Като се завърнах от специализация, назначиха ме в школата за подготовка на инспектори при милицията. Четях лекции и се мъчех всякак да втълпявам в главите на курсистите, тия бъдещи „развързвачи“ на сплетени възли, да им набивам в мозъците благоговейно отношение към теоретическите познания. Предупреждавах ги, че знанията, когато биват усвоявани както трябва, непременно се превръщат в качество и че това придобито качество става равностойно един ден на вродения талант (тоест на подареното слепешката от Съдбата дарование).

Но през вървежа на годините две обстоятелства започнаха да привличат вниманието ми. От една страна, виждах хора, които без да са особено подготвени по теоретическите дисциплини, жънеха успехи в практиката си и се издигаха все по-нависоко в служебната йерархия. От друга страна, аз, специалистът по теоретическите дисциплини, продължавах да тъпча на едно място и — което всъщност захвана най-вече да ме смущава — не виждах бързи и сигурни признаци за промяна към по-добро. Докато човек стигне професурата — най-горното йерархическо стъпало на теоретическите дисциплини, — старостта пристига, почетната титла започва да играе ролята на утешителна премия. Затова реших да се прехвърля на оперативна работа. Началството одобри желанието ми и ето че година вече аз съм следовател в милицията. Изминалата година излезе ялова, но ето че новата още с появата си любезно ми предложи едно интересно убийство. Убитият е професор, и при това началник, и при това началник на специална служба при Епидемиологичен институт! Bonne chance, другарю Канделаров, bonne chance!

Апартаментът на професор Астарджиев се намира на втория етаж на една четириетажна сграда от стандартен тип без балкони и еркери с фасада „дюс“. Зад гърба на сградата има малък сервизен двор, гол като длан и разграден като „ничия земя“. Откъм север той е затиснат от тилната страна на един жилищен блок, чиято официална фасада гледа към успоредната улица „Феликс Дзержински“. Тази сграда на улица „Дзержински“ и Чековият №80 си приличат като две капки вода. Вход „Б“ на „Дзержински“ по нищо не се отличава от официалния вход на Чеховия №80.

Еднокрилата врата на Чеховия №80, която води за разграденото дворче, не се затваря, защото бравата й е отдавна изтръгната. По необясними причини дори външните им врати са боядисани с еднаква на цвят боя — кафява, и дръжките на бравите им са направени от еднакви по размер бронзови топки. Навярно хората от тия два срещуположни блока бъркат понякога входовете, а може би и апартаментите си, още повече че и стълбищата на къщите си приличат, сякаш са били изкусурени навремето от една матрица. Представям си какви недоразумения може да произлязат от това чудновато сходство! Сбърка човек неволно входа си, изкачва се по стълбите и чак когато повдигне ръка да натисне звънеца или напразно се мъчи да пъхне ключа си в бравата — тогава чак забелязва, че малко е сгрешил!

Разбира се, недоразуменията може да имат и неприятни последици, но това вече е друга тема.

Ще приключа с местоположението на къщата с още една бележка — тя се отнася до сградата, която е насрещна на №80. В криминалистиката обикновено така наречената „насрещна сграда“ не бива никога да се пренебрегва; тя винаги може да крие един потенциален свидетел! Представете си — десетки нейни прозорци гледат към улицата, тези същите прозорци наблюдават и насрещната сграда. Често се случва някой от живущите във въпросната насрещна сграда, който е гледал в един определен момент навън или на среща — да е забелязал нещо, което да интересува или особено да интересува следователя. Накратко „насрещната сграда“ може да бъде източник на информация, която да обърне едно дело с главата надолу, или обратно — да го изправи на крака.

За съжаление точно срещу „моя“ №80 улица „Чехов“ беше останала там, където се е намирала преди двадесетина години — в провинциалното време на двукатните къщички, с градинки отпреде си и с разни овощни дръвчета. Този анахронизъм беше отделен от улицата със стара дървена ограда. Бездруго на това място скоро ще се издигне модерна сграда, но полза от сегашната къщичка едва ли щях да имам — тя беше ниска, дръпната беше назад от насрещния й блок; входът на блока и прозорците на втория му етаж са били недостъпни за наблюдение дори някой от живеещите в къщичката нарочно да се е взирал нататък.

Още една последна бележка — относно уличното осветление, за да свърша с описанието на външната обстановка около №80. Общо взето, осветлението е добро, подходящо за един квартал, който далеч няма претенции да бъде централен, и за една улица, която не е кой знае каква. Навсякъде е достатъчно светло, та човек, като отмине един фенер, да не потъне след десетина крачки в пълна тъмнина. Но не е чак толкова светло, та човек, като чете номерата на къщите, да не се взира. А №80 е между два фенера. Около двата блока „близнаци“ е полутъмно, полусветло и аз не съм много сигурен дали един човек с понаправена глава няма да сбърка жилището си, като влезе в съседния вход, който е само на 10–15 крачки по навътре.

Толкова за външната обстановка! Сега е ред да дебнем представа за вътрешната обстановка, тоест представа за апартамента, в който е бил убит професор Астарджиев. Без да имаме апартамента във въображението си, ние не бихме могли да свържем в една строга последователност двете части на това събитие: подготовката за убийството и самото убийство. В криминалистиката тия две части на престъпното деяние се наричат ЗАМИСЪЛ и ИЗПЪЛНЕНИЕ.

Апартаментът на професор Астарджиев се състои от четири стаи, трапезария, кухня с килер, входно антре и коридор. Към апартамента е придадено мазе, едно сухо и доста просторно помещение четири на пет метра, което гледа с прозорчето си към двора.

И така, след като стигнете стълбищната площадка на втория етаж (под него са първият етаж и партерът), вие виждате насреща си две врати. Едната е голяма и масивна, на нея има закована пиринчена плочка, на която пише:

Буквите са изписани калиграфно, по старата мода, като са вдълбани леко в потъмнелия вече жълт метал.

Другата врата е тясна, плоска, боядисана е със сива боя, върху която годините са оставили тъмния си и мръсен отпечатък.

Първата врата е официална, тя води за входното антре. Втората, тясната, тя е служебна — за внасяне на продукти и изнасяне на боклук; през нея се влиза за кухнята.

Антрето всъщност е едно малко холче. Отдясно има закачалки и огледало, отляво — ниска масичка с телефон, в дъното — двукрила „летяща“ врата. Като мине през гази „летяща“ врата, човек очаква, че ще се озове непременно в някакъв салон, но с изненада забелязва, че се намира в началото на един дълъг коридор. От двете страни на коридора са наредени рафтове с книги, а помежду рафтовете има врати — три отляво и толкова отдясно. Първата отляво е за кабинета на професора, втората е за спалнята му, третата — тя е за гости. Като вървим по обратния ред, тоест от дъното към антрето, стаите, наредени от дясната страна на коридора, вървят, както следва: втора спалня, трапезария, кухия с килер. Тясната врата, за която споменахме в началото на нашето описание, принадлежи на кухнята, тя води директно навън, за стълбищната площадка. Кабинетът, гостната, както и двете спални, не са свързани със съседните си стаи, в тях се влиза направо от коридора. Кухнята и трапезарията имат също врати откъм коридора, но за разлика от другите помещения, те са съединени помежду си с едно отверстие, артистично издълбано в стената, която ги разделя. През него се подава храна от кухнята към трапезарията. Докато настъпи време за поднасяне на ястията, отверстието се затваря с един железен капак.

Имам чувството, че който чете това описание, ще изпита навярно едно впечатление на раздвоеност: от една страна, обстановката показва склонност към строг интелектуален режим (рафтовете с книги, отделените една от друга стаи, та никой никого да не смущава); и, от друга страна — влечение към кулинария и към ресторантски удобства. Смятам за целесъобразно още сега да дам обяснение за това впечатление на раздвоеност. Професор Астарджиев поискал навремето от архитекта си да му измайстори уредба, която отговаряла на характера му и на неговия усамотен и книжовен начин на живот. Но се появил зет му Краси, който имал противоположен характер, водел съвсем друг начин на живот и обърнал установения ред надолу с главата. В коридора зашарили до късна нощ гости и за педантичния професор настъпили вавилонски времена. Тогава му дошла наум идеята да отвори отделен вход за кухнята и да съедини кухнята с трапезарията, та да намали поне наполовина стълпотворението в коридора. Когато и това не помогнало особено, набързо спазарил една вила в Бояна и се пренесъл там да живее и работи. След две години младото семейство се сдобило със свое жилище и той отново се завърнал в леговището си. Вратата, която съединявала кухнята с външния свят и ресторантското улеснение между трапезарията и кухнята, останали спомен от една светска шумотевица, която преминала като циклон през тихия му и сдържан живот.