— Тогава защо не го направиш?

— Защото съм човек! — възкликна Кирил ядосано. — Защото имам съвест!

— А аз нямам! — каза Неси.

В някакво мигновение той вдигна Кирил над главата си с такава лекота, сякаш не беше човек, а някакъв кух шивашки манекен. След това е все сила го запрати в бездната. Не се чу никакъв звук, сякаш младежът бе издъхнал още в същия миг в ръцете му. Не, не, жив беше! Ръцете му безпомощно и жалко се размахаха, сякаш искаше да се залови за нещо невидимо, после изчезна в бездната.

Неси остана тъй, е вдигнати ръце, край перваза. Измина цяла вечност, после усети тъпия мъртъв удар в скалите. Мъртва бяла светкавица раздра душата му, разсече я като с удар на сабя. И в тая ослепителна светлина той видя само за едно мигновение сам себе си. Видя се съвършено гол, изранен, е отчаяно вдигнати към небето ръце. Брегът бе стръмен и каменист, край него течеше страшна черна вода, не просто река, а стихия, влачеше грамадни, изкоренени дървета. Корените им стърчаха и се виеха като ръце на удавници всред вълните. Отново ослепително пламна небето и заличи всичко.

Най-после Неси дойде на себе си. Облаците се бяха разпръснали, над хоризонта светеше избледнялата луна, все така далечна и безучастна. Неси се върна с бавни крачки в стаята си, легна и веднага заспа.

Рано на другата сутрин намериха трупа на младежа всред белите шупливи камънаци край брега. Това дори не беше труп, толкова той бе изпоразкъсан и разбит. Всичко бе изпочупено, лицето едва личеше, черна кръв бе засъхнала по скалите, вече нападната от оси. Тия, които го видяха първи, се изпоразбягаха ужасени. После дойде милиция, портиерът разпозна трупа. След кратък оглед отидоха да събудят Неси. Часът наближаваше шест, време по което Неси обикновено правеше своя крос. Но сега той спеше. Вратата на стаята му бе отключена, следствените органи влязоха свободно. Дежурният лейтенант, доста пребледнял и разстроен, пристъпи пръв към леглото. Неси отвори очи, погледна ги с бистър поглед, в който се усещаше едва забележимо учудване.

— Къде е вашият приятел? — попита лейтенантът. Неси погледна бегло към съседното легло. То бе грижливо застлано, явно никой не бе го докосвал от предния ден.

— Снощи не се прибрахме заедно — отвърна той.

— Кога за последен път го видяхте?

Неси разказа неохотно. Били заедно с Кавендиш в „Цигански табор“, там другите двама порядъчно се напили. Не, не — сам той не пие, задоволявал се да ги гледа и да скучае по малко. Прибрали се към три часа, настанили как да е Кавендиш в апартамента му. След това се качили заедно в асансьора за седмия етаж, където е стаята им. Кирил се оплакал, че му се вие свят и надали, би могъл да легне и да заспи. Тогава Неси сам му предложил да се качи на терасата — и да поседи малко на чист въздух, докато поизтрезнее.

Сам той слязъл на своя етаж, а Кирил продължил нагоре.

Настана кратко мълчание. Лейтенантът чакаше Неси да запита: „Къде е Кирил? Да не се е случило нещо?“ Но младежът мълчеше, все тъй ги гледаше със своя хладен непроницаем поглед.

— Вашият приятел се е хвърлил снощи от терасата! — каза внезапно лейтенантът. — И се е разбил върху скалите.

Той много добре забеляза: нищо не се появи в погледа па младежа — ни изненада, ни страх, ни ужас.

— Да се хвърли? — каза Неси спокойно. — Това е изключено!

— Защо да е изключено?

— Защото беше във великолепно настроение.

— Тогава са го хвърлили може би.

— Тсва пък е съвсем нелепо! — каза Неси. — Кой ще го хвърли? Той беше толкова деликатен и възпитан човек. Изключено е да е предизвикал някого с нещо.

— Ревност може би.

— Не, не… Ние бяхме непрекъснато заедно.

— Може би са го ограбили.

— Какви пари намерихте у него?

— Около сто и петдесет лева.

— Да, това бяха парите му. Ние сме тука за сметка на Академията.

Лейтенантът помълча малко.

— Сам вие имате ли някакво предположение?

— Ами най-простото — каза Неси. — Просто се е навел над парапета — за да повърне може би. И е полетял в пропастта.

Лейтенантът нищо не отговори. А имаше какво да каже, разбира се. Огледът като че ли не бе потвърдил това най-естествено предположение. Трупът не бе открит до самата стена, както би следвало, ако Кирил е паднал неволно. Трупът бе намерен близо две крачки по-далеч от стената. Но мъчно беше да се допусне и че е хвърлен — това би могъл да направи само някой гигант или някой луд.

— Да, благодаря ви! — каза малко сухо лейтенантът. — Засега това е всичко.

— А мога ли да го видя? — попита внезапно Неси.

— Кого — трупа?

— За мен той не е труп, преди да го видя! — отвърна странно Неси.

Отведоха го на мястото на смъртта. Повдигнаха платнището, пред очите им отново се откри ужасната гледка. Всички, дори лекарят, неволно трепнаха — всички освен Неси. Той гледаше е ясен, безизразен поглед, нито едно мускулче не се раздвижи по лицето му. Изглеждаше само дълбоко вглъбен в себе си, толкова дълбоко, че сякаш не виждаше нищо. Да, наистина не виждаше нищо в тоя миг. С цялата вътрешна сила, на която бе способен, с цялото си вътрешно напрежение той се мъчеше да си припомни миговете, които бе преживял снощи на терасата, докато това жалко разбито тяло летеше към бездната. Затова бе дошъл тук — на страшното място. Да, спомняше си всяко мигновение. Черните води, които плискаха като бесни в скалите. Сам той е вдигнати към небето ръце. Но не можеше да си припомни в никой случай чувството, което го бе разтърсило, сега то бе кухо у него, кухо, безжизнено, мъртво.

Неси въздъхна едва забележимо, после обърна гръб и тръгна към рецепцията, без да каже нито дума на тия, които го съпровождаха, без да ги погледне дори.

Сега те се запътиха към апартамента на Кавендиш. Но беше много по-трудно да го събудят. Най-сетне философът отвори мътните си очи, погледна ги с недоумение. Като разбра какво се е случило, Кавендиш така се развълнува и разтревожи, че лекарят се принуди да го успокои с една инжекция. Но и той нищо не можеше да им каже, защото нищо не помнеше. Спомените му се губеха някъде по дансинга, по-нататък всичко бе мрак. Следствените органи не потърсиха повече ни Неси, ни Кавендиш. Само съобщиха на Неси, че могат да си заминат, когато поискат.

Тоя ден Кавендиш нито слезе в ресторанта, нито си поръча ядене в стаята. Но Неси съвсем акуратно се нахрани на масата с английския флаг. Лицето му нищо не изразяваше, никакво чувство, нищо освен дълбоко самовглъбение и размисъл. На другата сутрин двамата заминаха за София. Макар че седяха един до друг в самолета, философът нито веднъж не погледна към Неси. Лицето му бе много мрачно, през цялото време гледаше в кръглия илюминатор, макар че нямаше нищо за гледане, нищо освен синя пустош, осеяна тук-таме с белите пухести валма на облаците. Тъй изминаха целия път, без да си проговорят нито дума. На летището ги посрещна само шофьорът със служебната кола на председателя. Навярно бе научил новината, защото мълчаливо и внимателно настани багажа им, сякаш настаняваше там самия мъртвец. Луксозната кола тръгна безшумно, бързо набра скорост. Едва сега! Кавендиш отрони тихо, сякаш на себе си:

— Аз знам, че вие убихте Кирил!…

— Защо? — запита спокойно, но хладно Неси.

— Защото му завиждахте. Защото знаехте, че изцяло ви превъзхожда.

— Да му завиждам? — каза Неси. — Това е абсурд, господине! Вие много добре знаете, че аз нито мога да обичам, нито да мразя. Особено пък да завиждам. Аз нямам чувства, господине!

— Да, нямате чувства! — кимна мрачно философът. — Но и съвест нямате.

— Може би сте прав! — отвърна Неси и за пръв път гласът му сякаш малко се оживи. — Аз наистина нямам съвест в тоя нелеп смисъл, в който хората го употребяват. На суеверие, на страх пред някакви неведоми сили или отмъстителни божества. Но аз имам мярка за хората, която при всички случаи е разумна. Та помислете сам — той беше моят единствен приятел. Само той ми обръщаше някакво човешко внимание. При това всеки от нас се занимаваше със своите собствени работи, нашите пътища никъде не се пресичаха…