Звънецът удари, аз едва не подскочих на мястото си и с малодушна бързина се завтекох надолу по стълбите. Удивително е наистина колко леко калпавите хора успяват да наложат волята си над добродушните и кротките. Слизах бързо по бялата стълба, подмушкван от нелюбезните заповеди по стените: „Не плюй…“, „Не пипай…“, „Не хвърляй…“, „Уважавай…“ Спрях само за миг, за да видя какво трябва да се уважава. Оказа се, че става дума за спокойствието на моя съсед. Добре де, а тоя пъпчив и подозрителен заповедник защо не се бе опитал да уважава моето достойнство? И без туй не съм свикнал нито да плюя, нито да пипам, а колкото се касае за уважението…
Забелязах, че въпреки моята бързина летовниците вече бяха успели да се настанят около масите. Седнах и аз на една свободна маса. Докато сервитьорката ми поднасяше супата, успях да разсъдя, че тя надали е толкова гореща, щом момичето така свободно си държеше палеца в нея.
— Може ли?
Беше Маринова, разбира се. И защо ли изобщо пита, като никога не дочаква разрешението.
— Чудесно уредено! — възкликна тя с глас, който ми се стори, че е зле устроен за възторзи. — С простота и вкус!…
Но като видя управителя, който минаваше навъсено край масите, добави с лека усмивка:
— С изключение на тоя мрачен субект, разбира се…
Наистина и на мен в тоя миг супата се бе сторила по-кисела, отколкото бе всъщност. Но точно тя ли трябваше да го каже?
— Мисля си — продължи тя, — толкова пари са хвърлени, за да се създаде на хората приятна обстановка, а той само с вида си всичко разваля…
Това наистина беше прекалено от нейна страна. И аз не се въздържах:
— Вярно е… Но не мислите ли, че приличате малко на него?
Тя ме погледна смаяно:
— Аз?… На него?… Отде-накъде?…
— Просто — помислете си…
Тая забележка очевидно й развали нестроението. Тя не продума през време на целия обед, но когато вече ставахме, запита неуверено:
— Искате ли да се окъпем? Тук има чудесен басейн с плаж…
Не исках, но се съгласих. Чувствувах се малко виновен за бележката, която й бях направил. За щастие, къпалнията не беше далече, пък и по това време нямаше много хора на плажа. В банския костюм тя ми се стори преобразена — тънка и гъвкава, съвсем като младо момиче. „Дали пък злината не топи всички излишни тлъстини?“ — помислих учудено. Неволно се поогледах. Макар да бях слаб човек, коремът ми, жълтобял като краве сирене, бе съвсем отпуснат, а бедрата — просто мършави.
Маринова поплува около четвърт час из басейна, после дойде при мене. Още щом седна, от мокрото й тяло ме лъхна прохлада и свежест. Лицето й бе усмихнато, някаква лукавост се криеше в погледа й.
— Значи, приличам на управителя? — запита тя весело.
Тонът й ме учуди.
— Е… донякъде — измърморих аз неловко.
— В какво например?
— В какво ли?… Ами и вие като него все нещо ровите, все за нещо се заяждате.
За миг лицето й стана съвсем сериозно.
— Значи, тъй — каза тя замислено. — Пък и тъй да е, никога не съм го правила за дреболии!
— И той мисли, че не е за дреболии — отвърнах аз. — И той си въобразява, че всичко туй е в името на реда, на спокойствието на другите.
Тя ме погледна, засмя се и като заподскача на един крак, отново се отправи към басейна. Гледах учуден тънкия й гръб — не приличаше на себе си. Ето — нито се скара с мен, нито започна да спори, нито пък се нахвърли върху обидните ми възгледи. Като стигна до басейна, тя направи елегантен скок и изчезна под синята водна повърхност. Истински водоскок от брилянти блесна на слънцето и изчезна. След малко тя подаде глава над водата и весело извика:
— Хайде, изкъпете се! Нямате представа колко хубава е водата.
Аз станах, погледнах кравешкия си корем и срамежливо се запътих към басейна.
Тя не дойде на вечеря и това кой знае защо ми подействува потискащо. Може да е зла, може да е заядлива, може да е всякаква, но в края на краищата е човек, а без хора в тоя живот никак не може. При кого да седна, с кого да заговоря? Всички ми бяха чужди тук, никой не познаваше ни моята работа, ни моите мисли. Едва към края на вечерята при мен дойде управителят и небрежно ми хвърли на масата двата паспорта.
— Вашият — каза той. — И на вашата дама!
В последната дума отново почувствувах богатството на неговите интонации. Кипнах ужасно, но аз се различавам от всички други хора, които кипват, по това, че устата ми се схващат и не успявам дума да кажа. Прибрах паспортите и неволно отворих чуждия. Да, едва сега си припомних, че се казва Олга — ами разбира се, че Олга се казваше.
Тая вечер се прибрах натъжен в стаята си.
На другата сутрин Олга дойде на закуска в нов тоалет и приветливо усмихната. Що за чудо — та само в завода ли тя е такава заядлива? Две лица ли имаше всъщност — едно за работата и едно за обикновения живот? Докато се чудех, тя ми обясни снощното си отсъствие:
— Обикновено не вечерям. И без туй чета до късно, пък ако сложа и храна в стомаха си — просто не мога да спя.
— Хайде, хайде! — измърморих аз снизходително. — Ясно е, че пазите линия!
— Аз да пазя линия? — попита тя и гласът й ми се стори съвсем искрен.
— Ами да! Поне това е съвсем очевидно.
Тя тръсна глава.
— Не, с диета не се пази линия! — каза тя решително. — Линия се пази, като гориш вътрешно, като не оставаш към нищо равнодушен.
— Туй е добре — да гори човек — казах аз. — Стига да не гори на… гърба на другите…
Тя разбра и се усмихна:
— Ето, виждате ли кой всъщност се заяжда? Аз или вие?
От тая сутрин ние почнахме да се храним заедно и всеки ден да отиваме заедно на плажа. Печех се на слънцето, плувах и с радост забелязах, че ненужната яка на корема ми започна бавно да изчезва. Нещо като бледо подобие на мъжественост се появи в походката ми, осанката ми стана много по-твърда. Много ми се искаше Олга да забележи промяната, но тя мълчеше и нищо не казваше.
Докато се печехме на едрия бял пясък, често говорехме за нашите заводски работи, за хората, за техните дела. Нейните преценки ми се виждаха учудващо точни и това започна да ме тревожи. Ако вижда всички по верен и справедлив начин, каква е гаранцията, че е бъркала само спрямо мене? Ами ако е имало нещо вярно в нейните реплики по събранията, в нейния невидим остен, с който ме бодеше, кажи-речи, непрекъснато?
Веднъж, като говорехме за производствения процес, на нашите специални бои, тя ми каза нещо, което ме накара да зяпна.
— Отде знаете туй? — възкликнах аз възбудено.
— Прочетох го в едно немско списание — каза тя.
— Отдавна? — запитах с надежда аз.
— Преди две седмици.
Това ме поуспокои, но не твърде.
— Каква идиотщина! — въздъхнах аз горчиво. — Пък си мислех, че сам съм го открил!…
Тя ме погледна подозрително:
— А какво общо има то с нашата работа?
— Как?… Не виждате ли?
— Не виждам…
Обясних й набързо. Нейното лице светна от радостно възбуждение.
— Трябва да го внедрим! — каза тя, като ходеше едва ли не яростно по белия пясък. — Веднага, щом се върнем!
Тая вечер се прибрахме с особено въодушевление в нашия дом. Но на другата сутрин тя дойде на закуска с помрачено лице и съвсем без настроение. Отначало тактично мълчах, но на края не се въздържах и запитах.
— Не трябва повече да сядаме заедно — каза тя намръщено. — Хората започнали да говорят…
— Какво да говорят? — запитах аз.
— Знаете какво може да се говори!
Ако гледаше към мене, тя би видяла уплахата в погледа ми. Но не гледаше. Да, трябваше непременно да се замаже по някакъв начин тая работа.
— Какво значение, щом не е вярно — казах аз колкото се може по-сдържано. — А пък то наистина не е вярно.
— Тъй е — каза тя унило. — Но ние не сме сами на тоя свят, имаме близки.
— Най-малко на вас подхожда да мислите тъй — казах аз с повишен тон. — Човек трябва да се старае да мисли честно и да живее честно. Само тоя, който не уважава себе си, живее за угода на дребнавите клюкари.