— Хубав, представителен млад джентълмен. Ще ви отива много добре бяла жилетка, млади човече, не мислите ли?

— Тая мисъл ме измъчва от дълго време, сър! — отвърна съвсем сериозно Неси. — Но все не намирам кураж…

Нещо трепна едва доловимо в погледа на философа, той измъкна от джоба си подвързано с изкуствен шагрен тефтерче, вече доста износено, и драсна набързо там нещо.

Келнерът веднага приближи до масата с английски флаг, който Кавендиш малко припряно бе изблъскал настрана. Поръчаха си ордьовър и водка и не чакаха дълго. Кавендиш веднага се впи в своята чаша.

— Е, за ваше здраве, млади господа! — кава той. — Един мой учен приятел най-сериозно твърдеше, че у вас няма алиенация, понеже имате хубава водка.

— Тя е вносна, господин Кавендиш.

— Е, все едно, все едно… А вие, господин Алексиев?

— Извинете, не пия.

— А по каква причина?

Неси се поколеба за мит, после каза неохотно:

— Не зная, сър, струва ми се, че това деформира разума.

— А не смятате ли, че понякога деформираният разум ражда по-интересни идеи. И по-странни образи?

— Защо трябва да бъдат странни? Те трябва да бъдат просто истински.

— Всички големи истини са странни, млади човече. II необясними. Да не кажа дори свръхестествени, каквито, разбира се, не са. Какво е например земното притегляне? Или времето? Не могат да се вместят в човешкия ум. А какво е въображението? Има ли нещо по-невероятно и по-загадъчно от човешкото въображение?

— А какво е въображение? — запита Неси. — Нима не са комбинациите на ума?

— Ето това е една от най-сериозните загадки па природата — каза Кавендиш и потри с удоволствие су хите си ръце. — Не ви ли прави впечатление, че най-живо и най-интензивно въображение имат младите хора. Колкото човек става по-възрастен, толкова по-рядко употребява своето въображение, толкова повече губи мечтите си. В крайна сметка излиза, че разумът подтиска въображението, вместо да го стимулира.

Неси мълчеше, лицето му изглеждаше малко мрачно и подтиснато.

— И как си обяснявате това, сър? — запита Кирил.

— Не мога да си го обясня! — каза с удоволствие философът. — Не искам да си го обясня. И неврофизиолозите не могат да кажат нещо свястно. Но фактът си остава факт. Ако приемем, че мозъкът е единственото средище и носител на психична дейност, какво излиза? Излиза, че когато е по-млад и по-беден на мозъчни клетки и неврони, извършва своята най-сложна и най-фина дейност.

— Това е логичен абсурд — каза Неси.

Кавендиш го погледна живо.

— А къде вие намирате логическата грешка?

— В твърдението, че човешкото въображение е най-финият продукт на психическата дейност. Това е мисленето без съмнение. И то абстрактното мислене.

— Да. С удоволствие го приемам. Лично аз съм философ, т.е. моята професия е абстрактното мислене, положено на безупречната логика. Но какво подсказва действителността? Или, по-точно, човешката практика? Философите остаряват и се забравят. Най-гениалните учени биват опровергавани всеки ден. Само хората на изкуството остават вечно млади и силни. Дори нещо повече — Омир или Шекспир сега са по-силни от времето, когато са създавали своите най-хубави творби. А какво е изкуство? Преди всичко въображение, да, въображение. И това въображение е толкова по-богато, колкото по-млади и по-силни са чувствата и поривите, които са го породили.

Неси мълчеше поразен. Тая логика сега му се виждаше толкова безукорна, че не виждаше никакъв път за нейното опровергаване.

— В крайна сметка, какво искате да кажете? — попита той сдържано.

— Нищо хубаво. Нищо окуражително. По всичко изглежда, че природата се грижи преди всичко за това, което е младо, което расте и укрепва. Тя е безразлична към укрепвалото и силното. И пълна с ненавист към всичко, което е преминало зенита на своето развитие. Тя просто му заповядва да остарее и умре. Един ственият начин да бъдем изпълнени с истинско човешко съдържание е да бъдем млади. И това важи не само за отделния човек, но и за човечеството изобщо. Там, където сте вие, като индивиди и личности можете да гледате на мен с пълно снизхождение.

— Точно това правим, сър! — каза Неси.

Кавендиш го погледна бързо. Не, не се шегуваше.

Той се усмихна добродушно.

— Там е работата, че за човека младостта не е чисто биологично понятие. Искам да кажа, че не е право пропорционално на състоянието на човешките органи, дори на тяхната съвкупност. Аз не съм виталист, разбира се, но струва ми се, че доста лекомислено изхвърлихме тая дума от човешкия речник. Не случайно престарелият Соломон е спал между съвсем млади момичета.

— Днес дори ние избягваме да го правим! — засмя се Кирил. — Те пушат много и затова ужасно хъркат.

Келнерът сложи край на разговора. Ценителят на духовните ценности с изострено любопитство забоде своя хрущялест нос в папката за менюто.

— Моят учен приятел ми препоръча вашето овнешко жиго. Каза, че било знаменито.

— Страхувам се да не ви разочароваме, господин Кавендиш — каза предпазливо Кирил.

Но не го разочароваха освен с размера може би. Философът си омете чинията до последното зрънце на гарнитурата. И поля всичко доста изобилно с хубаво вино. Може би точно това вино стана причината да ги задържи, докато затворят заведението. Сам той изпи две бутилки — без да бърза, без да се насилва, на меки, премляскваши глътки, които направиха на младите хора едва ли не отблъскващо впечатление. Но Неси забеляза учуден, че колкото повече философът пиеше, толкова мисълта му ставаше по-жива и енергична, по-остроумна, по-жлъчна. И в същото време по-логична и по-ясна. Нима умът на тоя стар човек бе по-силен от неговия, за да не се къса безпомощно, да не се заплита, да не губи своите сложни нишки? А външно не повишаваше тона си, не се възбуждаше, дори ставаше по-съсредоточен и внимателен. Само пурата, която едва не изгори редките му пожълтели мустаци, подсказваше, че всичко това е вътрешно. Сега вече Кавендиш не говореше, просто разпитваше. На пръв поглед разпитът му бе някак разпилян и разцентрован, но Кирил, който бе подготвен за тая среща, усети тяхното подводно течение — какви са най-съществените интереси на съвременния български човек? Кирил мното добре знаеше какви са те, но предпочиташе да не каже всичко. Наистина прогресивен човек, приятел на България, но кой го знае какво може да изтърси в някоя статия. В края на техния разговор Кавендиш внезапно каза:

— Вижте какво, господин Захариев, лъжата потвърждава истината повече, отколкото тя себе си. Ако искате да се спасите от мен, по-добре не ми отговаряйте.

— Тъй и ще направя! — засмя се Кирил.

Тогава Кавендиш се обърна към Неси. Сега погледът му беше още по-кривоглед и като че ли по-втренчен. Отново последва цяло наводнение от въпроси. Кои науки харесва? Какви книги чете? Ходи ли на кино? А на театър? Колко пъти годишно? Има ли някакво отношение към телевизията? Никакво? А към балета? Към овнешкото жиго? Към футболните мачове? Към джаза? По колко време спи нощем, какви сънища сънува?

— Никакви! — отвърна Неси, който нито умееше да лъже, нито смяташе тона за необходимо.

— Съвсем никакви?

— Съвсем.

— Това не е точно така! — каза Кавендиш. — Вие сънувате, разбира се, но не помните.

— Не. Наистина не сънувам.

Кавендиш го погледна втренчено.

— Това не е хубаво — каза той. — Вие затормозявате по най-недопустим начин вашето подсъзнание.

— Господин Кавендиш, да ви кажа искрено, не вярвам, че това понятие е научно.

— Не е, разбира се. И все пак това не значи, че изобщо не съществува. Наречете го задсъзнание, ако така ви харесва повече. Но, така или иначе, съзнанието трябва да има някакъв килер или склад, или задна стаичка, където да помества ненужните и похабени вещи.

Неси едва забележимо се усмихна.

— С риск да бъда нескромен, но смятам, че моето съзнание не произвежда ненужни вещи.

Кавендиш дълбоко се замисли.

— Теоретически това е допустимо — каза той. — Макар че и най-прецизната машина понякога произвежда брак. Все пак припомнете си, наистина ли никога нищо не сте сънували?