— Имам много хубаво пиано — бърбореше тя. — Трябва само да го акордираме.

Акордираха го до пет часа. Бяха съвсем изтрезнели, чувствуваха се отвратително. Донка отиде да свари кафе, върна се оттам мрачна като Горгона.

— Слушай! — каза тя сърдито. — Ако научи нещо Криста, да знаеш, че ще ти избия зъбите.

— И аз твоите — отвърна Сашо злостно.

— За моите няма да стане нужда. Ти дрънкащ какво трябва и какво не трябва. Защо си й казал за първия път?

Сашо мълчеше намусен.

— Каза ли й?

— Казах й — измърмори той. — Аз не умея да лъжа.

— Ама пък обяснение! Не умеел да лъже! Значи, ако те попита утре — ти отново ще й кажеш?

— Няма да ме попита.

— Няма да те попита? Ти за теле ли я смяташ?… Сто пъти го е помислила тая нощ. И чакам всеки момент да ми звънне.

— Напразно чакаш!… Ако не друго — Криста има достойнство.

— А аз нямам ли?

— Поне никак не ти личеше — измърмори злорадо той.

— Виждаш ли какъв си нахал!… А твоето къде е?

— Все пак аз съм мъж! И не започнах пръв тая история!

— А ти много добре знаеше, че съм пияна!

— Ама пък приказки! — каза той искрено отвратен. — Това е обяснение за някой шофьор, не за момиче.

— Аз пък да пукна, ако седна друг път на твоя маса.

Дърляха се тъй още четвърт час, озлобени един към друг и настръхнали. Най-сетне той си отиде. Навън сякаш бе станало още по-студено, в предутринния мрак мъкнеха тежките си туловища тролейбуси с мътни недоспали очи и заскрежени чела. В студа бързаха наежени хора, трамваите профучаваха край тях с осветените си стъкла. Новият ден почваше с шумове, със сини мълнии от електрическите проводници, с тежък дъх на бензин. И така щеше да свърши, само че хората вместо да бързат, щяха да се клатят уморено към домовете си.

И Сашо бързаше, макар че сам не знаеше за какво. Бързаше просто от нерви, от ярост към себе си. Дори не разбираше откъде идва тая ярост и защо. В крайна сметка Криста си го беше заслужила. Момиче, което предпочита майка си пред своя приятел, надали заслужава по-добра участ. И все пак не оттам идваха угризенията, а от някакъв друг, много по-тежък спомен. От нещо, което изведнъж бе раздвоило живота му, бе го направило сякаш някакъв друг човек.

Прибра се в къщи много тихичко, за да не събуди майка си. В спалнята, на възглавницата, тя му бе оставила бележка: „Вуйчо ти каза веднага да му се обадиш“. Какво го бе прихванало вуйчо му? Освен ако е прочел внимателно статията му в списанието. Той обърна хартийката и написа на обратната страна: „Събуди ме в осем.“ После обидено се пъхна в леглото си.

Може би това беше първата му любов. Или поне така пишеше в старите книги. Днес никой не говореше за първа любов, неща от тоя род обикновено потъваха в мъглата на неясните спомени. Сега трудно се помнеше последната, та камо ли първата. Криста навярно е имала първа любов — мислеше той. Тя е от тоя изчезващ вид на жалкото човешко млекопитаещо. Той старателно избягваше в спомените си своята първа любов, но все пак тя съществуваше. То се знае и преди това имаше в живота му някои дреболии, но каква любов е да се влюбиш в учителката по френски език? Или пък в някое от тия малки глупачета, които стоят опулени срещу празната черна дъска?

Тогава беше четиринайсетгодишен, много добре си спомняше това. Както всяка друга година, летуваха в Обзор, кой знае защо, майка му бе харесала това прашно село, където всяка сутрин се чудеха къде какво да закусят. Тя го мъкнеше там още от най-ранна възраст, за голямо удоволствие на видния столичен шивач, който през тия двайсетина дни спокойно и сито погуляваше, без да се стряска сутрин къде всъщност се е събудил. Той лично поощряваше нещастната майка да мъкне синчето на морски бани, където децата, според шивача, великолепно се калявали. Сигурно имаше нещо вярно в това, защото, макар и мършав, Сашо беше много здраво момче, никога не бе боледувал дори от сливици.

Отсядаха винаги в една и съща квартира при някаква мрачна, бездетна гагаузка, която ги гледаше така накриво, сякаш никога не си плащаха наема. Готвеха си на котлонче в двора, вечер ядяха неизменно диня със сирене, освен в събота вечер, когато го водеха на кебапчета. И точно тогава между дините и кебапчетата той се влюби в някакво мълчаливо и плахо момиче от интерната за даровити деца. Беше някак особено и странно на вид, личицето му беше слабичко и като че ли малко преждевременно застаряло, но имаше много хубави, умни очи, които го караха да се чувствува недодялан и глупав. Сузи свиреше на цигулка, но това никак не го впечатляваше. В ония години негов любим инструмент беше барабанът естествено, както впрочем на повечето момчета. Но тон, разбира се, не каза това на Сузи, пред нея се лигавеше, че едва не умира от любов към цигулките, особено към виолите. Те се разхождаха вечер край морето, което плискаше равнодушно в краката им, мълчаха или пък Сузи му задаваше мъчни въпроси:

— Чел ли си „Гьоста Берлинг“? Не си ли? А „Пер Гюнт“?

— Кои са тия писатели? — питаше неловко момчето.

— Това не са писатели, а книги — отвръщаше строго Сузи. — А Якоб Васерман?

— Да, разбира се, много хубав роман!

— Какъв роман, това е писател! Нима не си чел Кристиян Ваншафе? — запитваше тя с искрено учудване.

— А ти чела ли си „Мъглявините на Андромеда“? — опита се той да я затрудни.

— Да, но не ми хареса… По-хубава е „Соларис“, но и тя много не ми хареса. Аз не обичам фантастични книги, там любовта е измислена.

Той никога не бе чувал ни за такива книги, ни за такива писатели. Това го караше да се чувствува унизен, излагаше го пред собствените му очи. Нищо и никакво момиченце с остри плешки и костеливи колене, а знаеше дори за Норберт Винер и Федерико Фелини. Само на цигулката никога не свиреше, дори не говореше за нея, макар че бе видял една сутрин да я държи в ръцете си с някакво особено унесено изражение. Веднъж той все пак я запита защо не свири.

— Сега съм тук на почивка — отвърна тя малко неохотно.

— А тогава защо си я взела? Тя го погледна учудено.

— А как без нея?

Тогава за пръв път той разбра, че каквото и да става между тях, цигулката винаги ще бъде в душата й преди него, може би неизмеримо преди него. Това го изпълваше с ярост, той вървеше като сянка подире й, може би страдаше. И сигурно е страдал, макар че това бе изчезнало от паметта му. Скоро след това Сашо й се обясни горещо в любов, закле й се във вечна вярност. Каза й, че ще се ожени за нея, щом свършат гимназия, след това двамата ще работят и следват. Беше ужасно искрен в тия свои объркани и несвързани обещания, въпреки че вечният спокоен плисък на морето се опитваше мъничко да ги охлади. Не успя дотам, но все пак той смътно усещаше в дъното на тая непонятна дори за него история и мъничко безсилие, мъничко или много, сам не можеше да разбере. Тя го изслуша, без да каже нито думичка, нито веднъж не се обърна да го погледне. Най-сетне той запита уплашено:

— Ти не искаш ли?

— Искам! — отвърна тя тихо.

Ако не беше толкова тъмно, щеше да види, че се е зачервила като праскова — лека, прозирна руменинка, която може би за пръв път се появяваше по лицето й.

— Ще работя като келнерка! — добави тя поривисто.

— Защо? По-хубаво е да свириш!

— Да свиря? — тя го погледна смаяно. — Да свиря пред разни простаци?

Пет дни те живяха като в треска. Чувствуваха се малко стреснати от големите обещания, които си бяха направили, вече не говореха за тях. Но бяха щастливи. Разхождаха се заедно, плаваха заедно, макар и рядко, той чуваше нейния крехък, ронлив смях. Но вечер винаги ставаше мълчалива и сериозна, понякога трескаво хващаше ръката му със своите корави, студени пръсти. И все пак всички опити да я целуне оставаха безуспешни. „Друг път — казваше тя. — Моля ти се, друг път!“ Това го огорчаваше, но той се мъчеше да го забрави. В края на краищата истинската любов е много повече от някакви си целувки. Тогава той още не подозираше, че може да рухне само за една нощ, дори само за няколко мига.