Два дни той се колеба между няколко крайни решения. Сега вече всички чувства бяха отминали освен засегнатото достойнство. На третия ден той я повика в кабинета си. Тя влезе спокойно, без никакво чувство на опасност. Само в погледа й се усещаше лека досада.

— Наталия, извиках те да ти кажа, че от днес нататък ние не сме вече мъж и жена!

Тя даже не трепна, само попита тихо и малко учудено:

— Защо?

— Много добре знаеш защо.

— Искаш да се разделим?

— Не съвсем… Но искам да прекратиш веднага тая отвратителна връзка.

— Защо отвратителна? — попита тя враждебно.

— Така аз смятам! — отвърна той рязко. — Нямам никакво намерение да те следя и контролирам. Ние ще останем да живеем под един покрив, освен ако започнеш да ме правиш смешен в очите на хората. Само под един покрив — това е всичко.

Тя замълча. Сталинградската битка беше отдавна приключила, жените усещаха по-добре от своите тъпи мъже какъв ще бъде краят. Наталия стана от мястото си и го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Ти използуваш това, че съм без никакви средства.

— Не използувам нищо! — крясна той, смаян от себе си. — Давам ти възможност да живееш, както си живяла досега.

Тогава той беше едва четиридесет и пет годишен. Не я докосна повече до края на живота й, нито пък тя се опита да се приближи отново към него. И все пак остави немския лейтенант със същата студена пресметливост, с която се бе омъжила за самия него. Но сега нещата се оказаха много по-болезнени. За няколко месеца Наталия отслабна като бездомна котка, погледът й ставаше все по-мрачен и по-зъл. Тя едва го поглеждаше, не му искаше пари за нищо — нито дори за домашни нужди. Не се обличаше, не ходеше никъде, с дни мълчеше. После постепенно се съвзе.

Тогава той дори не помисли, че се отказва завинаги от живота си като мъж. Но фактически стана точно това. Отначало често му се случваше да получи нещо, към което дори не се бе стремял. Но това ставаше все по-рядко. Той не съзнаваше, че след тая ослепителна и силна жена всички други му се струваха нищожни, блудкави и безвкусни като слама. Въпреки всичко в дъното на душата му бе останало нещо, което тя не бе успяла да изгълта, нещо от тая огромна и сляпа любов, която го бе зашеметила през първите месеци. Той без желание държеше в ръцете си тия невзрачни жени, които му бяха безкрайно чужди. А като че ли неговото вродено достойнство му пречеше повече, отколкото техните недостатъци. Той не можеше да се крие, да търси квартири, да лъже. Той не умееше да се преструва дори. Това не беше в кръга на неговите душевни сили и възможности. Но той смътно усещаше, че се предава, и то завинаги. И тогава с още по-голяма сила и страст се втурна в своята работа.

Колкото и да му се струваше странно, връзките с жена му постепенно се подобриха. И дори станаха по-естествени, отколкото преди раздялата. След години те изглеждаха в очите на хората едва ли не като идеална семейна двойка. Никой не подозираше какво се бе случило. Когато си построиха нов дом, спалнята, макар и по неволя, се оказа обща. Те спяха там, без да се виждат и без да се чувствуват — като приятели, които дори не подозират откога са приятели и защо. Той смътно усещаше нейните връзки — по-кратки и по-дълготрайни, но ги усещаше с облекчение. В очите му тя все още беше истинска и пълноценна жена, тя имаше право. Но мисълта да се докосне до нея го изпълваше с вътрешен потрес.

Навън старинните часовници на града започнаха да се обаждат един по един. Беше три часът, а все още лежеше с отворени будни очи, все още се давеше в горчивото минало. Отдавна, от десетилетия му се струваше, че сивата пепел на забравата е затрупала всичко. Беше свикнал така добре да се справя със старите спомени, с лошите мисли, с печалните равносметки, с глупавите илюзии. И с надеждите преди всичко друго, тях най-напред умъртви. Не беше толкова трудно, сам не разбираше защо. Беше уморен може би, беше отвратен и отчаян от всичко, което му се бе случило. И рядко, съвсем рядко в някоя топла нощ се появяваше отчаяният спомен — момичето в кабинета на баща му, скръстило смутено ръце пред гърдите си.

Заспа едва призори с ръце, положени върху завивката. Луната отдавна бе изчезнала, небето просветляло. На клона на близкото дърво с упоение пееше птичка — славей ли, синигер ли? Птичките отдавна бяха изчезнали от неговия живот.

Те слизаха по пътеката между хвойните. Криста бързаше напред, почти момиченце с басмената рокличка и леки сандалки на босите си крака, малко слабички и така бели, сякаш ги бе съхранявала досега в калъф за цигулка. Тя не се обръщаше, не го поглеждаше, малкото й носле бе вирнато към небето. А тук, високо в планината, това небе не приличаше на тяхното избеляло градско небе, то бе хладно и пусто, по него не летяха птици, не преминаваха самолети, а малките самотни облаци висяха като кандила.

Тя вървеше така бързо и леко, че Сашо едва я следваше. Изпитваше в тоя миг някакво непонятно замайване, сякаш само тук, над облаците, се усещаше, че земята наистина се върти около своята досадна ос. Не бе свикнал на такива екскурзии, струваха му се напразно и безсмислено бъхтене на пътя. Стъпваше доста несигурно и проклинаше острите камъни, които като криви зъби стърчеха в изсечената червеникава пръст. Но за щастие пътеката скоро стана тревиста и не така изморително нанадолна. Бяха излезли на открито и пред тях се показа полегата поляна, покрита с жълти цветя. Тук тя се обърна само за миг, погледна го и се затича. Тичаше много бързо по стръмнината, като махаше ръце, за да запази равновесие. И едва сега разбра колко далече е всъщност поляната, защото Криста ставаше все по-малка и по-малка, докато долетя там като пеперуда. И изведнъж сякаш се сля с поляната. Сашо имаше чувството, че се е разтопила като зелено облаче.

Когато стигна долу, тя седеше край някакво малко поточе, което едва забележимо се провираше между тревата. Водата му бе много бистра, на дъното се виждаха бели плоски камъчета, измити от вековете. Криста държеше няколко от тях в шепата си и ги гледаше така, сякаш бе намерила диаманти.

— Ама нали са много хубави! — възкликна тя без никаква превземка. — Виж ги! — и му ги показа на дланта си.

— Хубави са — отвърна той без въодушевление. Мозъкът му сякаш се бе размътил от дългото тръскане, коленете му се подгъваха.

— Май че не ти харесаха.

— Ами! — Той едва намери сили да се усмихне. — Ще ми ги подариш ли?

Тя сама му ги пъхна в джоба.

— Като ги загубиш — да ме загубиш и мене.

— Не се ли оценяваш малко евтино? — запита той.

— Много скъпо! — каза тя. — Ти не знаеш, тия камъни са вълшебни.

— Все пак рискуваш! Колкото и да са вълшебни, могат да ми омръзнат някой ден.

Криста се засмя.

— Почини си — отвърна тя. — А пък аз ще набера малко цветенца.

— Докато препускахме насам — каза той, като някакви побеснели кентаври, прочетох най-малко двеста надписа — „Късането на цветя забранено!“

— Нека е забранено. Аз ще си набера няколко.

— Не съм видял жена, която да уважава законите.

— А пък аз не съм видяла мъж, който да е създал свестни закони.

Той седна край поточето, много му се искаше да потопи в тях пламналите си крака. Каквато и да е, но наистина е гражданясал без мярка, трябва май мъничко да потренира. Мъничко, но не наведнъж, утре навярно ще страда от мускулна треска. Докато се излежаваше блажено край поточето, което приятелски шумолеше край него, Криста бродеше из поляната. Тя се навеждаше от време на време над нещо, което той не виждаше. Наистина береше цветя, след малко се появи пред него с пъстро букетче.

— Слушай, дори няма къде да ги скрием… Да ги пъхна ли в джоба си?

— Всички мъже сте ужасно страхливи — каза тя. — Ако се появи пазачът, ще се разправям аз.

Видът й беше доста войнствен. Той си помисли, че на тоя пазач няма да му бъде чак толкова лесно. Криста седна до него и веднага ги пъхна под носа му, за да ги помиришел. Младежът кихна и обърса старателно носа си от жълтите тичинки.