В гласа му се чувствуваше малко смях и повечко обида.

— Не, не, разбира се! — отвърна тя. — Тоя коняк е много остър, няма ли нещо по-сладичко?

Намериха в барчето малко бенедиктин, фалшив, разбира се. Сладкото, прозрачно питие се оказа по-коварно, отколкото бе очаквала. Скоро тя се развесели съвсем, със смях си припомниха днешните патила — сърдития месар, клечката, дето му бе влязла в носа. И тъй — докато неусетно се прибраха заедно в спалнята на мастития академик. Беше хубава нощ, истински щастлива нощ на славеи. И луната като че ли закри с бялата си длан прозореца, сега никой не можеше да ги види. Не спаха почти цялата нощ, казаха си само тия хубави думи, които отдавна чакаха да чуят и едва ги чуха, толкова в тия минути им вярваха. Но в последния миг тя сякаш се вледени, тялото й стана кораво и гладко като обелен корен. Но тоя глупав праг така или иначе трябваше да се премине, не беше възможно друго решение. Като че ли някаква малка мишчица изцвъртя в ъгъла, тя се отпусна. Той едва виждаше в мрака студеното й бяло лице, големите прихлупени мигли. За миг то му се стори като някаква трагична маска, всичко в него се сви, изведнъж му се стори, че е безнадеждно сам в тъмната стая.

Но когато се събуди на сутринта, слънцето така весело грееше върху пода, че той забрави всичките си нелепи и мрачни мисли. Беше спокоен и щастлив, сърцето му бе пълно. Трябваше май да приготви закуската на тая малка мързеланка, сега това е модерно. Внимателно измъкна голата си ръка изпод нейната шия, погледна дали не се е събудила. Не, спеше си. И откъде можеше да знае, че спи толкова, колкото и славеите, които се заливаха от песни в близкия дол. Излезе на пръсти от спалнята, като мъкнеше с една ръка панталона си, с другата спортната си фланелка. Внимателно притвори вратата. И ако зад гърба му не избухна весел и радостен смях, това бе съвсем случайно. Тя просто не искаше да развали очарованието на лъжата.

Той приготви старателно закуската, нареди грижливо приборите на масата, запари чая. Едва тогава влезе в спалнята — тя спеше. Приближи до леглото и лекичко я стисна по върха на носа. Тя веднага отвори очи, погледът й му се стори някак неочаквано сериозен.

— Слушай, ще те питам нещо, ама няма да ме излъжеш.

— Та аз никога не лъжа — отвърна той учудено.

— Добре — каза тя. — Нали помниш оная нощ, когато за пръв път дойдохме тука.

— Да, помня.

— Сега ще ми кажеш: идва ли тая нощ Донка при тебе, или не?

— Дойде.

— Знаеш ли колко си отвратителен! — избухна тя.

Ако знаеше само колко мъжете не могат да понасят сутрешни разправии. Особено на гладен стомах.

— Просто възпитан! — отвърна той сърдито. — Тя сама дойде при мене. Да я изпъдя ли?

— Ами, разбира се.

— Никой мъж няма да го направи. Ами за една жена това е смъртна обида.

— И какво от това? Всяко нахалство трябва да се наказва.

— Все си мислех, че сте приятелки — отвърна той мрачно.

— Пак сме приятелки… Но защо тя… — гласът й просто се пресече от възмущение.

— Просто беше пийнала малко повече. И аз също…

— Това не те извинява! — каза тя рязко. — Ама никак! Мене хич не ме интересува твоето минало. Но ти беше ме видял вече, ти ме познаваше. Това си е изневяра. И то ужасна.

Да, тя беше права, той го разбираше.

— Забрави тая глупава история! — отвърна Сашо. — Щом съм я забравил, все едно че не се е случила.

— Да, но аз няма да я забравя! — каза тя отчаяно. — Знаеш ли колко съм проклета. Цял живот ще я помня — ей тъй напук.

— Напук на себе си.

— Точно на себе си. А на тебе какво ти е? Просто те виждам как се облизваш като стар мръсен котарак.

Тая декларация, кой знае защо, му се стори много приятна.

— Ти я усети, като излезе ли? — попита той предпазливо.

— Ами, щях да я оставя аз да се мъкне при тебе! Да не мислиш, че съм толкова глупава? Като влезе, разбира се. Ама си помислих, че може да е ходила на едно място.

— Значи, напразно ти казах! — измърмори той със съжаление.

— Съвсем напразно! — отвърна тя искрено.

А навън славеите все тъй се заливаха в песни. Нямаха си проблеми, както си не е имала проблеми природата, преди да създаде човека.

Вече се свечеряваше, под тях земята бе потънала в мрачина, но във висините все още светеха последните зари на слънцето. Академикът с тъга си мислеше, че няма да мине час, и приключението завинаги ще свърши, може би последното приключение в живота му. Семейство Сюч го изпрати до летището — Имре голям и весел, Ирена мълчалива и подтисната. Когато се сбогуваха, в очите на Ирена внезапно бликнаха сълзи, тя бързо и малко виновно ги изтри с носната си кърпичка. Имре се засмя, потупа я по гърба, сякаш се бе задавила с нещо, после каза на немски:

— Много ми е добра жената. Само че е прекалено чувствителна.

Всеки добър човек е чувствителен — отвърна не съвсем тактично Урумов.

Той се качи в самолета малко объркан, с чувството, че е забравил нещо важно на летището. Нищо не бе забравил, разбира се, само раздялата му бе подействувала по-силно, отколкото бе очаквал. Не се срещаха всеки ден жени като Ирена, бе забравил, че има и такива жени по света. Нейните сълзи на летището нито го изненадаха, нито пък ги приписа на себе си. Ирена просто си имаше добро и нежно сърце, способно да се привързва. Детелинката, която бе намерила в Хортобаги, не беше ли самата тя? Тая мисъл го завладя така внезапно и силно, че той извади от джоба си тефтерчето, където я бе скрил. Дълго разлиства страниците, докато я намери — все така деликатна и свежа.

— Я!… Четирилистна! — каза учудено пътникът до него.

Той дори посегна към тефтерчето, но Урумов спокойно го пъхна в джоба си.

— Чуждото щастие не се пипа — каза той шеговито. — То може само да се погледа.

Съседът му обидено се върна към вестника си — тъкмо четеше с увлечение малките обявления. Навярно бе намислил да купува или продава кола, точно такъв бе видът му. Носът му лъщеше, двойната му брадичка бе леко оросена от пот. По-късно се разбра, че е някакъв експерт, бе ходил в Австрия да купува дизелови локомотиви. Когато поднесоха вечерята, той потри с удоволствие длани и без никакво бавене се зае със студената панирана пържолка. Урумов изведнъж усети, че апетитът му изчезна. Поне да си беше обърсал гушката, преди да се залови за приборите.

Но не бяха минали няколко минути, и експертът неспокойно се огледа:

— Имам чувството, че самолетът направи пълен завой! — каза той.

— Така ви се е сторило — отвърна академикът. След малко от кабинката на летците излязоха двете стюардеси, както му се стори, доста неспокойни, може би лекичко пребледнели. Без да кажат нито дума, те започнаха бързо да събират бакелитовите таблички пред пътниците.

— Какво значи това? — запита учудено експертът, все още с набучено парченце месо на вилицата. Очевидно му беше трудно да се раздели с вкусната хапка.

И понеже Урумов замълча, сам озадачен, експертът загрижено прибави:

— Тая работа не ми харесва. Ние не слизаме ли? Май че губим височина…

Полъх на тревога бе минал през целия самолет, пътниците започнаха да поглеждат уплашено през малките кръгли прозорчета. Не се забелязваше нищо особено, самолетните двигатели все така спокойно и равномерно бучеха, самолетът си летеше без никакви видими затруднения. Но ето че на прага на пилотската кабина се появи капитанът, пълничък, възрастен мъж с леко посивял перчем. Лицето му беше много сериозно, почти загрижено.

— Уважаеми пътници, моля за малко внимание — започна той на руски. В самолета настана подтискаща тишина. — Вие навярно забелязахте, че се връщаме отново в Будапеща — продължи капитанът. — В самолета има авария, оборотите спадат. Но както виждате, двигателите все още работят. Ние сме почти сигурни, че ще долетим благополучно до летището.

Малката коварна думичка „почти“ прозвуча така злокобно, че пътниците съвсем се вцепениха.

— И все пак има една малка вероятност да кацнем принудително. Това не е толкова страшно, както си мислят някои. Тук местността е равнинна, има много удобни терени. Моля ви да затегнете много добре коланите и при всички положения да запазите пълно самообладание.