— И къде в тая посока? — запита той след кратък размисъл.
Посоката наистина не предвещаваше нищо хубаво. Току-виж, че го помъкнала към Витоша.
— На Златните мостове.
— Да, мерси — измърмори той сдържано. — Отдавна не бях ял свински пържоли.
Защо го мъкнеше обикновено по разни забутани извънградски ресторантчета? Нарочно ли го криеше от хората? Или просто искаше да го впечатли с шофьорските си умения. И двете неща му бяха съвсем безразлични, не се опитваше да протестира. През цялото време Фани бъбреше оживено — за приятели, за филми, които бе гледала на закрити прожекции. Неси я слушаше разсеяно, все още малко смутен и недоволен от себе си. Сега тя му бърбореше за някакъв френско-американски филм, отвратителен и безсмислен, както му се стори, пълен с перверзни. В последна сметка Брандо удушил своята партньорка със собствените си ръце — „ей тъй, за нищо“, както завърши тя с някакво спотаено вътрешно удовлетворение. Неси помълча малко, после каза:
— Къде си пила толкова рано?
— Имахме пресконференция — отвърна тя, като подгони по улицата някаква жълта намусена котка. — Моите модели минаха фантастично.
Котката успя да се спаси, но предният капак на колелото звънна в нещо и се откачи.
— Наистина ли съм възбудена? — попита Фани с надежда.
— Поне така изглеждаш — отвърна Неси спокойно. — Едва не отнесе кофата за боклук.
— А тя защо се скри точно зад нея? — каза Фани отмъстително. — Точно зад нея!
Обърна се и го погледна с искрящите си очи. Едва сега Неси забеляза, че единият от клепачите й е леко отлепен. И червилото й не беше съвсем наред. „Може да са я натискали някъде по стаичките за преобличане“ — помисли той равнодушно.
— Неси, ние се лъжем, че правим кино! — подхвана Фани с неочаквано сериозен глас. — И че правим изкуство изобщо. Изкуството трябва да удря като с камшик — през чувствата, през въображението. Иначе не е изкуство.
— Изкуството е празна работа — отвърна Неси.
Фани изви едва-едва тънките си красиви устни. Може би това означаваше едва скрита, полуиронична усмивка. Но нищо не излезе, днес не владееше, както трябва, лицето си. Може би не се бе задоволила с една или с две чашки.
— Неси, ти си ужасно скучен! — изтърси тя внезапно. — Просто скучен до смърт.
— Тогава днес защо потърси именно мен? — попита той пренебрежително.
— Защото точно ти поразяваш моето въображение.
— И с какво точно?
Тя се засмя — малко нервно, някаква тръпка мина по лицето й.
— Ами много просто — ти не си обикновен, не си нормален, не си като другите. Ти си едно нескопосно тринайсетгодишно момче. Това ме възбужда, разбира се.
Неси размисли за миг — да се засегне ли? Не, нямаше смисъл, за какво да се засяга? А така пийнала — тя навярно бе съвсем искрена. Той не допускаше до себе си хора, които лъжат и се преструват.
— Ти си съвсем похабена! — каза той най-сетне.
— Прав си — отвърна тя. — Ще вземеш ли камшика, Неси?
— Не — каза Неси. — Откъде накъде?
— Защото и ти имаш нужда от него! И двамата сме нещастници, не го ли разбираш? И двамата нямаме никакви чувства. Моите се похабиха, твоите изобщо няма да се родят!
И сякаш сама се стресна от думите си, защото до ресторанта повече не проговори. Изглеждаше малко навъсена, може би леко пребледняла под силния фон дьо тен. Така, както държеше кормилото, може би наистина имаше вид, че души някого. Тоя Брандо, тоя подпухнал нещастник, може би на него дължеше днешното си напиване. Ако продължи и горе — мислеше той, току-виж, че се приберат с изпочупени черепи. Но това не го плашеше, той изобщо не знаеше какво е страх.
Скоро пристигнаха, Фани паркира колата в рядката сянка на дърветата. Имаше и други коли, вече огрени от слънцето, с лъскави нагорещени гърбове. Беше много тихо и хладно в тоя обеден час, приличаше по-скоро на лятно утро. Минаха по дървеното мостче, водата се биеше в грамадните гладки камъни и изчезваше невидима между тях. Не се озърнаха, не погледнаха към застиналите в своята жива вечност борове, мълчаливо се вмъкнаха в ресторанта. И вътре бе хладно, но непроветрено, миришеше на угарки и лой, унило бръмчаха едри, мързеливи мухи. И келнерите се мъкнеха мързеливо към масите, мити-недомити, бръснати-недобръснати, говореха шепнешком, след това си отиваха с такъв вид, сякаш никога нямаше да се върнат. Фани намери една уединена маса, извика келнера, след това управителя, смениха покривката, пепелниците, преместиха вазичката с изкуственото цвете. Последен се яви готвачът, потен и кисел, изслуша я мрачно, но си отиде с известен респект. Фани въздъхна и се облегна — изглеждаше съвсем изтрезняла, окуражена, решителна. После се обърна към него и каза усмихната:
— Всичко ще бъде, както ти искаш!…
— Но аз нищо не съм искал.
— Трябва да се научиш да искаш! — каза Фани. — Човек се познава по желанията, особено по несъзнателните.
— Трябва да те разочаровам, Фани… Нямам несъзнателни желания.
— Трябва да имаш! — каза твърдо Фани. — Те са истинските. Само дълбоко скритото у нас е истинско. Всичко, което е обърнато към хората, е фалшиво. Или поне излъскано от употреба.
Неси реши в себе си, че е по-добре да не влиза в такъв празен разговор. Скоро келнерът им донесе руска салата и две водки. Неси погледна намръщено своята.
— Знаеш много добре, че не пия! — каза той.
— Знам, Неси! — отвърна Фани мило. — Но днес искам да пиеш.
Но зад тоя мил гласец се чувствуваше студената острота на лезвие. И очите й бяха много хладни и нетърпеливи.
— Не те разбирам, Фани. Защо трябва да пия?
— Защото аз искам. И не обичам да ми отказват. Просто не съм свикнала да ми отказват, Неси, такъв ми е характерът.
— А ако все пак откажа?
— Тогава незабавно ще стана от масата. И ще си отида, завинаги при това!
Неси едва забележимо се усмихна.
— Отде знаеш, че точно това не е моята цел? — попита той.
— Все едно. Значи, е било време да си вървя! — каза Фани хладно.
— Не е все едно. Това ще бъде поражение за теб. А поражението е много повече от един любезен отказ.
— Махай се с твоята логика! — каза Фани злобно. — Или пий, или се махай.
— Никога ли не си имала поражения?
— Имала съм няколко. Сега ще прибавя още едно. И ще се напия сама — до смърт.
Неси се замисли. Блъф ли беше това? Или истина? Както е пийнала, може наистина да го направи. Ще се напие, ще тръгне с колата. И може никога вече да не пристигне в София. Сърцето му остана студено при тая мисъл. Никого досега не бе съжалил през живота си, нито дори своята обесена майка. И все пак, защо трябва да се разрушат така безсмислено тия две хубави играчки — и жената, и нейната нова кола? Това ще бъде глупаво и безобразно, разбира се. Но какво е виновен той? Защо трябва да посегне върху ума си, да го порази с тая отвратителна течност?
Неси протегна ръка и взе чашата.
— Добре, Фани, наздраве… Нека бъда аз победен. Не съм ни най-малко честолюбив.
Лицето на Фани изведнъж светна и се преобрази, клюнчето й почервеня от удоволствие.
— Наздраве! — каза тя. — Неси, знаеш ли колко си мил?
Неси отпи от чашата. Стори му се за миг, че е глътнал парче стъкло, така одра гърлото му. И докато анализираше разтревожен какво всъщност става в стомаха, по цялото му тяло се разля хубава приятна топлинка, почувствува някакво смътно радостно възбуждение. Не, началото наистина не е чак толкова лошо, лошото идва след това. Той отпи още една, малко по-голяма глътка, после каза:
— И все пак не разбирам смисъла. Защо трябваше да го направя?
— За компания, Неси. Никой не обича да пие сам.
— Не е това причината!
— Слушай, никога ли не си имал желание да бъдеш нещо различно? Нещо особено, странно, небивало. Да станеш нещо, което никога преди това не си бил?
— На научен език това се нарича неадекватност, Фани. А на прост език — лудост.
— Защо лудост? Не ти ли се е искало да бъдеш Галилей? Нютон? Айнщайн?