Понеже жените имат вродена способност да се възползуват от предоставените им обстоятелства, Мая ще да е рекла на мъжа си: «Ами защо не го поканиш вкъщи?» Тъй ще да е предложила, защото Щерев незабавно отговори: «Виж, това е идея, непременно ще го поканя!»

Дори и да не възпроизвеждам съвсем точно думите на Мая, смисълът им ще да е бил същият, затова Щерев ме покани на вечеря в дома си и аз приех поканата му с благодарност. Кой подчинен при сходни случаи е отказвал на шефа си? И кога? И в края на краищата какво е виновно третото лице, съпругата, за да бъде огорчаван с отказ?

Макар да не ми беше предложено нищо особено за ядене и пиене, запомнил съм тази вечеря с добро: без особени усилия станах приятел на семейството. Въпросът е да се ориентираш навреме, както и направих. Чувство за ориентировка не ми липсва, слава богу. Малката Соня беше зажадняла за «чичко», с когото да си играе, личеше си, че с нея не се занимаваха твърде. Като вълк извивах глас, направих се на медун, тичах на четири крака из салона, изобщо сторих неща, каквито на баща й не биха се явили дори насън. Пък и не беше удобно за човек с образа, да речем, на пророк Йеремия да се тръска на четири крака из салона, да трака със зъби и свирепо да грухти като мечка стръвница. Толкова се развесели малката, че когато дойде време да си ляга, отведоха я насила, отделиха я от мене с плач. Аз много добре забелязах с колко благодарност и топлина се изпълниха очите на Мая. Съвсем очевидно беше, че пророк Йеремия не подхождаше за партньор на малката и весела Соня. Пред мен се разкриваше едно широко поле за импровизации в стила на Червената шапчица и аз бях благодарен на съдбата, че ми даваше възможност да се проявя като актьор.

И на моята улица се задаваше празник. Заместник-директорът Щерев имаше нужда от приятел, който да слуша тирадите му за «доброто», с когото да се посъветва дали няма да урони престижа си, ако даде горната стая под наем, и който да изпадне в мат при решителна игра на шах. Мая — тя имаше нужда някой да забавлява мъжа й, за да се занимава тя самата с пианото си или да се уединява край прозореца, загледана разсеяно в нощното небе. Слушах тирадите на директора, посъветвах го да даде стаята под наем, доброволно влязох в мат, а на Мая се усмихвах дискретно и разбиращо.

След две седмици получих първата си командирска нашивка — повишиха ме в чин началник на технологически възел. Започвах своя марш.

Отначало ме канеха — Мая или Щерев, а сетне се установи едно мълчаливо споразумение помежду ни — да им ходя на гости без специална покана. За да се покажа благодарен за доверието и честта, забавлявах Соня, като лазех на четири крака по килима, и влизах без угризения на съвестта си в «мат», за да изкарвам щастлив израз по лицето на Щерев; а на Мая продължавах да се усмихвам — дискретно, разбира се, и по възможност колко се може по-неопределено. Слушал бях от знатоци в любовните работи, че неопределените усмивки хвърлят в смут по-романтичните млади съпруги, каквато си мислех, че е Мая. А си мислех, че Мая е романтична не без основания — тя свиреше все класика, сонати и ноктюрни; нито веднъж не чух от нея нещо по-жизнено, една весела естрада например.

Макар да вечеряха веднъж в седмицата в ресторанта на грандхотела и сегиз-тогиз да ходеха на кафе у дома на първия секретар на партията или у дома на кмета и да канеха у тях на кафе някои по-видни личности със съпругите си, Щереви не водеха светски живот, както отиваше на ранга им, живееха според моите разбирания свито и затворено. До едно време си обяснявах това тяхно странене от забавленията на по-висшето н-ско общество с материалните им притеснения, но по-сетне дойдох до убеждение, че причините са по-скоро от душевен характер. Щереви просто нямаха желание да щъкат сред обществото! А защо? Не се наемам да гадая — нито съм бил, нито имам желание да ставам душоведец.

Но като общувах с тях по-отблизо няколко месеца (от средата на март до края на август), имах възможност да наблюдавам непосредствено как живеят и да си съставя мнение за някои неща. Така например направи ми силно впечатление обстоятелството, че Щерев, уравновесен човек, вече 38-годишен, инженер по професия и заместник-директор на крупен завод, проявява сантиментални чувства към жена си, които по̀ биха отивали на един младоженец, да речем, или на някое студентче с поетични наклонности. Аз с очите си виждах как понякога й носи цветя, които ходеше да купува чак в центъра на града. Господи, смешно и същевременно тъжно беше да се гледа как тоя попрегърбен човек, с лице на пророк, пръкнал сякаш по някакво чудо из страниците на Библията, върви с букет цветя по централната улица, като някакъв изпечен съвременен донжуан, дето пет пари не дава за хорското мнение. Не отива, дявол да го вземе, на един заместник-директор на крупен завод да се разнася по централната улица на града, притиснал до гърдите си букет цветя, увит при това с лъскав станиол! Но освен дето й носеше цветя, той я изненадваше понякога със сребърна гривничка, с герданче, те не струваха много, но все пак не бяха без пари. Не разбирам аз тази работа, да даваш от нужда стая под наем, и да хвърляш парички на вятъра за гривнички и герданчета!

Невероятно, но факт, тоя човек май беше влюбен в жена си! Заместник-директорът на ЗПЦМ! Такива занесени мъже предпочитат да се уединяват до полите на жените си, вместо да ходят на гости или да пият уиски в бара на грандхотела.

Мая се показваше далеч по-нормална, шестгодишният съпружески живот беше извършил своето. Тя се държеше спокойно, без превземки и проявяваше според моите наблюдения пълно равнодушие към ухажьорските старания на мъжа си. Нещо повече, струваше ми се, че й беше писнало вече от него.

Редно беше да търси по-настойчиво развлечения вън от дома си, но нямах впечатление, че го правеше. Да се примирява с досадата си — не ми се вярваше, тя беше на 27 години, една възраст, когато се мисли най-малко за примирение. Да й пречи учителската професия — и туй предположение изглеждаше пресилено, никой не държеше учителките заковани в морални букаи, като едно време, днеска можеха да правят каквото си искат, да ходят, където си пожелаят, имаха пълна свобода. Но Мая, поне засега, не търсеше развлечения, все още се държеше с мен «неутрално», тоест еднакво далече както от «да»-то, така и от «не»-то. Изобщо царуваше неяснота.

В тази загадъчна обстановка паднеше ли ми да срещна очите й, аз продължавах да й се усмихвам неопределено, лудувах със Соня, играех шах с Щерев, като преднамерено допусках грешки, и стоически понасях назидателните му поучения.

Времето се затопли, започнахме да се застояваме на двора. С бракувани дървении, които докарах от завода, направих на Соня люлка. Дърводелството ми вървеше отръки, люлката излезе яка, понякога и Мая не устояваше на изкушението да се люшне напред-назад. В такива случаи безцеремонно и много определено лепех погледи по коленете й, а тя ме гледаше като празно пространство. Беше очевидно, че нещата трябваше да доузряват. Тя беше романтична по природа и навярно искаше да се завърже по-напред помежду ни някакъв «роман».

С «роман» или без «роман», накрая все щях да спечеля нещо, пък и с празни ръце да останех, сприятеляването ми със семейството щеше неминуемо да се отрази на по-нататъшния ми възход в завода. Издигането ми за началник на възел бележеше само началото. Имах ли Щерев зад гърба си, щях да се изкачвам по стълбата на повишенията, без да се задъхвам — в съкратени срокове. За какво по-хубаво може да мечтае един млад инженер?

Но ползата от общуването ми със семейство Щереви не се изчерпваше само с кадровите ми интереси. По важност напредването ми в службата стоеше на първо място, разбира се, но нали човек има и интимен живот, за който също трябва да отделя съответния процент внимание и грижи. Като правех преглед на тази част от живота си, аз с удовлетворение забелязвах редица придобивки. Преди всичко искам да изтъкна приятното чувство на топлина и уют, което изпитвах, когато ходех на гости у Щереви. Подходяща домашна обстановка не съм имал като юноша, родителите ми не се разбираха, караха се често и живееха под един покрив като куче и котка. За студентските години да не споменавам — от неразбориите в общежитията и досега е кисело в душата ми. А у дома на Щереви всичко беше толкова различно! Там имаше тихи и кротки разговори, спокойствие и разбирателство, дори мрачната музика на Мая не беше в състояние да ми помрачи настроението. Плакнеше ме атмосферата на едни извисени отношения, за каквито бях само чувал, че съществуват: сякаш попадах на друга планета. Пък да не говорим за очарованието, което ръсеше наоколо си Мая, това очарование будеше в душата ми силен апетит и най-сладки надежди…