— Имат ли оръжие?

— Да, имат автоматично оръжие и няколко бомби.

— А взривните вещества? Шофьорът отново леко пребледня.

— Взривните вещества са в склад номер осем.

— Под земята? — възкликна лейтенант Наумов и избърса несъзнателно с ръка потта, избила по челото му.

Полковник Филипов го погледна строго.

— Моля, не прекъсвайте! Кой пази взрива?

— Никой не го пази — отвърна глухо шофьорът. — Сам се пази! Магазинерът знае, че там има части от компресори.

— За какво е складиран там взривът?

— Знаете за какво! — отвърна шофьорът и облиза пресъхналите си устни.

— Аз добре зная, но трябва да го кажеш и ти!

— Групата трябваше да хвърли във въздуха мините с техните най-важни инсталации…

— …и с хората…

— Да, и с хората…

— За кога бе определен денят?

— Не беше точно установено… Все още търсехме възможност един или двама от групата да проникнат вътре като работници… Но това се оказа необикновено трудно, просто… невъзможно…

— Защо се отказахте от идеята Тороманов да проникне в мините като инженер…

Шофьорът погледна смутено полковника.

— Разбрахме, че няма да го приемат. Тука бдителността е засилена, това е просто невъзможно…

— Оказа се, че не е толкова силна! — каза полковникът. — Щом сте внесли вътре взрива, значи нещо в бдителността куца…

Лейтенант Наумов се изчерви.

— Взрив е друго, а хора — съвсем друго! — отвърна шофьорът.

— Кой има право да влиза в контакт с групата, която сега се крие при зъболекаря?

— Никой освен мене…

— А може би и всеки друг, който знае парола…

— Само аз зная парола…

— А ако ви прехвърлят помощници през границата?

— Това е вече друго… Те са длъжни да я знаят…

— Кажете я! Кажете я пред всички!

Лицето на шофьора отново потъмня от приток на кръв, той едва ли не заекна от усилие, но каза паролата.

— Така! — въздъхна полковникът. — Сега можеш малко да починеш! Стефане, дай му вода и цигари! Ако иска — дай му и малко коняк.

— Коняк? — попита директорът.

— Да, малко, колкото да дойде на себе си!

Полковникът и лейтенант Наумов излязоха от кабинета. Пешо, който през цялото време мълчаливо слушаше разпита, с облекчение въздъхна. Нямаше вече никакво съмнение — тоя път бандитите нямаше да се отскубнат. Въпреки преживяната опасност, въпреки тежкия и задушен въздух в кабинета на директора, сега му се струваше, че диша по-леко, отколкото и да било друг път. През това време директорът на мините някак без желание и едва ли не с отвращение изпълняваше нарежданията на полковник Филипов. Той наля вода в чиста чаша, принесе луксозната кутия за цигари, после извади отнякъде и шише с коняк. Шофьорът най-напред се нахвърли на цигарите, но белезниците му пречеха да запали клечката кибрит. Като се понавъси, директорът му запали цигарата.

— Хубаво ме нареди ти мене! — каза той мрачно. — Да ти имам такова доверие, пък ти като змия в пазва…

— На вас лично нищо лошо не съм направил — измърмори глухо шофьорът. — На вас аз съм благодарен за грижите!

— Хубава благодарност! — кипна внезапно директорът. — Хубава благодарност — да вдигнеш целите мини във въздуха!

Шофьорът наведе безпомощно глава.

— Нямаше как! — въздъхна той. — Те ме държеха в ръцете си!

Пешо едва не изскочи навън — така отвратителни му бяха оправданията на шофьора. След малко в кабинета отново влезе полковник Филипов, но по спо-, койното му лице не можеше да се познае какви решения е взел и какво е намислил да предприеме. Той се отпусна в креслото си, помълча малко, после бавно заговори.

— Мене вече ми е ясна играта със сменените номера на автомобила… Само едно не мога да разбера — поради каква причина сте тръгнали от мините за София тъкмо навреме, за да ги спасите!

Шофьорът вдигна глава.

— Така беше уговорено! — отвърна той кратко.

— А откъде знаехте, че ще се случат непредвидените събития?

— Разбира се, не знаехме… Аз потеглих от мините на 26 вечерта, под предлог, че трябва да се извърши малък ремонт на колата и да се смени акумулаторът… Предварително беше уговорено, че ще ги взема с колата, но на следната нощ, след като престоя един ден в града… Според предварителния план трябваше да взема в колата и петимата — групата от квартирата на инженера плюс Тороманов и жена му. Също така според предварителния план аз трябваше да направя всичко, за да залича следите на колата, в, случай че забележат нейния номер. Когато пристигнах близо до София, аз смених номера на колата с фалшив номер и така влязох в града… Според плана веднага гарирах колата в софийския гараж на мините и се обадих по телефона в квартирата на инженера…

— В колко часа? — попита полковникът.

— Към два часа без четвърт.

— После?

— От квартирата на инженера получих нареждане точно в 2:10 часа да бъда на една от съседните улици… По тона разбрах, че се е случило нещо непредвидено и бях, разбира се, готов за всякакви изненади. На определеното време се явих на мястото и натоварих групата заедно с багажа и… Получих заповед да вземем и Тороманови, което веднага изпълних… Така с петимата души аз отидох в моята градска квартира… Там оставих всички…

— Къде е квартирата? — запита полковникът. Шофьорът каза улицата и номера.

— След това?

— След това именно започна играта… Малко преди три часа аз напуснах града при контролния пункт и номерът ми бе, разбира се, надлежно записан… За милицията моята кола бе влязла в града около полунощ и малко по-късно бе излязла обратно по същия път… Това бе външното… А фактически аз спрях колата вън от града и отново смених номера — тоя път с истинския…

— Почаках да мине три часа и да сменят милиционера, който евентуално би могъл да запомни колата или мене, после се върнах обратно… На контролния пост, разбира се, отново записаха номера ми!… Какво излизаше от цялата тая операция?… Колата с номера на мините бе пропътувала нормално цялото разстояние, бе минала през всички контролни постове и бе влязла в града, без да излиза от него… Освен това една втора мнима кола, която евентуално би се компрометирала, ако са следели някоя от квартирите, бе влязла в града и бе излязла от него същата нощ… На нас ни беше ясно, че тая кола ще бъде търсена някъде из околностите на София, тъй като нейният номер не е бил записван на никакъв друг контролен пост…

— Къде гарира колата? — попита полковник Филипов.

— Обратно в гаража на мините…

— Не забелязаха ли там твоите разходки?

— Гаражът е малък, само за няколко коли, а аз знаех, че през тая нощ ще бъде съвсем празен… На пазача казах, че отивам до квартирата си, за да взема някакви дрехи, тъй като на другия ден няма да имам време за разходки. Щом се съмна, отидох в ремонтната работилница, където ми направиха някои малки поправки на електрическата инсталация и смених акумулатора. В пет часа следобед натоварих групата от трима души и напуснах София… Разбира се, те бяха доста променени… Ние предполагахме, че момчето е вече намерено и е разказало как изглеждат неговите нападатели… Ние също знаехме, че ако се усъмнят за бягство с кола, те ще я търсят през изминалата нощ, ще спрат вниманието си на излезлите през същата нощ от града коли и навярно ще се заблудят в колата с фалшивия номер — единствената, която може да им се види подозрителна… Тъй опасността за нас ставаше минимална… Действително през целия път до мините никой не ни спря и никой не направи проверка какви хора сме и къде отиваме… Както ми се струва, номерът бе сполучил напълно…

— Сполучи! — съгласи се с горчивина полковникът. — Само че не напълно! Защо оставихте Тороманови в София и къде се крият те сега?

— Опасно беше да вземем цялата изчезнала група… Особено опасно беше да возим жената с нейната твърде очебийна външност…

— А сега те къде са?

— В моята квартира… На хазаите казах, че са роднини от провинцията, които ще правят тук бани и ще стоят само няколко дена…

— Изобщо бива те по лъжите! — заключи полковник Филипов и стана. — Лошото е само това, че на лъжата краката са много къси! Винаги е било така и винаги така ще бъде!