Той неволно махна с ръка. Та на техни години тука изобщо нямаше град. Тук течеше малка бистра речица, из вирчетата се стрелкаха мренки. А насреща се издигаше мекото полегато било на Курубаглар, цялото потънало във вишнев цвят. Тука дори за разходки беше далече. На техни години нощем по улиците на тоя кален и тъмен град не се мяркаха дори жени, та камо ли момичета. Те се разхождаха само денем, и то две по две, стиснали малките си запотени пръстчета. Бяха плахи и стеснителни, очите им едва се виждаха под широкополите шапки. Толкова безкрайно трудно бе да зърнеш крайчеца на някой поглед, частица от глезен. Колкото мъжете да бяха необразовани, колкото и да бяха прости — поне момичетата бяха момичета. Така мислеше той, докато стоеше край отворения прозорец.

А момичето долу навярно навдигаше заедно с другите бутилката гроздова. Академикът се върна в кабинета, преследван от чувство за зъбобол. Й сигурно пушеше заедно с другите, а в мрака се белееха едрите му, мускулести крака. Наистина как успяваха да станат толкова едри? В ония години той си спомняше в целия град само едно-единствено дебело момиче, и то беше наполовин чехкинче. Но да не мисли за това. Сега трябваше да обясни на своя племенник за какво го е извикал. А той сам не знаеше за какво. Старческата самота не е повод да се безпокоят безгрижните млади хора.

Когато след четвърт час Сашо му позвъни, той бе измислил нещичко. Стана бавно и му отвори. Младежът влезе малко нехаен и забързан, сякаш се отбиваше да си купи цигари.

— Знаеш ли — каза вуйчо му, — когато бях младеж, и аз играех билярд. Правил съм по петдесет карамбола.

Младежът се обърна да го погледне — с тия кьопави ръце петдесет карамбола никак не беше лошо.

— Вярвам ти, вуйчо, само няма как да си го представя.

— Защо?

— Ами, откакто те помня, все си възрастен и сериозен — отвърна младежът. — И в моите очи все си същият — не си остарял даже с едни ден.

Двамата влязоха в кабинета. Сашо седна на креслото, което опираше до бюрото му.

— Бях младеж като всички други — продължи вуйчо му. — Не се различавах по нищо.

— А гуляйджия бил ли си? — младежът искрено се засмя.

— Не, по това време още нямахме така наречената „златна младеж“… Не беше прилично да ходим по заведения.

— Ами тогава с какво се забавлявахте?

— С билярд, карти… Зимно време се пързаляхме с кънки.

— Какви карти? Покер играехте ли?

— Не. Почтени хора не играеха покер… Аз играех вист. Но дядо ти, като руски възпитаник, го играеше просто отлично. Всяка вечер ходеше в „Юнион клуб“, там имаше постоянно каре.

— Пък аз се чудя на кого съм се метнал! — усмихна се младежът.

— Защо? Ти добре ли играеш?

— Ами как?… С моята математическа памет… Мога да направя само теоретична грешка, практическа никога!

Никога досега не бяха говорили на такива теми. Вуйчото зяпаше любопитно своя племенник.

— И какво друго? Искам да кажа е какво друго се забавлявате?

— Ами какво… Малко секс, малко плуване, малко подводен риболов…

— Малко алкохол…

— Малко или повече — според случая. Но, общо взето, не се пристрастявам особено.

— Да, ти си разумен младеж.

Сашо като че ли отново се обиди.

— Вуйчо, нямам спекулативен ум… Нито пък практичен. Най-много бих казал, че имам комбинативен ум.

— Да, изобщо вие, младото поколение, сте реалисти! — каза вуйчо му, но това никак не звучеше в устата му като комплимент.

— Защо, това лошо ли е? — попита шеговито младежът.

— Не е лошо, стига да не е прекалено. Според теб защо в Англия не е имало революции?

Сашо замълча. За вуйчо му, изглежда, реалист и практичен бяха толкова близки неща, колкото практичен и интересчия.

— Виж за какво те извиках — прекъсна внезапно разговора вуйчо му. — Бях забравил, че ми поръчаха статия от „Простори“… Пък аз заминавам за чужбина след няколко дни. Не много далече, в Унгария. Тъй че трябва да се заемеш ти с тая работа.

— „Простори“ ли? — попита учудено младежът. Списанието беше литературно, какво можеха да поръчат на вуйчо му?

— Ти не го ли следиш? — на свой ред се учуди старият. — Те имат много солидна научна рубрика.

— Не, не съм обърнал внимание.

— Поръчаха ми естествено научна статия. Нещо, да речем, от тоя род — микробиологията и нейните съвременни проблеми.

— Популяризаторска?…

— Не точно. И там е цялата работа. Трябва да бъде малко есеистична, малко публицистична и както казват те — с по-смели прогнози. Макар че това не ми харесва особено.

— Колко страници? — запита кратко младежът.

— Около двайсет.

— Много искат за двайсет страници… Това е сериозна материя! — Очите му някак особено заблестяха.

— И аз това им отвърнах. Но да кажем — трийсет. Ще се наемеш ли?

— Експериментът е интересен! — каза младежът. — Прогнози!… Защото, вуйчо, без прогнози всяка наука е сляпа… Но, интересно е какви прогнози те чакат от нас. Как ще люпим писателите в инкубатор?

— Във всеки случай не се увличай много в това отношение. Все пак списанието е много представително, искам да се постараеш колкото се може повече.

— Бъди спокоен! — каза младежът.

— Искам да те предупредя, че ще платят много добре… Около петстотин лева. Пък аз ще те авансирам с половината от парите, за да можеш да работиш спокойно.

— Благодаря, вуйчо… — каза младежът трогнат.

— Искаш ли да ти дам ключа от вилата?… Там се работи най-хубаво.

— Не, няма смисъл! — каза младежът. — Далече ми е, ще си губя времето в ходене.

— Това не е проблем. И без това щях да ти дам колата. Няма да я оставя тъй — на улицата, — все някой трябва да се грижи за нея.

— А шофьорът? — попита едва ли не уплашен от тая щастлива перспектива младежът.

— Шофьорът ли?… Нали знаеш, че никога не държа шофьор през лятото.

Това беше вярно, през лятото колата караше вуйна му. И караше много добре, чисто по мъжки. Шофьорът му бе някакъв полуглух, полусляп пенсионер, който непрекъснато спеше облегнат на кормилото. Но в замяна на това пък не го грозеше някаква опасност от катастрофи. Той вдигаше петдесет километра само на право шосе извън града. Те се пошегуваха малко с него, после академикът погледна притеснено часовника си.

— Хайде, върви, върви! — каза той. — Върви, че билярдът те чака.

— А, не — там са затворили вече.

— Все някой те чака… Върви, върви…

Никой никъде не го чакаше. Той изобщо не обичаше срещи, ревниво пазеше свободата си. Има толкова места в София, където човек може да се види с приятел. Защо трябва да се ангажира предварително? Все пак след десетина минути той си отиде, тоя път вуйчо му го изпрати чак до антрето. Дори не му остана време да се учуди на това необикновено внимание — какво всъщност ставаше с вуйчо му? Нищо особено не ставаше — той винаги си е бил щедър към него.

Като изпрати младежа, академикът отново се върна в кабинета си. Чувствуваше се все тъй облекчен, сякаш тягостното чувство за самота го бе напуснало завинаги. Тая малка алтруистична оргия, която току-що се бе развихрила в кабинета му, го изпълваше с гордост и задоволство. Нищо, че по същината си бе малко лекомислена. Просто се бе поддал на поривите си на стар и самотен човек, който търси някаква близост. И като всеки стар и самотен човек, той инстинктивно усещаше, че не може да предложи в замяна нищо освен своята щедрост.

Не му се ходеше до прозореца. Не му се сядаше зад бюрото. Най-хубаво е да вземе един хексадорм и да се наспи поне веднъж като хората — без никакви мисли, с чисто сърце и спокойна съвест.

Младежът крачеше по тъмната уличка с усещането, че земното притегляне не е чак толкова голямо, колкото учените предполагат. В крайна сметка имаше някаква грешка в техните изчисления. Стъпките му се отлепяха с голяма лекота от тротоара, макар че всъщност бе натежал с една връзка ключове и пачка банкноти, съвсем новички петолевки, при това още недокосвани от човешките пръсти. Той бе забелязал, че неговият вуйчо почти винаги му пробутваше такива кавички и чисти пари, сякаш ги получаваше направо от банката. Да, точно така, навярно само народната банка можеше да се справи с такива скъпи хора, каквито бяха академиците. Неговият баща на времето му тъпчеше джобовете само с изпомачкани дрипави левчета, които тогава не струваха нищо.