвам за разни завъртулки около нашата кражба, а за самата кражба не обелвам нито дума, Изпускам главното. А пък главното е такова, че като помислиш за него, свят ти се завива! Каква ти „голяма“ кражба! Размерите на събитието са по-големи и от най-голямата дума. Преди три години, струва ми се, четох в „Monde“ как шайка гангстери обрали един пощенски влак. Гангстерите спрели насред полето пощенския влак за Глазгоу, навързали пазачите и задигнали от бронирания вагон, където била касата, над двадесет милиона фунта стерлинги. После тия синковци изчезнали „яко дим“. Тоя обир известният „Monde“ наричаше „кражбата на века“. Посочих на Авакум съобщението (вестникът беше негов). Той го прочете набързо, усмихна се презрително и с подчертано пренебрежение повдигна рамене. По-сетне, когато пак отворих дума за това събитие, по лицето му се изписа явна досада и той леко се намръщи. „Любезни Анастаси — рече той, — за Запада тази случка може да представлява интерес, там могат да я нарекат дори «Кражба на епохата» или «Царица на кражбите» — това е в техния стил, но за мен случаят не е нищо повече от един най-обикновен пладнешки обир, организиран, разбира се, с помощта на подкупени чиновници и полицаи.“ Той помълча някое време, после обърна разговора на друга тема; напоследък проявяваше все по-жив интерес към вирусологията, макар тази наука да нямаше нищо общо с неговите археологически проучвания. Тогава се учудих най-вече на подчертаното му нежелание да слуша истории с криминален характер и на враждебното му отношение към разговорите, възникнали във връзка с някакъв криминален случай. Учуди ме естествено и оценката му за обира на лондонския пощенски влак. Обикновен пладнешки обир! Ако тия думи не бяха изречени от него, първомайстора, а от който и да било друг смъртен, щях непременно да му кажа: „Гражданино, вие чувате ли се какво приказвате? Да се задигнат двадесет милиона фунта стерлинги под носа на Скотланд Ярд — това шега ли ви се вижда? Ами ако ви кажа, че въпросният влак е притежавал собствена късовълнова радиостанция, че пътят му е бил наблюдаван от нарочен хеликоптер и че охраната му е била въоръжена с базуки и леки картечници? И ако добавя още, че покрай това място е минавало шосе, гъмжащо от лек и тежък транспорт? Пак ли ще настоявате, че ограбването на лондонския пощенски влак е един най-обикновен пладнешки обир?“

Така щях да разговарям с всеки друг освен с Авакум, чието пренебрежително отношение си обяснявах по онова време с промените, които бяха настъпили в неговия начин на живот. Той беше излязъл от света на престъпленията, за да се втурне с присъщата му неутолима енергия (сякаш го гонеше смъртен враг!) в света на руините и на застиналото време. Кой знае, може би тоя свят също имаше своите неразгадаеми загадки!

Така мислех някога за обира на лондонския пощенски влак, но сега, след кражбата в нашата лаборатория, и на мен ми иде да махна пренебрежително с ръка. Но — ще кажете — в лондонския случай става дума за двадесет милиона фунта стерлинги, една планина от злато! А колко струва вашата стъкленица, моля ви се? Едно джобно портмоненце пари!

Не ви съветвам да казвате така. Моята стъкленица, уверявам ви, може да причини такива нечувани беди, че стойностното им изражение, както се изразяват икономистите, да надхвърли двадесет пъти по двадесет двадесетте милиона лири! И ако в бедите се включат и човешките мъки, скръбта по умрелите, то двадесетте милиона фунта ще изглеждат като едно пясъчно зрънце в безкрайна пустиня, като капка вода в безкрайния океан. Затова аз не ви съветвам да сравнявате кражбата в нашата лаборатория с оня пладнешки обир. Пък и по замисъл и изпълнение обирът в пощенския влак, между нас казано, е една просташка работа, а нашата работа е филигранна игра, ювелирно изделие на престъпния човешки гений. Съдете сами!