Той доведе на сватбата самодейния оркестър на ЗПЦМ. И можете ли да си представите, другарю? Грабна черпака, застана отпред и започна да дирижира виенските валсове, ама не на шега, а съвсем истински, като настоящ диригент…

И това да върши, представете си, един директор на завод! И не на какъв да е, а на завод от РЕПУБЛИКАНСКИ мащаб!

И искате от мен да чуете ласкава дума за тоя особняк?

Никога! Аз си имам принципи.

Край!

За разлика от някои мои колеги, към които съдбата е била благосклонна, преди още да се родят, аз, Боян Спиров, не произхождам от заможно семейство и фамилното ми име не прави никому впечатление. Поради тези причини навреме разбрах, че само със старания мога да напредна в живота и че по отношение на комфорта и удоволствията не трябва да проявявам особена придирчивост, поне докато не се изкача по-нависочко по служебната стълбица. Ето защо, когато Юлиян Евтимов пое нещата в ръцете си и започна да управлява завода, аз, благодарение на старанието си, бях вече ръководител на монтажен възел. Да, Юлиян Евтимов ме завари вече началник! Имах си лека кола «Жигули», черен костюм и лачени обувки и някой и друг лев спестена пара. А знаете ли на колко години бях! На тридесет и една! На тази възраст мнозина инженери тепърва започват, купуват си коли с таткови спестявания, а личният им влог не надхвърля сиромашко трицифрено число.

Но младият човек, колкото и да се старае, обикновено напредва бавно в службата и мъчно се катери нагоре, ако си няма човек в управлението. Нали някой трябва да го посочи, да изтъкне успехите и прилежанието му, да го похвали, та главният началник да го има пред очите си, когато настъпи време за повишения. Е, аз не искам да бъда разбран криво, не съм черногледец и не казвам, че способният млад инженер ще засече на едно място, ако си няма протекция. Трудолюбието бива възнаграждавано, разбира се, но другичко е, когато младият инженер си има своя човек; тогава възшествието по стълбищата върви по-бързо, сроковете се съкращават!

В началото, като постъпих в завода, аз нямах човек сред по-горните началства, трябваше тепърва да си създавам връзки. Признавам си, че случаят ми помогна много. Аз търсех подходящ случай, защо да крия, но този, дето се изпречи насреща ми, беше най-неочакван. Просто изневиделица ми падна, както се казва, и на всичко отгоре работата изглеждаше съвсем чиста. Веднъж, движех се бавно с жигулата си по главната улица, внезапно забелязах на тротоара отдясно съпругата на помощника Щерев, Мая. Как изглежда сега — не зная, Щереви напуснаха доста отдавна Н, но през ония години тя беше отлична на фигура, една русокоса и светлоока красавица, каквато рядко се среща.

Отварям скоба. До тоя час познавах Щереви само най-официално, но вече знаех някои неща за тях. Щерев тогава беше заместник-директор на ЗПЦМ, а Мая преподаваше литература в н-ското ЕСПУ. Макар и с две заплати, семейството живееше доста притеснено. Изплащаха жилище, Мая издържаше сестра в София, студентка, даваха и на жена, за да им гледа момиченцето, детето беше болнаво, не се решаваха да го пращат на детска градина. Още не бяха се сдобили с лека кола и каквото Мая пазаруваше из чаршиите на центъра, отнасяше го до къщи на ръце.

И така, след като я подминах няколко метра, спрях, изскочих набързо от колата, поклоних се учтиво и рекох:

— Заповядайте, другарко Щерева! Ще ми е драго да ви заведа до вас, аз пътувам в същата посока!

Дали защото бях подчинен на мъжа й, та ми имаше доверие, или може би й правех добро впечатление, бях млад и строен и имах обноски, тя се смути малко, но в първия миг, а после ми се усмихна: «Много сте любезен, другарю Спиров, благодаря!» — и ми подаде с готовност двете си препълнени пазарски торби.

Пътували сме до тях десетина минути, къщата на Щереви беше на пътя, който излизаше на шосето за завода, и аз как ли не си напрягах ума, за да й се представя като остроумен и интелигентен човек, както постъпват впрочем всички млади и по-далновидни хора, когато срещнат съпругите на своите началници. А освен това, нали отбелязах вече, тя притежаваше физически (а навярно и духовни) достойнства от много висок ранг, един допълнителен аргумент, който поощряваше още повече желанието ми да блесна и да се представя в най-подходяща светлина.

— Завиждам ви, другарко Щерева — рекох й, — че сте от този чудесен град! След десетина години той ще прилича на един малък Париж! Булевардът «Трима партизани», по който се движим сега, ще конкурира самата Шанз-Елизе!

— Вие навярно сте ходили в Париж? — запита ме тя.

Не можах да доловя по гласа й дали беше уверена, че съм ходил, или само предполагаше, но реших, че ще бъде от моя полза, ако я излъжа.

— Да, разбира се! — рекох. — Поживях две-три седмици в тоя модерен Вавилон!

Тя ме стрелна с поглед, учудено ли, любопитно ли, един бог знае, и замълча. Но аз бях сигурен, че израснах в очите й поне с една глава. Две-три седмици ергенски живот в Париж — това значи вино и жени, Фоли бержер и прочие… Тия неща правят интересен мъжа във фантазиите на една скромна провинциална жена.

Помогнах на Мая да занесе багажа си до пътната врата, и като се разделях с нея, целунах й галантно ръка. Въпреки че изглеждаше самонадеяна и да беше съпруга на заместник-директор на ЗПЦМ, тя се поизчерви малко, защото мъжете в Н все още нямаха обичай да целуват ръка на дамите, при това — гледайки ги право в очите…

Вечерта, пет минути преди края на смяната, заместникът Щерев ме извика по телефона в кабинета си. Докато пресичах двора, направих щателен преглед на държанието си с Мая, да не би някъде да съм сгрешил. Всичко изглеждаше в ред, но все пак имаше едно безпокойство в душата ми. Щерев беше кротък по природа, но нали ревността може да направи луд и бесен и най-хрисимия човек!

Опасенията ми излязоха напразни.

— Вие, другарю Спиров, сте помогнали тази сутринна жена ми, завели сте я до къщи — рече той. — На мен ми е особено приятно да ви благодаря — от нейно име и от свое! — Той протегна ръка и сърдечно раздруса десницата ми. — Трогнати сме от вашата любезна постъпка.

Сложих ръка на сърцето си и рекох:

— Моля ви се, другарю заместник-директор, не ме карайте да се червя! Не съм направил нищо особено, дори два километра не съм возил уважаемата ви съпруга!

— Благодарността не се мери с изминатите километри, а с проявената добра воля, скъпи ми приятелю! — Той ме потупа ласкаво по рамото и ми предложи да седна на едничкия тапициран стол, който се намираше в кабинета.

По онова време, пет месеца преди да пристигне Юлиян, ние едва бяхме преполовили монтажните работи, затова още нямахме право да мислим за удобства и кабинетни уредби. Работниците живееха в дъсчени бараки. В подобни бараки, не по-малки, се помещаваха кабинетите на ръководството, канцелариите. Живеехме и работехме във «фронтова обстановка», както се изразяваше по-сетне новият директор. В дирекцията миришеше на пресен чам, като в дърводелска работилница. Тепърва се изливаха основите на бъдещите общежития, столове и дирекционни сгради от бетон и стъкло.

— Голяма чест ми правите! — поклоних се и седнах скромно на един най-обикновен дъсчен стол. — На такъв лукс сядат — кимнах към тапицирания стол — инженери с по-високи постове, началници, а моя милост е само една обикновена бурмичка.

— Е, и вие ще станете някой ден началник! — засмя се добродушно Щерев. — Колко е време — все е пред нас. Бъдете оптимист! — Той открехна междинната врата, която отделяше кабинета му от съседната стая. — Яначкова! — повика той секретарката си през пролуката. — Бъди добра да сложиш пак джезвето, имам гост!

После ме заговори за специалността ми, за семейството ми, за да се намираме на приказки. Когато секретарката Яначкова донесе най-после кафето, той ме покани с кимване, отпи една глътка и рече:

— Междувременно поисках за вас сведения от инженер Никодимов. Интересуваха се в кой сектор работите и дали се справяте със задачите си. Както знаете, за групата инженери при завода отговаря инженер Никодимов.