Самолетите продължаваха да пристигат. Дойде далечният „варшавянин“, след това грамадният ТУ-154 на Аерофлот. И паспортното бюро, и митниците гъмжаха от хора. Когато самолетите наближаваха аерогарата, стените на хотела сякаш се превръщаха в мембрани, но Берберов не ги усещаше. Бе свикнал с всички шумове, особено със самолетните. И ако се случеше да заспи, както обикновено се случваше, надали би се събудил дори ако самолетът паднеше върху покрива на хотела.
В десет без десет пристигна „ливанецът“ от Бейрут. Самолетът беше български, от най-модерните, но пътниците бяха малко. Тия дни пак имаше някакви сблъсквания по израелската граница, някакви нарушения на въздушното пространство. Никой не пътуваше в такова неспокойно време освен тия, които нямаха друг изход. След малко пътниците влязоха в помещението за митническия контрол. Колкото и да бе изморен, младият митничар веднага съгледа красивата дама, която с лека стъпка приближаваше точно към него. Беше я виждал и друг път, знаеше че има дипломатически паспорт. Наистина беше много хубава и под влиянието на козметиката — почти без възраст. Можеше да има тридесет години, можеше и четиридесет. Всичко по гладкото й лице беше само фон дьо тен, бои и сенки, но много деликатно и нежно положени. Изящни изкуствени мигли, може би перука. И въпреки това беше естествена и красива. Най-силно впечатление правеше облеклото й — беше облечена с истински парижки шик. Всички в митническия хол — и мъжете, и жените — се обърнаха да я видят. Не направиха изключение и твърде заетите митничари. Един от тях завистливо измърмори:
— На Наско пак му излезе късметът! Това е да си млад…
Дамата наистина бе спряла пред младия митничар и го гледаше с широко разкрити, немигащи блестящи очи. В ръцете си държеше само едно чадърче, привързано със сребърно синджирче за ръката й, и черен сак чанта. Но късметът продължи съвсем кратко. Без да иска паспорта, младият митничар удари клеймото. Тя се ползуваше, разбира се, с дипломатически имунитет.
— Мерси, мадам! — каза вежливо младият митничар.
Дамата се обърна. На няколко крачки от нея чакаше млад, елегантно облечен мъж с почтително изражение на лицето. Тя приближи с лека усмивка до него.
— Мадам де Вол, голяма чест за мене е да ви срещна! — каза с искрено чувство младият човек…
— Благодаря, Пиер!
— Приемете комплиментите на посланика, мадам! Той ви изпрати личната си кола.
— Кажете му, че съм трогната — отвърна мадам де Вол с очарователна усмивка, — но ще спя в хотела на аерогарата…
— Тук? — погледна я учудено младият дипломат. — Няма да мигнете…
— Това не е Орли! — продължаваше да се усмихва мадам де Вол. — Навярно тоя самолет е последен…
— Мисля, че ще съжалявате!
Всъщност съжаляваше сам той. Беше се приготвил да прекара поне час-два в нейната очарователна компания. Такива бяха инструкциите и на посланика — да й даде малка вечеря.
— Не, Пиер, благодаря! Самолетът отлита в зори. Няма смисъл да се разкарвам без нужда насам-натам.
Те бяха преминали бариерата и сега прекосяваха външния хол. Хората все така зяпаха в нея, младият дипломат усещаше как му растат крилца. И тя сякаш усети какво мислеше той.
— И тук има ресторант — каза мадам де Вол. — И при това първокласен. Може да хапнем нещичко, макар да съм вечеряла.
— Благодаря, мадам!
— Но няма да прекаляваме, нали, Пиер? — тя отново показа прекрасните си зъби. — Толкова мразя да не си доспивам…
Те се изкачиха до втория етаж, където беше хотелът.
— Почакайте ме в ресторанта, докато си взема стаята… И може да ми поръчате едно уиски…
„О, чудеса! — мислеше Берберов поразен. — Трета пътница, и то толкова елегентна,“ Като че ли бе излязла направо от някакъв моден журнал. Нищо подобно не му се беше случвало досега. В тоя хотел, разбира се. И усети, че не я гледа, а просто зяпа. Не беше в неговия стил, той побърза да се коригира и каза с най-обикновена хотелиерска вежливост:
— С какво мога да ви бъда полезен, госпожо? Все още не вярваше, че ще спи в хотела му.
— Само една хубава стая…
Той зърна верижката на ръката й и веднага разбра.
— Вие сте сутринта с „Ер Франс“?
— Дз, познахте — усмихна се тя. — Надявам се, че има стаи?
— Колкото искате…
Тя остави паспорта си, но сама попълни фиша с едър нечетлив, енергичен почерк. Но какво друго можеше да се очаква от една дипломатка?… От една жена с толкова мъжка кариера? И все пак с такова фино чувство за най-нежен и най-женски парфюм, който бе изпълнил тясното помещение.
— Да ви събудят ли, госпожо?
— Няма да бъде излишно — отвърна мадам де Вол. — Макар че винаги се събуждам сама.
Тя взе ключа си и тръгна към изхода. Но за тая нощ изненадите още не бяха свършили. Пред прага на администрацията стоеше великолепно сложен мъж в тъмен изискан костюм, малко неподходящ за сезона. Навярно и той като Периа беше около петдесетгодишен, макар и с по-жизнена осанка. Внушителното му лице сякаш бе рамкирано в елегантна черна брадичка, която обграждаше като венец челюстите му. И той носеше само ръчен багаж и навярно като другите бе транзитен. Мадам де Вол мина край него, без да го удостои с поглед, макар че мъжът едва забележимо се поклони.
— Една хубава стая, моля!… С баня, разбира се.
— Ще ви дам двеста и осемнайсет — каза Берберов. — Най-хубавата ни стая.
— Трябваше да я предложите на госпожата — каза шеговито мъжът. — Или вие по ориенталския протокол?
— На госпожата предложих най-удобната — отвърна, без да мигне, Берберов.
— В какъв смисъл?
— В смисъл най-далечната от шума на моторите.
— Никога човек не знае как една дама ще прекара нощта — все тъй шеговито се обади мъжът.
Берберов погледна в паспорта му.
— Господин Кулон, ако ми позволите да забележа, това не е парижки хотел — каза той с пресметната учтивост. — Нито бейрутски…
— Благодаря за информацията — отвърна иронично Кулон. — Ще бъдете ли така любезен да ми попълните фиша?
— Винаги на вашите услуги, господин Кулон. Да ви събудя ли сутринта?
— Не, няма нужда.
След малко елегантният французин вече вървеше по коридора. Хотелът му се стори много чист и навярно съвсем празен. Само пред една от вратите бяха поставени чифт тъмночервени обуща. Той се изми със студена вода, колкото да се освежи, след това отиде в ресторанта. Имаше заети не повече от пет-шест маси. На една от тях бе седнала мадам де Вол. Беше свалила сребърната верижка, чантата и ключа бе оставила на масата. Когато мина край тях, той дочу дълбокия алтов глас на французойката.
— Това не е най-лошото, Пиер. Най-лошото са миражите, които доставихме на Израел.
Кулон седна на най-отдалечената маса. Сервитьорът, привлечен от внушителния му вид, побърза да пристигне.
— Едно двойно уиски! — поръча той. — С лед и сода…
Уискито не бе нещо особено, но той го изпи с удоволствие. На другия край на салона Капелани поливаше с българско розе наистина вкусното вретено. От целия му вид лъхаше на малка гастрономическа оргия. След малко Кулон си поръча второ уиски. Капелани дълго се колеба и поръча втора бутилка розе. Все пак не я изпи докрай. В тоя момент по-ясно от всичко съзнаваше, че каквото и да стане, не бива да изпуска самолета на „Ер Франс“.
Първа си отиде мадам де Вол, към единайсет и половина часа, придружена от младия дипломат. Малко след нея понесе към изхода тежката си фигура Капелани. Кулон пиеше своето трето уиски. Той погледна небрежно часовника си — наближаваше дванайсет. Ресторантът се бе изпразнил съвсем, на единия му край вече прибираха покривките на масите. Без да бърза, той изпи уискито си докрай и прекъсна леката прозявка на сервитьора.
— Плаща, моля!
Кулон плати и си отиде. Коридорът на хотела бе все тъй пуст и безлюден, все тъй слабо и унило светеха лампите. В администрацията Берберов полагаше последни усилия да не задреме. Оставаше да върне само един от паспортите и след това можеше с чиста съвест да си полегне на походното легло. А, ето го и господин Кулон.