— У нас дохождат на гости все отбрани хора! — рече той.

Благодарих му за поканата. Но когато се обърнах да си ходя, той изведнъж като да се сети за нещо.

— Я чакай! — викна подире ми. — Ти нали си член на комсомола?

— Разбира се! — рекох.

— И не си наказван?

— Чист съм като агнец! — засмях се от сърце.

— Е, ще ми бъдеш драг гост! — рече той.

Често бях дохождал в София за книги и разни справочници, но престоявах обикновено ден, най-много два. Не крия, че животът в столицата ми харесваше, без да му се дивя, разбира се, като теле на железница. Нито бих си кривил душата да не признавам, че повечето неща ми се нравеха. Сега като позаседнах по за дълго, без да бързам за «влака», постепенно започнах да откривам, че «картинката» е безкрайно по-сложна, отколкото си я представях преди. Немалко неща, за които имах вече установени мнения, преоценявах и претеглях, и то не като ги наблюдавах отстрани, а защото животът ме сблъскваше с тях. Така изписвах ден по ден собствената си ценностна представа за света.

Моята ученичка се появи с вирнато носле и със самочувствие на господарка. Полата на модно ушитото й костюмче от сивосинкав плат, вероятно вносен, едва стигаше до коленете и. Блузката й беше снежно-бяла, с къдрава якичка, прелестно разтворена, за да подскаже «дъговите» очертания на набъбналия й вече бюст. Общо взето, тя имаше симпатично лице, жизнерадостно, с вишневочервени устни и меко заоблена брадичка. Беше височка, с тънка талия и задник на спортистка. Би могло да се каже, разбира се, че е хубавица. Би могло да се каже още, че от лицето и лъха интелигентност, но при условие че очите й не гледаха толкова безцеремонно и донякъде, ще го кажа направо — безочливо. Те просто казваха: «Не ми пука от нищо!» Стана ми тъжно за тия големи кестеняви очи.

— Как се казваш? — заговорих й, без да искам, на «ти».

— Даринка — отговори тя.

— Хубаво име! От «дар».

— Е, да! — каза тя. — Ами ти?

— Юлиян.

— Малко е корекомско, ама нищо, на мене ми харесва.

— Благодаря! — рекох.

Тя улови поличката си с ръце и направи реверанс.

— Математиката ли трови живота ти, Даринче?

Трябваше да й кажа «Дарино», а не «Даринче» и тогава нещата щяха да се развият може би по-другояче. Сгреших.

— Проклета да е тази математика! — възкликна тя. — Ти математик ли си?

— Малко нещо!

— Може и голям математик да си, но не приличаш на сухар като другите. Ти си ми дори симпатичен!

— Радвам се! — повдигнах рамене.

— Татко каза, че ти си щял да ми покажеш най-важните хватки, за да изкарам матурата!

— Ще се опитам да ти покажа! — рекох.

— Обещаваш ли, че ще ме научиш на тия хватки?

— Ще зависи главно от тебе! — рекох.

— О! — разцъфнаха в разкошна вишнева усмивка устните й. — Симпатяга! За туй нещо разчитай на мен!

— Чудесно! — рекох и малко се стреснах: от усмивката й повече, отколкото от двусмислените й думи. Затова допълних: — Надявам се, че ще си примерна ученичка!

— Считай го за дадено! — изгледа ме тя с най-откровена и добродушна вулгарност. — Ще останеш доволен от мен! — и се изсмя.

Смехът й ме плисна като гореща вълна. Запалих цигара, за да мине време, захванах се с моливите си. По фигура тя приличаше на Лили, но в очите на Лили имаше луна, звезди, небе, а очите на тази бяха празни и навремени — лукаво-закачливи. Имах чувството, че ако я прегърна през кръста, тя няма да се възпротиви. И друго чувство долових — че всичко това може да стане безкрайно лесно, само да протегна ръка. Нищо повече. Светът сякаш ставаше лепкав, задъхан, острилката се изплъзна от ръката ми. Наведох се да я взема, полазих по мокета и тогава коленете й се хвърлиха в очите ми.

Изправяйки се, почувствувах, че изпускам юздите от ръцете си. Но в тоя именно миг срещнах очите й — толкова безсрамно податливи, че като да ме поляха не с едно ведро, а с цяла каца студена вода. Стана ми изведнъж ужасно неловко, неудобно от самия мен.

— Да започваме! — рекох и пръв се наместих на стола пред масата. — Пиши!

Тя не владееше най-основните неща, погрешно разкриваше скоби, правеше примитивни грешки в коренуването, изобщо… До решението на това най-просто уравнение стигнахме едва в края на часа. През това време тя беше залепила плътно бедрото си до моето и като свиваше нарочно рамене, още повече разтваряше деколтето си, та да мога да гледам гърдите й, колкото си искам. Косата й гъделичкаше ухото ми, дъхът й ме пареше и да си призная честно — в кръвта ми започнаха да препускат луди жребци. При това тя толкова се уплете в квадратното уравнение, че накрая захвърли молива, въздъхна страдалчески и обори глава на рамото ми.

— Да си починем малко? — помоля тя. — Искаш ли?

— Да си починем! — съгласих се аз.

И с едно върховно усилие, сякаш се изкачих от кладенец с вряла вода, изправих се от стола си, отидох до прозореца и освободен като от вериги, разкърших рамене. Кръвта блъскаше по слепоочията ми. В ушите ма гърмяха лавини, но едва ли световният победител на маратонско бягане се е чувствувал по-удовлетворен от мен.

Тя ме наблюдаваше с някакво тъпо очакване и като че ли не й се ставаше. Тогава й рекох грубо:

— За днес свършихме. Можеш да се изпаряваш!

— Толкова ли? — запита тя.

— Толкова!

— Е… — Тя се изправи и тръгна с бавни стъпки към вратата. И понеже не я повиках да се върне, подхвърли ми примирително през рамо: — Чао, до утре, учителю!

— Чао!

Щом моята ученичка хлопна вратата подире си, хукнах към чешмата, развъртях крана за студената вода и стоически подложих главата си под силната струя. После тръгнах да търся шофьора на помощник-министъра Диньо Диновски.

— При шефа ли?

— А не, при тебе съм дошъл! — рекох.

— При мене ли? — Добрият човек се опули. Той беше ме возил няколко пъти вече в компания с шефа си, затова ме имаше на голяма почит. — Да те заведа ли донякъде? — запита с непристорена услужливост.

— Отгатна! — рекох. — Ще ме заведеш до някаква квартира — таван ли ще бъде, мазе ли — няма значение! Не съм от придирчивите. Главното е да се подслоня с багажеца са за някой и друг ден! Това искам от теб. — И понеже ме гледаше твърде недоверчиво, взех, та го окуражих: — Бай Диньо, като научи след време — а аз всякак ще му кажа, — бай Диньо, рекох, много ще остане доволен и непременно ще те възнагради за услугата.

Нашенецът помълча, запали, поразходи се напред-назад по тротоара замислен, дори сам си рече нещо на глас.

— Има една барака в Овча купел — рече ми той почти шепнешком, с израз на човек, който влиза в рискована конспирация. — Тя служи за склад на. Нашия отдел по транспорта, но от година-две никой не е стъпвал там. На това място през другата петилетка ще строят общежитие.

Една част от тази барака била преградена за стая, навремето смятали там да настанят пазач. Била обзаведена с кюмбе, миндер, маса и два стола. — Та ако искаш… — приключи колебливо добрият човек — може временно да ползуваш туй помещение, но да си знаеш… то не е за такива като тебе… не ти прилича!

— На мен ми прилича парк-хотел «Москва», но в момента там няма свободен апартамент. Затова твоята барака в Овча купел ми пада като истински дар от небето!

Ако има съвършена ЕИМ, която с откровеността на безпристрастните уреди да преценява кой как си гледа работата, и ако беше измислена служба (като в страната на приказките), която да настанява човека в жилище, подобаващо на оценката от машината — навярно аз щях да живея в барака, която непременно да има дъсчен под. Но като няма подобна ЕИМ, която да върши тази подборка, на мен ми се падна да живея в барака с глинен под. А да живееш зимно време в барака с глинен под не е дори романтично. От вчера упорито се стеле изобилен сняг. Така валеше през ученическите ми години, от онова славно време съм запомнил най-лютите зими. Вали кротко и тихо, трупа; мястото е отдалечено от главния път, светът наоколо побеля.