Помежду зелените дворчета се промъкваха едно време улици с имена на писатели — Антон Павлович Чехов, Димчо Дебелянов; и други улици с поетични наименования — Люлякова градина, Латинка, Тинтява. Предполагам, улица „Чехов“ да е напомняла на по-книжовните жители на кварталчето, да речем, повестта „Степ“ от същия писател или драмата му „Чайка“, или прелестната му и винаги съвременна новела за „лекомислената“ жена. Може би улица „Димчо Дебелянов“ да е извиквала в съзнанието на мнозина почитатели на поета спомени за безгрижните времена на младостта им, преживяна сред тишината на провинциални дворове, под сенките на „белоцветни вишни“. Слава богу, същите улици ги има и днес. Сега те се промъкват между скучни 5–6-етажни блокове, по чиито еднообразни балкони се ветрее проснато за съхнене шарено пране.

Няма ги дворчетата, зашумелите градинки, няма ги „белоцветните вишни“. Вихрушката на урбанизацията запокити в небитието „тихите“ домове, а напрегнатият ритъм на живота изпрати в света на антикварията тихите и поетични утринни мечтания. В днешно време сутрин, когато всичко живо, годно за работа и учене, се втурва към предприятия, училища и университети, едва ли ще се намери човек, който, минавайки, да речем, по улица „Чехов“, да свърже в ума си името на улицата с Чеховата „Чайка“ или с „Дамата с кученцето“, или с „Лекомислената“, или с кое да е друго произведение от великия писател. Едни тичат презглава да гонят трамваи и рейсове, други повтарят в паметта си домашни заръки за хляб, масло и не знам още какво си, на трети е още горчиво от поредната семейна свада и ако някой се сети все пак за Чеховата „Чайка“ или за Димчовото „Помниш ли“, или си помисли за цветя и люляци, той ще да е непременно или скорошен пришелец от най-новия град на републиката, или непоправим чудак.

Навярно читателят си спомня, че в този квартал се засели някога, преди доста години, и Авакум Захов, по времето, когато го произведоха майор от контраразузнаването. Зад гърба си вече имаше момчиловския случай, шапната афера и току-що приключилата история с кинорежисьора от документалната студия, веселяка Асен Кантарджиев. Къщата беше собственост на жилфонда при градския съвет и затова не беше обвързана с никакви наследници; в партерния етаж живееше пенсионираният военен доктор Свинтила Савов с племенницата си Виолета, тогава студентка в художествената академия; а Авакум се разпореждаше в горния етаж — две стаи с веранда, която гледаше към боровата гора. В голямата стая беше изкусурена чудесна камина и сигурно заради нея Авакум реши да купи непременно къщата — както знае читателят, отбелязвали сме го неведнъж, той беше „болен“ по камините, истинските, напомнящите старовремските оджаци.

Той спазари къщата година след смъртта на Свинтила Савов. Виолета се омъжи за висш чиновник от външното министерство, замина с него за Нигерия и къщата се оказа в изключително благоприятно положение за продажба — партерният й етаж беше свободен от наематели. Камината, верандата, боровата гора; усамотението и тишината — това съчетание напомняше златната птичка, която каца само един път върху рамото на човек, или рядкото щастие да хвърлиш два пъти поред „дюшеш“. Разбира се, златната птичка и двойният дюшеш нямаше да свършат никаква работа, ако полковник Манов, Авакумовият шеф, не беше водил един „специален“ разговор с финансовия инспектор, от когото зависеше продажбата на Тоя имот.

Поетичната някога окрайнина, където се засели навремето Авакум, представляваше днес — както отбелязахме вече — един модерен панелен квартал. Трамваи и автобуси го свързваха с центъра на града, а от две години беше ощастливен и с универсален магазин. Споменавам тази подробност не за друго — в кой ли столичен квартал вече няма универсален магазин!, — а защото тъкмо в тоя храм на потребителството се срещаха, между щандовете за хранителни стоки и спиртни напитки, двамата видни интелектуалци на квартала професор Астарджиев и Авакум Захов. В момента, разбира се, те не се знаеха, а запознаването им стана съвсем случайно.

— Това вино, гражданино, е една боядисана водица! — казал Авакум Захов на професора, като го видял да протяга ръка към лавицата, където били изложени бутилки „розово“ вино.

Авакум щял да си купува бисквити за чай, а те били наредени точно срещу щанда с вината.

— Не разбирам много от вина — казал стеснително професорът, — но ми се ще да си избера нещо по-леко.

Професорът хвърлил бегъл поглед на неочаквания си съветник и тутакси изпитал към него едно смесено чувство на симпатия и уважение. Ризата на Авакум била с колосана яка — неосъществена мечта за професора, а освен това черният му лоден се спускал на Дължина под коленете, тоест не бил съобразен с късата мода, обстоятелство, което още на секундата го издигнало високо в строгите му очи. Професор Астарджиев намирал късата мода — женска или мъжка — за неприлична, проява на лош вкус и неподходяща в никакъв случай за интелигентен човек.

— Вземете си бяло карловско или червено сухиндолско — посъветвал го Авакум.

Професор Астарджиев колебливо снел от лавицата бутилка червено сухиндолско.

— Не си взимайте от тия бисквити! — на свой ред рекъл той на Авакум. — Те са стари и миришат на запарено. Оня ден взех от тях и ги изхвърлих до една. Бих ви препоръчал ей тази марка! — и услужливо посочил с пръст.

Както и сега се случва често, дори още по-често, в тоя най-натоварен час действувала само една каса, пред гишето и се нижела дълга върволица народ. Захов и Астарджиев продължително и упорито заспорили кой да мине пръв.

— Аз не бързам! — настоявал Авакум. — Моля, минете! Аз съм ерген и мене никой не ме чака вкъщи!

— И аз не бързам! — деликатно го подканял пред себе си Астарджиев. — Аз съм вдовец и мене също никой не ме чака по това време. Ще ми дойдат гости, но чак за вечеря.

— Ето, виждате ли! — усмихнал се Авакум. — Ще трябва да приготвите за гостите си това-онова!

— Ами, ами! — не отстъпвал професорът. — Какво толкова ще приготовлявам! Ще ми дойдат дъщерята и зетят. Те не ми придирват много!

Когато излезли най-после навън, и двамата си спомнили, че не са се представили един на друг.

— Институтът за вирусологични проучвания ли? — засмял се от сърце Авакум Захов. — Така и предполагах! Вие разкопчахте пардесюто си, за да си извадите очилата, и аз забелязах на ревера ви значката от симпозиума на вирусолозите. Чудесно! Директорът на института ми е познат — продължил той все така зарадван. — А в отделението за специални поръчки работи един мой добър приятел, доктор Анастаси Буков. Знаете ли го? Той носи също на ревера си такава гадост. Веднага се набива в очи!

— Анастаси Буков ли? Ами да, сещам се! — кимнал Астарджиев. — Сещам се! — повторил той. — Анастаси Буков. Така! Едип кротък и прибран човек.

Скромната ми външност и учтивите ми маниери заблуждават мнозина, подвеждат ги да ме мислят едва ли не за пансионер? Хе, хе!

— Ще ви изпратя до вкъщи! — рекъл Авакум. — Аз не бързам, нали ви казах, пък и такъв сладък дъждец вали, само е за разходки! Вие живеете на улица „Чехов“, нали?

— Нима знаете къде живея? — попитал го поласкан професорът. Макар и скромен като повечето сериозни учени, той за миг платил данък на суетата човешка, като си помислил, че Авакум Захов непременно ще му отговори: „Та кой от нашия квартал не знае, моля ви се, че професор Астарджиев живее на улица «Чехов»!“

Но Авакум, уви, начаса го попарил:

— Улицата, където живеете — рекъл, — е изписала името си върху полите на вашето пардесю. Ето! — и той посочил едни ясно забележими петна. — На улица „Чехов“ — продължил той — копаят тунели за парното и пръстта, която изкопчиите изхвърлят, има червеникав цвят. Тия петна по краищата на вашето пардесю издават улицата, където живеете! — засмял се той. — Затова не беше мъчно да се досетя, че къщата ви се намира на улица „Чехов“, нали?

— Е, да! — въздъхнал Астарджиев, навярно вътрешно засрамен малко. — Е, да! — въздъхнал повторно той. — Улицата е разкаляна и няма нищо чудно, дето по краищата на палтото ми има следи от тази червеникава кал! Но вие сте наблюдателен човек, твърде наблюдателен, и това качество ви прави чест. — И изведнъж предложил най-чистосърдечно: — Като искате да се разходите по улица „Чехов“, уважаеми другарю археолог, защо не дойдете вкъщи? Ще изпием заедно по чашка кафе! Синът ми работи в Либия и ми изпраща оттам най-истинско кафе, прекрасно на вкус и аромат!