— Какво значи това, Баян?

— Не знам… Но не е за хубаво…

— Защо?… Нали те вика баща ти?

Челото на Баян бе покрито с леки бръчки, каквито никога досега не беше виждала.

— Изпратил е човек с оръжие — каза той. А човек с оръжие се праща, когато има война…

Тя усети, че той нещо недоизказа.

— И какво още?

— И когато има предателство — добави той мрачно.

Тя веднага разбра — едното или другото означаваше раздяла. Устните й изведнъж побеляха. Тая страшна дума война — досега я бе чела само в книгите като най-кошмарния спомен от далечното минало.

— Защо война?… Кой може да воюва е вас?

— Ние постоянно воюваме — отвърна с горчивина младежът. — От юг нахлуват византийците, от север — войнствени племена… Трябва постоянно да браним земите си.

— Нима те нямат свои земи?… Или там им е тясно?

— Всичко е за плячката. Тя е винаги по-лесна от труда… Но не вярвам да е война, Ина… Иначе щяха да запалят огньовете…

— Значи предателство — разбра тя. — Заради мене ли?

Той не отвърна. Без да каже дума, отвори стария сандък и извади оттам кат нови дрехи. После разпали пещта и сложи да се топли вода. Ина мълчаливо го наблюдаваше. Някаква скрита тържественост личеше във всеки негов жест, във всяко негово действие. Сякаш внезапно се бе превърнал в някакъв друг човек — съвсем непознат и чужд. Когато водата се стопли — той я помоли да излезе. Ина разбираше — готвеше се за срещата със стария княз така, както не се бе готвил заради нея. И навярно искаше да се представи пред него в най-добрия си вид.

Точно така стана. Когато най-сетне излезе от хижата — Ина го погледна учудена. Изглеждаше много по-висок и по-хубав в новите дрехи, много по-строен. Син колан препасваше прилепналата до тялото дреха. И сега наистина приличаше на млад княз, съвсем приличаше.

— Ина, ти трябва да ме чакаш в хижата. И никъде да не излизаш.

Отново гласът му звучеше властно и силно като при разговора със славянина.

— Добре, Баян.

— Аз ще се върна скоро.

— Знам. Иначе биха ни взели и двамата.

— Само това не могат да сторят. Нищо не мотат да сторят, без да ме питат.

Той се поклони леко, но така изящно, че Ина се слиса. Никой не се кланяше в нейното време. Кланяха се само в класическите пиеси и в най-старите филми. Но тя бе готова да се закълне, че той го направи много по-добре от всички други, които досега бе виждала.

Къщата на стария княз не се отличаваше особено от другите къщи в селото. Бе по-просторна, разбира се, но със същия гредоред на тавана и със същите тежки мебели, само че украсени с дърворезба. Князът седеше на своя широк дървен стол край стената, също така изящно украсена от резбаря. Седеше на него само когато приемаше пратеници, когато раздаваше милост и правосъдие или когато се съветваше със старейшините. Беше висок, сух старец с малко вдлъбнати от старостта очи. Още от прага Баян забеляза, че бе наметнат със своята княжеска манта и препасан с червения свилен пояс — единствените белези на властта му. Това означаваше, че няма да разговаря с него като баща със син. И наистина старият княз го гледаше строго, видът му беше някак неузнаваемо чужд и студен.

— Сине, вярно ли е, че си прибрал у дома си византийка? — запита старият княз. — Вярно ли е, че си нарушил нашия най-свят закон?

— Не е вярно, велики княже — отвърна уверено и спокойно Баян. — Хорски приказки са това.

Старият княз се намръщи.

— Как хорски приказки, Баяне?… Мнозина са я виждали вече, скритом от тебе… И казват, че по дрехи и по образ приличала на византийка от най-голям род.

— Не е вярно — отново уверено отвърна Баян. — Как ще е византийка, като не знае нито една думичка ромейски.

Баян гледаше право в очите баща си. А старият княз много добре знаеше своя син, бе свикнал от дете да познава малките му лъжи. Не, тоя път Баян говореше истината.

— Ами тогава коя е?… От каква страна е дошла?

— Тя не е дошла при мен от никоя страна, велики княже… Тя е дошла при мен от времето.

Старият княз го погледна учудено, леко погали пожълтялата си брада.

— Несвързани думи приказваш, сине — изрече той с променен бащински глас. — От кое време е дошла тя при тебе?… Има само едно време — туй, в което живеем… Всичко друго е като сън…

— Тя е дошла от времето, което стои пред нас.

— Не може да бъде, сине, истинско туй, което още не се е случило. Как ще убиеш сърната, която още не се е родила… Нима е възможно?

Баян смутено мълчеше.

— Виждаш ли? — добави горчиво князът. — Тя те лъже, сине… И навярно не е обикновена жена… А преобразена вещица.

Начумереното лице на Баян внезапно се преобрази, озари го хубава, светла усмивка.

— Велики княже, всичко може Да бъде тя, но не и вещица… Та тя е прекрасна… Сърцето й е пълно с неземна доброта… Тя не ми разрешава дори врабче да убия… Нима такава жена може да бъде вещица?

— Сине, тя се преструва, за да те омагьоса…

Баян бавно поклати глава.

— Велики княже, ти си стар и мъдър. Отдавна познаваш доброто и злото в света… Кажи ми, видял ли си някога жива вещица?…

И на лицето на стария княз се появи слаба усмивка. Твърде стар бе, за да лъже и плаши сина си.

— Прав си, сине, нито съм видял вещица, нито ще видя… Вещиците са за бабите и за глупавите жени.

— Ами тогава?

— Ти ще ми кажеш… Аз от тебе чакам да чуя цялата истина, не от хората… И затуй съм те извикал…

— Аз ти казах, велики княже… Може би не съм я разбрал добре… Може би е дошла при нас от царството на Перун… За да донесе на хората милост и доброта. Такива са нейните думи и делата й… Тя сякаш е чужда на всичко земно…

— Не ще да е толкова чужда. Ако беше тъй, щеше да дойде между хората… А не да се скрие в твоята хижа. Това не е небесна работа, сине, това си е съвсем женска работа.

— Тя искаше да дойде тук — въздъхна Баян. — Но аз не я пуснах…

— Не знам — вдигна рамене старият княз. — Но каквато и да е девойката, която живее при тебе, тя ни е чужда… Никой друг няма жена от времето… Не можеш да имаш и ти… Ти си длъжен да бъдеш по-добър и по-скромен от другите… Защото някой ден можеш да станеш славянски княз…

Сърцето на младежа беше пълно с велик свян за думи, които могат да се кажат на баща и които не могат. И все пак той каза:

— Не мога да живея без нея, велики княже… Без нея животът ми няма да бъде живот… Моля те, вразуми глупавите, обуздай ги…

— Със сила?… Не може със сила. Баяне… Аз съм княз не да им заповядвам, а да ги уча… Истина ти казвам, голямо брожение има в селото… Казват, че си паднал в плен на вили и магьосници. Казват, че не си с ума си… Казват, че великият княз е длъжен да спаси всеки, който е изпаднал в беда… Сега кажи ми аз какво да направя?

— Ами аз?… Сам ли да се боря с глупостта, велики княже?…

— Ти си мьж, сине… Събери смелост, подчини се на племето. Някой ден ще го управляваш. Не може да управлява този, който не се е научил да се повинува на хората… Помисли си… Твой дълг е това.

— Велики княже, да ти я доведа да я видиш… Макар да е девойка, тя е по-мъдра от мъдреците… Виж я и сам прецени…

— Не, сине. Не ми я води…

— Защо?

— Не искам да омекне сърцето ми… Не искам умът ми да има два пътя… А ти помисли… Помисли и ела да ми кажеш… А аз през туй време ще се помъча да ги възпра…

— Добре, татко, ще си помисля…

Старецът се усмихна горчиво. Добре познаваше той сина си. Добре познаваше сърцето му. Нямаше да си помисли. Любовта бе слязла при него, може би наистина от страната на сенките, от царството на Перун. И нямаше да го остави, докато не паднеше кървава жертва… Но дано, дано тоя път не бъде синът му… Останал бе само един… Другите трима млади князе бяха загинали с меч в ръка… Но бяха останали докрай верни на своя народ.

А Баян?… Най-хубавият от четиримата, най-умният!… С най-бързата точна стрелба, с най-ясните очи…

Младият княз се поклони и излезе. Докато бе говорил със стария княз, навън се бе събрала доста голяма тълпа. Баян спря и се огледа. Бяха повечето жени, но имаше и млади мъже, негови връстници и приятели от детинство. Никой не го поздрави, никой не му кимна. Лицата им бяха враждебни и мрачни, сякаш виждаха пред себе си омразен чужденец, византийски наемник. Някаква особена ненавист личеше именно в погледа на девойките — тия същите, кротки като гълъбици девойки, които така плахо свеждаха очи пред всеки момък. Баян продължаваше да ги гледа — един по един — може би някой щеше да трепне, може би някой щеше да се усмихне.