Обиколих къщата оттук-оттам и бързо се досетих, пък и не беше мъчно да се досети човек, че тази паянтова постройка е била някога си кръчма. В добрите за нея времена централното шосе й доставяло редовна клиентела, тук спирали автобуси, каруци, пътници се отбивали да хапнат, да изпушат цигара или да съживят настроението си с юзче ракия. После, когато „изправили“ шосето, кръчмата изсъхнала, както изсъхва клонче на дърво, по чието стебло не тече вече сок.

Около кръчмата още личаха останки от ограда — стърчаха колци, валяха се по земята парчета заръждавяла бодлива тел, лежеше като непогребан труп разбита врата, почерняла от влага и мръсотии. От това място, където беше захвърлена вратата, започваше пътека, гъсто обраснала с папрати и треволяк. Тя се виеше двадесетина крачки сред едно голо място, което с било по-рано заден двор навярно, а сетне секваше като прерязала с нож. Оттам нататък се ширеше опя тайнствен простор, откъдето идеха отчаяните писъци на птиците, квакането на жабите и където се мяркаха като привидения самотни тополи и прегърбени върби, и тумби от храсталаци, скупчени като стада от диви прасета.

„Чуден свят!“ — зарадвах се в душата си на тази дивотия. И понеже бях много уморен, свърнах отново към входа на кръчмата, хвърлих палтото си на земята и се изтегнах тутакси по гръб.

Колко време съм лежал така — не зная и не помня, тази нощ не погледнах часовника си нито веднъж. Но по едно време почувствувах да ме обхваща странно безпокойство, някакъв смътен страх може би и което беше най-чудно — сякаш безпокойството и страха идеха от много определено място, от оная страна, където квакаха жабите. Изправих се, поразкърших рамене, за да се уверя, че не сънувам, заобиколих къщата и излязох на пътеката. И в същия миг видях, че насреща ми се задава човек. Той наистина идеше от оная страна, тайнствената, дето дивите прасета бяха се скупчили на тумби.

Беше ясна нощ, сякаш гледах света през тънка люспа от седеф.

Човекът, дето идеше насреща ми, беше едър мъжага, почти исполин. Носеше винтяга, в дясната си ръка държеше дебел бастун.

И той ме видя, но присъствието ми на пътеката като че ли не му направи впечатление. Нито се забави, пито избърза, движеше се равномерно, като машина. Ако съдех по лицето му, възпълно и заоблено, лъхащо на здраве, епикурейско лице — той беше, изглежда, скоро прехвърлил шейсетях години, ходеше изправен, крачките му бяха твърди. Като наближи, аз за миг се поколебах дали да се отместя встрани от пътеката, тоя тип само дето не пухтеше като парен локомотив, можеше да ме прегази като нищо. Но аз не се отместих нито сантиметър встрани, а и локомотивът не изпитваше желание да гази.

— Гледай ти! — каза този човек, като се спря на една крачка пред мене. — Само ветеринарен доктор дето не се беше мяркал тук!

„Гледай ти? — повторих си наум възклицанието му. — Откъде пък знае, че съм ветеринарен доктор?“ Но като разбрах, че ме познава, почувствувах се по-спокоен.

— Разхождам се! — рекох аз. — Вие откъде ме познавате?

— Оная вечер, като си пиех бирата в ресторанта, вие се показахте на вашия прозорец и един се обади: „Туй е новия ветеринар!“ Какво дирите тук?

— Разхождам се! — повторих аз.

— Намерили сте място за разходка! — махна с лявата си ръка исполина, в дясната си ръка стискаше бастуна. — По тези места само караконджули се мяркат нощем. Не е за вас!

Не му отговорих веднага. После рекох:

— Аз съм укротявал бикове! — рекох. — А на един бик, дето не му идеше ума в главата и все налиташе да гази и да боде, направих инжекция ей с такава игла — двадесет сантиметра дълга!

— И какво? — рече исполинът.

— Два депа спа, а на третия пак започна!

— Бива си ви! — рече исполина, но не се засмя, както очаквах, а продължи да се взира любопитно в лицето ми. — Ха да поседнем! — предложи неочаквано той и кимна подканващо към входа на кръчмата. — Тъй и тъй сме се срещнали, да си побъбрим минута-две.

Седнахме на каменното стъпало пред къщата. Той се отпусна направо на камъка, но аз постлах палтото си и затова на мен ми беше по-добре.

— Аз се казвам Анастаси Буков — рекох. — В Смолянския край свърших няколко полезни неща с млеконадоя. А мога ли да зная ваша милост кой сте?

— Ако ви кажа, че съм партийния секретар, няма да повярвате.

— Нито ще повярвам, че сте секретаря на ОФ!

— Не съм дори председател на местния общински комитет — продължи исполинът.

— Има време! — рекох.

— Аз се казвам Спиро Драгнев, любезни докторе. Роден съм в Пещера, а по професия съм лесовъд. Бил съм лесничей, гатерджия, директор на лесовъден техникум и на края — кръчмар. Двадесет години съм държал ей тази кръчма — той чукна с бастуна си по каменното стъпало. — Но преди две години, когато изправиха шосето, туй място запустя. Сега съм председател на ловната дружинка.

— Ето че сте председател все пак!

— Не мога да се оплача от съдбата си!

— Споменахте за караконджули?

— Да. Не ви съветвам нощем да скиторите наблизо.

— Заради караконджулите ли?

— Не бъдете самонадеян! Оттатък е опасно място. Той посочи назад към мистериозното пространство, откъдето квакаха жабите.

— Не вярвам на басни! — рекох.

— Но на мене вярвайте, защото аз съм живял тук двадесет години!

— И сте имали големи приключения?

— Аз лично — не! Но са ставали някои неща.

— Е, добре! — рекох. — Чия е тази къща сега?

— На селсъвета. Дадена е за ползуване на ловната дружинка.

— Чудесно! — рекох. — Аз ще помоля селсъвета да ми даде под наем тази къща.

— Вие сте луд! Какво ще правите сам до това благо? Той ме гледаше със смаяни очи.

— Блато ли! — възкликнах аз. — Но това е за мене щастие, ако наблизо има блато!

— Не бързайте! — повдигна ръка исполинът. — Вие не знаете още какво е това блато, за което приказваме!

— Ще развъждам патици и гъски — казах аз. — А може би и биволи. Вие нямате представа колко икономично животно е бивола, а какви облаги дава! — Биволите бяха една моя стара идея.

— Нищо няма да развъждате, докторе, ни птици, ни гъски, а пък за биволи да не приказваме! Туй място е опасно и освен за зимуване на дивеч, за друго не става.

— Като е толкова опасно туй блато, вие защо ходите там?

— Ловувам.

— Аха! — засмях се аз. — Къде ви е пушката?

— Тука е. Искате ли да ви покажа моята пушка? Той се надигна, извади ключ и отвори. Облъхна ме тъмнина, която вонеше на застоял тютюн, на мишки и на още най-малко десет други мръсотии.

Той наистина имаше пушка, една разкошна ловна карабина. Висеше над одъра му със самочувствието на царица.

— Винчестер! — рече той. — Друга такава пушка в България няма!

Другите неща в този хамбар бяха мизерни. Дъсчен одър, куц стол, маса, покрита със стари вестници.

— Това е! — рече той, като ме видя, че се оглеждам. — Не подхожда за културен човек!

Той не отиде да ловува, а любезно предложи да ме изпрати до в къщи.

Преди да се разделим на площада, аз го запитах:

— И така, вие не ме съветвате да живея там?

— Онази къща не е за вас! Приказва се, че в блатото излизали нощно време духове, а в кръчмата са се навъдили плъхове, които могат да огризат човека до кокал. Послушайте ме каквото ви казвам — там не е за нежни хора като вас!

— Против плъховете имам сигурно химическо средство — рекох аз. — А на духове не вярвам! Аз не съм романтичен човек!

На другия ден аз наех под наем старата кръчма.

Председателят на съвета дълго се мръщи, докато да даде съгласието си, и чак като взех да му разказвам за биволите надълго и нашироко, той махна с ръка и нареди на общинския секретар да ми издаде заповед за настаняване.

— Отивате там на ваша отговорност! — рече ми той. — Местността е влажна, пълно е с комари, а освен това… ще имате в съседство едно блато, за което се носят разни приказки.

— И вие ли? — учудих се до немай къде и дори се възмутих малко: — Как ви иде наум да ме смятате за суеверен човек?