Когато включи отново, Донка тъкмо казваше:

— Ама ти не ме слушаш!

— Как да не те слушам? Само се чудя защо никой не идва.

— Ще ти кажа защо!… В тоя момент Криста тъкмо бърше сополите на майка си и рони сълзи заедно с нея… Ще ти почерни живота тая жена, ако ти стане тъща…

— Няма такава опасност! — каза Сашо хладно.

— Да ти стане тъща? — погледна го тя бързо.

— Не, да ми почерни живота.

— Ти си превъзходен егоист — отвърна Донка невъзмутимо. — Тебе даже не могат да те одраскат.

— Аз ли съм егоист? — погледна я той презрително. — Дето ви мъкна цяло лято с колата на вуйчо?… И ви поях с най-отбрано уиски?

— Сантори — каза тя. — Това изобщо не е уиски.

— Само веднъж беше сантори, маймуно такава.

— Е, добре де!… Да не си го правил заради мене? Знам ви аз какви сте баламурници, особено в размножителния период.

— Приличам ли на баламурник? — попита той малко високомерно.

— Е, не съвсем! — съгласи се внезапно тя. — Не се отказваш, ако ти падне и нещо допълнително…

Сашо стреснато замълча. За пръв път Донка му напомняше за тая тяхна единствена грешна нощ. Но сега го гледаше спокойно и малко насмешливо, очите й, полирани още през лятото, все тъй си блещукаха. Досега се бе държала така, сякаш нищо не се бе случило между тях, какво изведнъж я беше прихванало?

— Ето ги двете Фифета! — каза тя. — Басирам се, че Мими е била на козметичка, затова закъсняха.

Двамата Секеларови се настаниха мълчаливо на масата, не казаха дори здрасти. Малкото Фифе наистина бе ходило на козметичка, приличаше на одрана. Бяха й свалили хубавите мустачки, кажи-речи, до косъм, оскубаното бе намазала лекичко с крем, така че пак си имаше мустачки, макар и бели. Но в замяна на това брадата на голямото Фифе изглеждаше непипната от месеци. Кишо се бе пошегувал веднъж, че като влязла някаква муха в брадата му, излязла оттам след половин година. Много се измъчила в тоя лабиринт, горката, щяла да умре от глад, отчаяно бръмчала за помощ. Хари чувал, разбира се, че нещо бръмчи, но малкото Фифе го уверявало, че то е в главата му. Сега той се бе приближил до масата някак си дебнешком, криеше нещо зад тесния си гръб. После се разбра, че е картина.

Щом седнаха, лицето на малкото Фифе веднага потъна в пот. Жестокото дране на космите го бе изнервило, по лицето й от време на време пробягваха леки тикове. Хари, все тъй мълчалив и равнодушен, разопакова картината — само погледът го издаваше, че е спокоен горе-долу като Везувий. Когато я подпря на стената, се чу първото леко бучене — никой не изохка от възторг. Даже напротив, Сашо я гледаше малко резигнирано, най-сетне измърмори:

— Да, хуу-бава… Всъщност какво представлява? Кентаври пасат зеле?

— Не се втелявай! — каза мрачно художникът. — Това са берачки на лавандула. Ако не ти харесва, мога да си я взема обратно.

— Как пък не! — отвърна живо младежът. — Единственият художествен предмет в нашия скромен еснафски дом. Ако не се смята един ковьор на майка ми, нейна саморъчна изработка от пансиона.

Той продължи да гледа картината, след всеки миг тя все повече му харесваше.

— Ще я покажа на вуйчо, разбира се! Тоя подарък не е ли малко скъп?

— Аз не правя търговия с изкуството — отвърна художникът.

И навярно беше прав. Веднъж се беше изпуснал пред Кишо, че през целия си живот е продал всичко на всичко четири картини. А бил нарисувал около четиристотин. Кишо просто се чудеше къде може да е дянал другите. Художникът внимателно дебнеше израженията на лицата им.

— Защо трябва една картина да се разбира от пръв поглед? — запита той. — Това означава, че не съдържа нищо особено.

Сашо охотно се съгласи. Ковьорът на майка му представлявал „Грабването на сабинянките“. Като бил съвсем малък, той си мислил, че някакви мъже гъделичкат някакви жени. И да им бъде по-удобно на мъжете, жените малко се били разсъблекли. Не изглеждало, че това кой знае колко ги забавлява, някои дори се опитвали да побягнат. Едва когато поотраснал, той се решил да запита майка си: „Мамо ма, тия защо ги гъделичкат?“ „Не ги гъделичкат, а ги крадат“ — отвърнала майка му. Той си помислил, че се шегува. Кой е луд да краде жени? Жени, колкото щеш, не можеш да се разминеш от тях по улицата. Друго е, ако ги давеха, да речем, но наблизо не се виждало ни море, ни река. Хари го слушаше намусено, а всъщност даже не го слушаше. Както винаги, той бе ужасно гладен, чувствуваше се готов да изяде цяло прасе. А на всичко отгоре, преди да тръгнат, бе прочел в едно старо списание как се приготовлявало хоботче на много млад слон — като се заравяло в опалена в земята пещ. Ставало като мозък.

— Слушай, поръчай поне нещо за пиене — прекъсна го той нетърпеливо.

Сашо поръча водка и сайра — комбинацията беше много хубава. Докато чакаха, пристигна Кишо, по летни сандали на всичко отгоре. Краката му бяха съвсем мокри, но изглеждаше някак особено сгорещен и възбуден. Оказа се, че единствените свестни обувки в къщи взел брат му, тъй като трябвало да отиде на концерт на Ойстрах.

— Абсолютен кретен — оплака се той беззлобно. — Няма пари за обувки, а се мъкне по разни скъпи концерти. Това какво е?

— Сайра! — отвърна Донка.

Докато келнерът се обърна, ометоха сайрата. Кишо незабавно поръча още пет порции.

— Слушай, не се ли увличаш? — попита Сашо внимателно. — Не забравяй, че си дошъл по летни сандали!

— Тая поръчка аз плащам! — каза Кишо натъртено. — Пет порции, моля. И за какво пестите лимоните, донесете ни цял лимон.

Докато келнерът се оттегляше с достойнство, той добави доволно.

— Днеска съм сключил най-голямата сделка в живота си! Край на асистенската сиромашия!

Никой не му обърна внимание. Отдавна се беше прочул със своите сделки и трампи — обикновено кон за кокошка. Последният път бе заменил фотографически апарат за детска количка. И за какво му беше тази детска количка? Кишо мрачно мълчеше. Донка съвсем случайно беше узнала, че я подарил на малката си сестра по случай нейната първа рожба.

— Какво, не вярвате ли? — продължи той язвително. — Напускам с омерзение университета, отивам на частна практика.

— Каква частна практика? — попита скептично Донка. — Къде има сега частна практика?

— И все пак има! — заяви тържествено Кишо.

И разказа подробно. Някакъв белгийски менажер внесъл в България японски електронни устройства за забавни игри. Инсталирал ги в „Луна парк“ и започнал да ги експлоатира. Автоматите били нещо удивително и като техническо устройство, и като ефект. Имало там стрелба по бойни самолети, футболни мачове, изкусно кормуване. Минала седмица, минали две, и автоматите започнали да се развалят. Устройството им било наистина извънредно фино и сложно, дори сам менажерът нямал ясна представа за тях.

— Изобщо у нас никой не е в състояние да ги поправи. Никой освен мен, разбира се! — Той се удари така силно в гърдите, че две-три грахчета от руската салата излетяха като куршум от устата му. — Та дори и за мен това не беше чак толкова лесно, тоя кретен изобщо не е донесъл схемите. Сега — все едно, че ще ги измислям аз.

Най-сетне някой упътил менажера към Станислав Кишев, дипломиран инженер, асистент в университета. Богатият менажер се държал робско като католически прелат в двора на папата. Донесъл му бутилка Балантай и кутия виенски шоколадови бонбони. Докато опитвали бонбоните и уискито, менажерът му изложил патилата си. Макар да изглеждал крайно смирен, все пак бил добре информиран.

— Слушайте, господин Кишев, аз ви предлагам много изгодна сделка! — заявил той. — Вие получавате в университета сто и петдесет лева. Аз ще ви дам четиристотин… И дори няма да имате работно време — само ще поправяте автоматите, когато се повредят.

Всички го зяпнаха, предложението наистина не беше за пренебрегване.

— И ти съгласи ли се? — попита Донка.

— А как? — погледна я враждебно Кишо. — Ти на мое място ще откажеш ли?

— Разбира се, че няма да откажа… Но ще поискам поне шестотин… Ти с тия сандали ли беше?