Веднаж учителката го запита с доста откровено женско любопитство:
— Кажете ми, господин Димов, чели ли сте нещо от Жорж Сименон?
— Почти всичко, госпожо…
— Интересно ми е помага ли ви с нещо Мегре във вашата трудна професия?
— Откровено казано, по-скоро ме забавлява. В моята професия ми помага главно господин Стендал — отвърна Димов шеговито.
— Вие се шегувате, разбира се.
— Съвсем не! — тоя път сериозно отвърна Димов. — За всеки криминалист е крайно трудно да работи, ако не познава дълбоко човешките страсти.
На другия ден генералът го повика спешно. Изглеждаше в добро настроение, на устните му бе кацнала шеговита усмивка.
— Готви се да приемеш гости! — каза той. — Утре в София пристига някой си господин Дюран, инспектор от френската криминална полиция. И то във връзка с делото „Периа“.
— Кога точно?
— В десет, със самолет на „Балкан“. Държа да го посрещнеш лично на летището.
— Добре, другарю генерал.
— И държа гостът да остане доволен от нашето посрещане. Това е първото посещение на френски криминалист в България, тъй като ние, както ти е известно, не членуваме в Интерпола. Помисли от сега къде ще го заведете. Особено на обед и на вечеря. Заведението трябва да бъде представително… И освен това да готвят вкусно. Димов мълчеше, не отговаряше.
— Разбра ли какво ти казах?
— Много добре ви разбрах, другарю генерал… Но няма такова заведение, хем да е представително, хем пък да готвят вкусно.
— Добре де, ако решиш да ме поканиш на имен ден, къде ще ме заведеш? — каза любопитно генералът.
— В „Шумако“, разбира се… Има отлична шкембе-чорба. И чудесни шарденчета.
— Не, не върви за французин… Добре, обядвайте в „Панорама“. Но, разбира се, ще предупредиш бай Иван да ви приготви някой хубав специалитет… Тия дяволи могат, когато искат… А вечеряйте в „Щастливеца“, да речем. Те нямат планина край Париж, това ще му направи впечатление.
На другия ден четвърт час преди пристигането на самолета двамата с Ралчев чакаха на летището. Приличаха повече на сватбари, отколкото на посрещачи — нови тъмни костюми, елегантни вратовръзки. Липсваше им само сватбеното венче на бутониерата. Няма как — заповедта си е заповед, трябва да се изпълни. А тя беше съвсем ясна — представително и официално. Самолетът леко се приземи, автобусчето замина да го посрещне, като бляскаше на слънцето с никелираните си части. След малко пътниците започнала да се измъкват от търбуха му, явно доволни, че и тоя път са отървали кожите. Радиоуредбата предупреди господин Дюран, че го чакат.
„Да не е станала някаква грешка?“ — помислиха си едновременно и двамата посрещачи. Към тях приближаваше с неуверени стъпки някакъв особен чичо. Преди всичко приличаше съвсем, ама съвсем на българин. И то на бюфетчик от някоя провинциална гара. Изглеждаше тромав, мъхнат, червендалест и коремест. Носеше неогладен спортен костюм и под него — едро изплетен червен пуловер. За маскировка може би, щом като е минал в комунистическа страна. Единственото нещо, което напомняше за лято, беше леката му панамена шапка, малко тясна, но може би наистина панамена. Едва когато наближи съвсем те видяха простодушно и малко озадачено лице.
— Господин Дюран? — попита предпазливо Димов.
— Да, същият…
— Господин Дюран, позволете ми да ви приветствувам с „добре дошли“. И от името на нашия директор да ви пожелая приятно прекарване.
Дюран го зяпаше не по-малко учудено.
— Вие полицаи ли сте?
— Не съвсем — отвърна вежливо Димов. — При нас се нарича „милиция“.
— Все едно е, дяволите да ви вземат… Аз пък помислих, че е, станала някаква грешка.
Не беше много удобно да му признаят, че и те бяха помислили същото. След малко и тримата се разположиха удобно в новия луксозен мерцедес на генерала — Ралчев отпред, двамата с Дюран отзад. Дюран продължаваше да ги гледа соткровено любопитство.
— И двамата приличате на гасконци — каза той най-сетне. Дано не е чак пък толкова вярно.
Докато пътуваха, Дюран нито веднаж не погледна навън — все едно, че се мотаеше някъде из парижките квартали. Това дребно незачитане на града малко обиди Димов. И му вдъхна, разбира се, леко, но справедливо чувство на съмнение. В края на краищата един истински полицай трябва добре да се огледа дори да е на полюса. Дали пък не е някой от тия полицейски тъпаци, които често се срещат в книгите на Сименон?
— Бързате ли, господин Дюран? — попита Димов все така вежливо.
— Къде да бързам? — погледна го учудено французинът.
— Изобщо бързате ли? С престоя си в София, искам да кажа.
— Аз никога не бързам — отвърна едва ли не обидено Дюран. — Къде да бързам? За гроба ли?
Беше предвидено гостът да отседне в „София“. Тоя път изглежда, че хотелът наистина му направи впечатление. Той го огледа внимателно, след това направо запита:
— Вярвате ли, че това е за джоба ми?
— Бъдете спокоен, господин Дюран, вие сте наш гост. На министерството, искам да кажа.
Докато го записваха в рецепцията, Ралчев се обади на генерала, че гостът им е пристигнал.
— Как изглежда? — запита генералът.
— Нищо, порядъчен — отвърна предпазливо Ралчев. — Но навярно предпочита виното пред водата. Носът му отива към теменужено.
— Това е добре — отвърна шеговито генералът. — С такъв човек по-лесно ще се разберете.
Но за тяхно учудване Дюран не прояви особен интерес към алкохола. Наистина много хареса малката мастичка, която му бяха поръчали. И все пак се задоволи само с две чаши вино. Но затова пък отлично приготвената каварма явно го впечатли. И той започна подробно да разпитва за рецептата. Доста смътните обяснения на Ралчев, изглежда, не го задоволиха, защото измърмори:
— И все пак има някакъв секрет в тая работа. Наистина имаше, и то не само един. Извикаха главния готвач и той с удоволствие ги сподели, щом разбра, че има работа с французин. Дюран добросъвестно записа всичко в малко, доста износено тефтерче.
— Това е вече друга работа — каза Дюран доволно. — Какво бихте пийнали от мене, господине?
Вечерта, както генералът бе поръчал, заведоха Дюран в „Щастливеца“. За пръв път, откакто бе дошъл в София, изненадан и очарован, той се зазяпа в нещо, и то в един нощен пейзаж. Но гледката наистина беше хубава — безкраен мрак и безкрайно море от светлини.
— Имам чувството, че съм в Акапулко — обади се най-сетне Дюран.
— Ходили ли сте в Акапулко? — запита Димов.
— Не съм, разбира се… Но какво пречи да имам такова чувство?
Дебелакът наистина не беше много далеч от френския хумор.
Тоя път пийнаха повечко. Дюран много хареса и виното, и коняка. Само кафето като че ли го поразочарова. И донякъде сиренето, но в тоя случай не беше никак прав. И отново се опита да запише една рецепта — на качамака. Но тоя път рецепта нямаше.
— Всичко зависи от вкуса на царевичното брашно — каза готвачът. — И от търпеливото приготовление.
На края на вечерята Дюран прояви съвсем неочаквана любознателност.
— Какво значи „Щастливеца“? — запита той. Димов му обясни, че това е псевдонимът на известен български писател. И какви са били неговите вкусове.
— Наистина е бил щастливец! — съгласи се охотно Дюран. — Ако живеех в София, щях да идвам тук поне през вечер.
Като истински французин през време на вечерята Дюран нито веднаж не спомена за мисията, с която бе дошъл. И се държеше така, като че ли изобщо бе дошъл тук на малка почивка. След като го изпратиха до хотела, Ралчев побърза да каже:
— Имам чувството, ча ще си замине, без да ни каже нито дума.
— Не се надявай! — усмихна се Димов. — Това е полицай, а не турист.
На другата сутрин точно в девет часа Ралчев въведе Дюран в кабинета на Димов. Настаниха го удобно пред една малка масичка, Дюран извади от чантата си тънко синьо досие.
— Ралчев, три кафета! — каза тихо Димов. — Но гледай да не се изложим.
— Бъди спокоен, шефе, ще го приготвя сам.
— Точно от това се страхувам — измърмори Димов. — Какво кафе предпочитате, господин Дюран? Турско? Еспресо?