Над тоя куплет написах:

Днес изпратих на Лили новогодишна честитка: зимен пейзаж. На гърба на картичката написах:

Свръхбанален и идиотски беше този поздрав, но друго не успях да измисля.

Какъв позор!

Вместо на бригада комсомолският комитет ме изпрати в Белоградчик — да съм помагал при почистването на Астрономическата обсерватория. В комитета имаше две другарки — разцелувах ги от радост. Те разбраха причините на радостта ми и не ми се разсърдиха.

Вторият курс започна за мен с едно тъжно събитие — почина майка ми. Пристигнах в Горно Ряхово за погребението през окръжния град. Нямах сърце да се отбия в Н.

В началото на годината се записах в музикалния курс при алианса. Толкова ми хареса пианото, че реших да взимам извънредни уроци при проф. М. Професорските такси са високи, затова се принудих да преподавам уроци по математика. Но пианото изкупва всичко! В пианото като че ли е събрана цялата вселена — от Питагор до Айнщайн! Казано поетичному, пианото е умаленият модел на света, над който размахва криле интегралното уравнение на Мирозданието.

Тежичък стана денят ми, но се държа. И на пазар ходя за старците си, дори понякога играя на домино с моя хазаин. Като виждам колко висше развлечение е за него тази простичка игра, стискам зъби и сядам на масата. И по принцип падам, а той се чувствува след всяко мое «поражение» като Наполеон след великата си победа при Лайпциг…

Машинознание, астрономия, пиано, частни уроци за подготовка на кандидат-студенти, ходене на пазар, комсомолски събрания срещу израелските зверства в Палестина — всичко това запълва времето ми от край докрай, не остава място, както се казва, карфица къде да промуша, камо ли да водя записки. Но главната тежест не е в заетостта; главната тежест е в регулярността, с която тази дейност протича всеки божи ден. Несъбитийността в живота действува на съзнанието като своего рода психологически нервнопаралитичен газ. Но в началото на четвъртия курс и на моята улица се запролети, макар че точно по това време настъпи мрачният период от есента, заваляха късните есенни дъждове. Случиха се две «нерегулярни» събития. Ще разкажа най-напред за първото. В математическото списание излезе една моя статия, посветена на приложението на линейните диференциални уравнения от втори порядък при установяването на механическите и електрическите колебания. На другия ден след публикуването на статията аз бях извикан при декана на Физико-математическия факултет. Прочутият математик професор Дечев ме отведе в опразнената вече лекционна зала, посочи ми черната дъска и ме помоли да му разкажа каквото зная за теоремите на Ляпунов и Лаплас и за елементите на корелационната теория.

— От статията ти личи, че познаваш материала, който тепърва предстои да бъде усвояван — рече той. — Дори се чувствува един стремеж да прилагаш свой начин на изследване. Сега бих искал да видя как излагаш мислите си. — По тънките му устни се плъзна едва доловима хитра и същевременно крайно добродушна усмивка. — Защото — продължи той — роденият математик се познава по това — как и по какъв свой начин излага мислите си. Започвай!

Започнах. Разказвах с формули каквото знаех. Когато стигнах до разкриване коефициента на корелацията, той повдигна ръка и рече на тих глас: «Стига! Повече не трябва!» После ми предложи да седна на един от чиновете, а сам захвана да се разхожда напред и назад пред черната дъска. След като премина десетина пъти, той се спря до катедрата и по тънките му устни пак се появи онази по-скоро загатната усмивка, отколкото истинска, само че този път в нея имаше само добродушие, хитрата жилка беше изчезнала.

— Има хляб в тебе! — поклати той побелялата си глава. — Римляните са казвали: «Орелът по нокътя се познава!» И туй е било умно. Истинският математик много мисли и малко изписва на листа, а любителят прави обратното… Ти какво мислиш да правиш, след като завършиш? Чувам, че се дипломираш и по инженерство?

— Да — рекох аз. — Завършвам и инженерство.

— Ако съчетаеш физиката и инженерството, от тебе може да излезе добър работник в областта на експерименталната физика. В такъв случай — той помълча, — в такъв случай ти би могъл да станеш след време мой асистент. Аз, например бих могъл да направя нещо от своя страна, за да вземеш за десетина години и научните степени, и доктората си, тоест в съкратени срокове. Без гратисчийство, разбира се. По честному!

— Моля ви се! — рекох. — Аз по-скоро бих станал основен учител, отколкото доктор хонорис по «втория» начин!

— Не се съмнявам! — рече той. — Истинските учени обикновено са честни люде. Аз съм прескочил пенсионния праг и много бих се радвал, ако на мое място дойде един достоен човек.

Аз му се поклоних и рекох:

— Благодаря!

— Е, нищо! — Той протегна ръка и ме потупа по рамото. — Взимам те под свое шефство и, бас държа, че в десет години ще направя от тебе доктор на математическите науки! Одобряваш ли?

— Одобрявам! — усмихнах се аз.

Той се понаведе към мен:

— Проучих вече нещичко от биографията ти. Зная, че си учителски син и че като ученик в н-ската гимназия си печатал някои неща в математическото списание.

— Дреболии! — рекох аз.

— Божията искра блесва най-напред в дреболиите! — рече той. Замисли се за някое време, после леко тръсна глава и посочи вратата: — Да вървим! Знаеш ли къде е «Видинска среща»! Не? Е, аз ще те заведа. Заведението е почтено, там се събират наши хора, математици. Искам да те представя. Ще хапнем малко пържена пъстърва и ще изпием по чаша новоселска гъмза. — Той се прокашля и с престорено строг глас заповяда: — Да вървим!

Във «Видинска среща» математиците имаха своя маса. Там заварихме двама професори, Иванов и Христакиев. Христакиев беше «светило», беше почетен член на няколко академии. Беше прехвърлил седемдесеттях.

Равнището на компанията беше високо, но аз не се чувствувах като в «небрано лозе». Но кой знае защо, въпреки похвалите на Дечев и благата усмивка на Христакиев, обхванало ме беше едно мрачно настроение. Новоселското вино не ми се услаждаше, не ме топлеше и благосклонното разположение на Христакиев. Утешаваше ме само чувството, че тази вечер бях излязъл извън релсите на «регулярността».

На другия ден, като че ли по някакво чудно стечение на обстоятелствата, снощната история се повтори, само че в деканата на МЕИ. Най-напред деканът професор Кирчев (с когото бяхме отдавна на «ти») ме похвали за статията в математическото списание, сетне ме хвана под ръка и ме заведе в лекционната зала. Помоли ме да му реша следната задача:

Кирчев ми остави две таблици с означения на функции и отиде до прозореца да пуши.

Задачата реших за около 12 минути, включително времето, употребено за справки. Вероятността, че от 1000 изделия числото на първокачествените изделия ще се намира между числата 652 и 760 беше равна на 0,99945. Този тип задачи се решаваше върху принципа на Лапласовата интегрална теорема.

— На твоите години и аз решавах подобен сорт задачи за около 12–13 минути — усмихна се Кирчев. — Сега ги решавам за не по-малко от 15 минути! — въздъхна той. — А сигурно Айнщайн и Планк са ги иззобвали за по 2–3!