Колко податлив беше бащата на Юлиян към фанатизъм, говори красноречиво и следният факт. През 1946 година партията реши да изпрати на специализация в Съветския съюз мнозина наши млади другари, завършили средно образование. Н-ският комитет на партията посочи за целта мен и бащата на Юлиян. Аз се съгласих по принцип, защото съзнавах колко е важна ролята на интелигенцията в изграждането на социалистическото общество. Ние трябваше да подготвим свои инженери, химици, архитекти и прочие, на буржоазните специалисти не биваше да се разчита. Но ето че за тази проста истина Юлияновият баща остана сляп. Той отказа да замине под предлог, виждате ли, че в момента бил крайно необходим за стопанството. Като че ли той беше единственият възможен председател, та без него щеше да настане потоп… И ето какво се получи накрая: Аз се завърнах инженер, а той беше върнат на предишното си място като учител по аритметика в горпоряховското седмокласно училище. Да, фанатизмът никога не е носил нищо добро нито на обществото, нито на отделната личност.

Но аз не съм злопаметен човек, пък и историята тури пепел на тия работи. Затова, като дойде Юлиян при мене; да му помогна за двата факултета, аз не си пожалих труда, направих каквото беше най-целесъобразно да се направи в момента. И министърът на просветата сложи подписа си. При това аз трябва да кажа откровено, че тогава момчето много ми хареса — такова хубаво, вдъхновено, жадно за наука. И дисциплинирано, не си пъха носа, където не трябва. Само очите му малко особени — ту твърди като арнаутските зъркели на баща му, ту меки като кадифе, ту загадъчни някакви, един бог знае какви мисли се мотаят зад тях. Но, общо взето, той изглеждаше добро момче и аз с удоволствие му помогнах. Пък и заради баща му, защото, все пак, хора сме, редно е с добро да се помним.

Има една поговорка, арабска ли беше, турска ли — не си спомням, пък и не е важно, която казва, че за да знаеш човека, трябва да си изял с него един чувал сол. Туй е много, сега ние си имаме кадрови служби, но за да опознаеш някого както трябва, следвало би барем едни захлупци сол да утопите заедно. С бащата на Юлиян криво-ляво бяхме утопили през годините едни захлупци, но с момчето му един залък не бях делил. Доверил се бях на първото си впечатление, а то може и лъжовно да бъде, малко ли мъже хлътват по някоя хубавица от пръв поглед, а после си бият главата за цял живот! И с жените се случват същите грешки, разбира се. А пък аз имах един сигнал за Юлияна, но като ми било отредено да патя, изтълкувах го погрешно. А още тогава той си е показвал рогичките, ама на!

Било през първата година на учението му, в самото начало. Поради не знам какви си причини тоя герой останал без квартира и тогава Рашко, шофьорът ми, тайно го настанил в една барачка на транспортния отдел. Туй нещо двамата хубавци държали в тайна от мене, аз го научих чак в края на ноември месец от моя колега, втория зам. — министър на министерството. Той пък го бил дочул от шофьора си, но както и да е. Като разбрах колко кучешки живее туй момче, рекох си: «Брей, че горделивец, няма да дойде да ми се помоли някъде квартирка да му намеря, ами в барака за стари вещи се заврял, и то посред зима! Хлапашка му работа!» — възмутих се аз и тъкмо да вдигна телефона, рекох си: защо пък да бързам? Нека туй момче да види и другата страна на живота, та да знае да цени доброто. И си записах в бележника отново да се върна на този случай към края на годината, но когато дойде време да погледна паметната бележка — героят се бил преместил вече в редовна квартира.

Нали ви казах, първоначално си мислех, че туй хрумване да живее в барака е проява на горделивост; защото Евтимовци между другото са хора горделиви по характер, не скланят лесно глава да се помолят някому; или пък си думах, като взимах предвид онова кадифе в очите му, че момчето е свенливо, та му е неудобно да ме притеснява с личните си работи. Но сега се сещам за истинската причина. Аз ви казвам, че наследените черти от родителите не са празни приказки, че са нещо като бомби със закъснител — най-неочаквано могат да избухнат в поведението на следващите генерации и да направят пакости, каквито никога не си могъл да предвидиш. Сега разбирам, че неговото поведение не е било нито горделивост, нито стеснителност, а чист егоизъм, нежелание на човек да се чувствува задължен някому, разбирате ли? Той не се е обърнал към мен за помощ, защото не е искал да се обвързва към мен с някаква благодарност, разбирате ли? Това е истината.

Причините, които спомогнаха да изпадна в лекомислено добродушие, са много, аз ще изтъкна най-съществената — Юлияновата личност излъчваше обаяние и на това обаяние платихме данък всички. Аз, жена ми и дъщеря ми Вера. За да си представите магьосническата сила на това негово обаяние, аз ще ви кажа, че дъщеря ми Вера е жена модерна, с независим нрав, еманципирана до мозъка на костите си, при това с образование, моля ви, се, архитектка! Но и за нея, да й се не надяваш, настъпи сляпата неделя! И не че той нещо се натискаше, извинявайте, тя първа започна да му прехвърля мостове към себе си. Тя — независимата и еманципираната!

Такъв човек се оказа Юлиян — не можеш да разбереш къде е силата му: на външност — нищо особено, а по душа… как да ви кажа — такива хора на мен не са ми ясни и си мисля, че един само бог може да ги разбере!

Тъй или иначе, «контрата» — както казват на жаргонен език — остана у дъщеря ми и това ще горчи на душата ми цял живот.

По отношение на Юлияна жена ми и дъщеря ми се оказаха лапнишарани от най-висока класа, те се прехласнаха по младия човек, видяха в него като че ли някакъв принц от приказките, надарен щедро от природата с всичките най-възвишени човешки добродетели. Откак дъщеря ми започна да го кани на гости и да ходи с него на разходки, на кино и разни ми концерти — той се превърна за нас, на обяд и на вечеря, в една постоянна тема на разговори и обсъждания. И така започна някъде около средата на последния курс — и двамата се дипломираха, той за инженер и физико-математик, тя — за архитектка.

И аз изпаднах в ролята на лапнишаран. Може би бях заразен от общата атмосфера, която витаеше в нашия дом, кой знае! Лично на мене най-много ми допадаха скромното му държане, трудолюбието му и особено — голямата му перспективност. С трудолюбието и с математическите си способности той можеше да стане голям човек. Виждах го като бъдещ началник на отделението по «роботика» при Министерството на машиностроенето или като генерален директор на някое смесено външнотърговско дружество.

Когато се дипломира по двете си специалности, аз му предложих да го назнача за помощник-началник на отдел при нашето министерство. Оттук щеше да се заизкачва най-триумфално било по посока на роботиката, било към смесеното външнотърговско дружество.

Научната дейност не беше кой знае каква перспектива, тя извежда най-много до професорска катедра, а пък професори у нас — колкото щеш! И колко получава един професор? — за една лада трябва да събира пари година и половина, при положение, че през това време не харчи нито грош.

Друго нещо е генералният директор на смесено външнотърговско предприятие. Командировки, пътувания в чужбина, представителност, сключване на сделки за милиони левове — «тук ли си, сама ли си», както се казва…

Но и роботиката не беше за изхвърляне. Един ден Юлиян щеше непременно да стане зам. — министър като моя милост, защото бъдещето в промишлеността е в автоматизираните системи от най-висш порядък в роботите. Роботиката е водещо направление и най-много се поощрява, току някой ден му дали автономност и го превърнали от «управление» в министерство!..

Такива мисли ми се мяркаха, защото, както трябваше и да се очаква, дъщеря ми лапна въдицата и аз, волю-неволю, трябваше да мисля за бъдещето на своя зет. Пък и за бъдещето на дъщеря си. И тя беше хубавица, и на външност не му отстъпваше. А за възпитанието й бих се погрижил отрано — имаше обноски, учеше пиано, говореше руски сравнително добре. Но архитектурата за жената е до време — докато се появят на свят малките и захванат да я дърпат за полата. Тогава — или сбогом на професията, или професията започва да се превръща на бреме, под чиято тежест семейството скърца и се пука по шевовете.