— Точно така! — рече Кодов.

— Ами вратата?

Той повдигна рамене.

Наредих да повикат д-р Беровски и Любенов.

— Вие първи сте видели убития. Беше ли вратата на хола отворена?

— Отворена беше! — отговори бързо д-р Беровски.

— Вие защо мълчите, другарю Любенов?

— Не съм сигурен дали беше отворена! — каза Любенов. — Просто не мога да си спомня. Но по ми се струва, че беше затворена!

— Отворена, затворена! Толкова ли е важно? — попита мрачно Кодов.

Не му отговорих. Запитах тримата:

— Вие видяхте ножа, който беше намерен до трупа на професора. Нали?

— Разбира се, че го видяхме! — отговори д-р Беровски.

— На професора ли принадлежеше този нож? Виждали ли бяхте този нож и друг път в кухнята на професора?

И тримата поклатиха отрицателно глави. Не бяха виждали по-рано този нож.

— Гражданино Кодов, вие откъде взехте този нож?

— Беше оставен на масата в кухнята. Оттам го взех!

Помълчах! После попитах д-р Беровски:

— Доктор Беровски — рекох. — Според аритметиката, която направих на минутите и на секундите, в момента на убийството вие сте били в кухнята. От кухнята до хола разстоянието не е кой знае колко голямо. Нима не чухте никакъв подозрителен шум в хола, нищо ли не ви впечатли?

— Нищо не ме впечатли и нищо не съм чул — повдигна рамене д-р Беровски. — В кухнята свиреше радиото.

Попитах Любенов:

— Свиреше ли по това време радиото?

— Свиреше! — отговори твърдо Любенов. — Когато изтичахме в хола с доктор Беровски, радиото продължаваше да свири.

Помолих Кодов и Любенов да излязат навън.

— Доктор Беровски — рекох, — вие сте отишли в кухнята преди да извикат професора по телефона. Спомняте ли си точното време, когато напуснахте гостната?

— Разбира се. Беше точно 11 часът без 3 минути. Една минута след като влязох в кухнята телефонът в хола иззвъня!

— Но нали в кухнята свиреше радиото! — погледнах го в очите и помълчах. — Как сте могли да чуете телефона? Вие не сте чули нищо, когато са убивали професора, не сте чули нищо, когато се е строполил на пода, а сте чули едно нищо и никакво позвъняване на телефона. Как ще обясните това?

Докторът повдигна рамене и се усмихна снизходително.

— Обяснението, любезни ми следователю, е много просто. В 11 часа без 2 минути по радиото звучеше адажиото на един концерт от Шуман. А сетне, след 11 ч., загърмя естрадна музика. Когато звучи миньорното адажио на едип Шуманов концерт, можеш отлично да чуеш позвъняването на телефона от хола. Но когато трещи и гърми естраден оркестър — десет души да се строполят на пода в хола, пак няма да чуеш нищо. Обзалагам се на хиляда срещу едно!

— Откъде предаваха тоя Шуманов концерт? — попитах.

— Не мога да ви кажа. Аз влязох в самия му финал.

— Добре — рекох. — А защо сте отишли в кухнята, по каква причина и какво сте правили там до 11 часа и 7–8 минути?

— Имам язва, отидох да взема лекарство. После поседях на миндера в килера, докато да утихнат болките ми. Няма нищо загадъчно в това, нали?

— О, не! — рекох. — Не виждам нищо загадъчно, разбира се. Гостенина го заболява язвата, отива да пие лекарство в кухнята, а в това време домакинът пада на пода, промушен с нож. Да се търси връзка между тия събития е равносилно да се прави криминална литература. А аз не съм писател.

— И слава богу! — усмихна се д-р Беровски и ми подаде ръка. Да ме поздрави вероятно, че не съм писател.

Аз се закашлях и бръкнах за носната си кърпичка.

Погледнах към прозореца — стъклото беше засипано със сняг.

Ония оркестри още кънтяха в душата ми, но никаква мелодия не долавях, никакви бравурни маршове. Имаше само едно кънтене, но и това беше добре. В края на краищата не е задължително едни следовател да улови непременно бика за рогата още в първия момент на следствието, нали?

На 8 януари призори Красимир Кодов беше временно задържан в следствения отдел, а за д-р Петър Беровски подписахме декларация за неотклонение — Любенов и аз.

Следователят Ламби Канделаров, комуто беше възложено да води предварителното следствие по убийството на проф. Иван Астарджиев, нареди на инспектора Тодор Манчев да прегледа личните книжа на професора в канцеларията му при института по вирусологични проучвания, а на инспектора Милуш Данчев — да разпита икономката му Дора Басмаджиева и да проучи гражданското му състояние в районния съвет.

В апартамента на проф. Астарджиев останаха след нас следователят Ламби Канделаров, един сержант и един милиционер — за охрана на жилището, до издаване на разпореждане от съдебните и общинските органи.

Наближаваше 5 часът. Още не се развиделяваше, тихият снежец продължаваше да се стеле, трупаше калпачета върху уличните фенери. Утрото беше студено, свежо, по след безсънната нощ и прекараните ужасии просто мръзнех, движех се по заснежените улици сгърбен, сякаш носех върху гърба си огромен товар.

Живеех в Лозенец, срещу боровата гора. Като отключих гарсониерата си и влязох в малкото холче, изпитах чувството, че се напъхвам в чужда квартира. Неприятна тръпка, сякаш гол се допирах до сковано от студ желязо, разтърси раменете ми и един смътен, неясен страх се промъкна в сърцето ми, като да ме дебнеше наблизо някакво отвратително влечуго. Подобен страх изпитвах някога, когато минавах късно вечер, по месечина, покрай сипеите и чукарите на родопската местност Змеица. Все ми се струваше, че пред очите ми ще изпълзи — а-ха — огромен смок (като ламя), три метра дълъг и с топуз на опашката си — като боздуган. Обикновено нищо не се мяркаше, ако не се смятат някои съселчета и лалугери, които притичваха през тясната пътечка, за да се шмугнат мигновено в най-близките храсталаци.

Иначе, като изключим неясния страх от влечугите, аз съм храбър човек. Когато например пресичах тази местност Змеица, хич и не щях да зная за свирепите вълци-единаци, за които се разправяше от незапомнени времена, че били превърнали тоя зловещ край в свое любимо свърталище. Вървях по безлюдната пътечка и си подсвирквах с все сила, свирех си с все сила каквото ми дохождаше наум, пет пари не давах за вълците, които ме дебнеха навярно на всяка стъпка. Аз чувствувах инстинктивно присъствието им наоколо, усещах горящите им очи върху гърба си, но си вървях по пътечката и още по-силно си свирках. Никакви вълци не ми идеха наум. Изобщо не мислех за вълци.

Аз и по характер не съм много чувствителен. Когато например момчиловската царица, кравата Рашка, се разболя, аз дадох разрешение да се заколи. И да не си мисли някой, че останах в Момчилово, та там да дочакам кончината й, както би направил сигурно един по-сантиментален доктор ветеринар? О, не! Яхнах тутакси велосипеда си и презглава се втурнах за село Кестен, защото изведнъж си спомних, че там имам една много важна работа. Дори се отбих в кръчмата на село Кестен, която се намира в самото начало на селото. Изгълтах стоешком две юзчета плодова ракия, като че ли на моята Рашка й предстоеше още дълъг живот, а не я очакваше острият касапски нож на момчиловския месар? Такъв човек съм аз, малко сухар, трагедиите минават покрай сърцето ми, но не го засягат особено.

Та нямаше причини да съм развълнуван чак толкова от среднощния касаплък на улица „Чехов“, макар да играех често шах с професора и да изпадах доброволно в „мат“ само за да възрадвам мъничко стария самотен вдовец. Той имаше надупчено от два инфаркта сърце и аз трябвате да бъда един човек-звяр, за да не изпадам доброволно в „мат“. Да, един ли достоен човек промушват с нож в тоя душевно неуравновесен свят, за да се вълнувам кой знае колко! Но аз лошо понасям открай време студа, когато не спя нощем както трябва, силният студ и безсънните часове ме по-замайват и затова когато влязох в гарсониерата си, която иначе е много уютна, стори ми се, че се пъхам в чужда квартира и че в тъмното ме дебне някакво неприятно влечуго. Просто физически съм така устроен, безсънието и студът омаломощават нервите ми, а не защото съм емоционален човек. Какви емоции у един ветеринарен доктор, моля ви се! Никакъв страх нямаше да изпитам, ако бях се наспал добре и навън грееше топло слънчице, а не валеше такъв ужасен сняг.