— Не, разбира се! — отвърна тя категорично.

Той едва не въздъхна от облекчение. Вече бе успял да победи в себе си красотата й. Оставаше да победи нейното съпротивление и всичко щеше да бъде наред.

— Ето, оказа се, че имаме общи интереси — продължи той. — Може би ще успеем да станем и приятели.

Той усети как тя вътрешно се сепна. Лицето й изведнъж стана сериозно, дори малко загрижено.

— Приятели? — отвърна тя. — Тая дума не е ли много силна?

— Според мен най-обикновената в нашия свят.

Тя не отговори веднага. Усещаше се как набира сили вътрешно, после каза спокойно и ясно:

— Там е работата, че аз имам приятел.

Само това не очакваше да чуе в тоя миг. А беше толкова естествено да го чуе. Кое хубаво момиче живее само на тоя свят? Никое, разбира се. Много по-късно щеше да си даде сметка колко голямо и дори колко нелепо е било собственото му самочувствие. Никога през живота си не бе помислял, че нещо, което му е нужно, може да бъде ангажирано.

— И какво от това? — отвърна той. — Всеки съвременен човек има приятели. Или приятелки. Нима можеш да имаш само един приятел на тоя свят? Това ми се вижда неестествено.

Тя очевидно се смути. Погледна го малко безпомощно, после каза:

— Е, зависи какво влагаме в тая дума.

— Според мен тя е единствената без прегради. Може да съдържа всичко. А може да не съдържа и нищо. Тоест не съвсем нищо, но да оправдае поне връзките в една компания.

Говореше все така спокойно и уверено, но усещаше в себе си някаква празнота, тъмна и малко страшна. Приличаше му в тоя миг на пропастта край морето.

— Да, естествено — каза тя. — Но моят приятел е… как да ви кажа, малко… особен. Преди всичко той не е българин.

— Ами още по-добре! — Неси дори се усмихна.

— И той е студент, мой колега. Но е роден в Африка.

— Негър? — понита Неси учудено.

— Не, защо негър? Но и негър да беше, какво от това? — Нещо враждебно се поизтъни в деликатното й гласче.

— Нищо, разбира се.

— Там е работата, че те са малко по-ревниви от нас. Това е всичко! — добави тя с облекчение.

Неси стана внезапно от стола си.

— Ами тогава е излишно да говорим повече! — каза той. — Но когато човек живее в една чужда страна, длъжен е поне да се съобразява с нравите й.

— Той е много възпитан — каза тя поривисто.

— Слава богу! — отвърна Неси. — И все пак помислете си. Струва ми се, че и аз съм възпитан. Никога през живота си не съм ограничавал никого и за нищо!… Довиждане!…

Без да й подаде ръка, той тръгна към вратата. Все пак в антрето и двамата спряха едновременно.

— Аз дори не разбрах как се казвате? — обади се той.

— Рени.

— Добре, Рени, приятно прекарване в Африка. Щом, работата е толкова сериозна.

— Не ставайте зъл! — каза тя. Поколеба се за миг, после добави:

— Защо не дойдете у нас в сряда?… Ще имам рожден ден.

— В колко часа?

— В седем, в осем, колкото ви е удобно.

— Ще си помисля! — каза той.

И като й кимна, излезе на прашното, отдавна неметено стълбище.

Сряда. Имаше още четири дни до тая сряда. За пръв път, откакто се помнеше, неговият ум отказваше да вземе решение. Това беше толкова невероятно, че сякаш го вцепени вътрешно. Приличаше в тоя миг на някаква странна и безпомощна сметачна машина. Всички клавиши са натиснати, чува се приглушеното ручене на механизмите, липсва само фаталното „щрак“, което да подаде резултата. Все още не знаеше ще отиде ли в сряда на рождения ден, или ще си остане вкъщи. Не знаеше как трябва да подстъпи. Умът му подсказваше, че всички жени са достъпни, стига да положиш известни усилия. Нямаше никаква причина Рени да прави някакво изключение. В крайна сметка беше длъжен да положи тези усилия дори в името на оня неписан ритуал, който определя границите на всяко приличие. Но за пръв път нещо в него се противеше на трезвата преценка на разума — неговото достойнство може би, за което не знаеше, че съществува. В края на краищата какъв ще е тоя африкански хлапак, който ще му препречва пътя? Нима може по нещо да се сравнява с него? А ако любовта наистина е сляпа, както твърдят глупците, защо трябва сам да се обърква в нейния лабиринт?

Той усещаше как дълбоко в него расте пустотата, която така внезапно се бе появила у него в деня на срещата. Струваше му се, че я усеща почти физически, в гърдите може би, някъде в областта на сърцето. Не знаеше още, че това е територия на човешката мъка, тъмно и страшно царство, населено с тъмни сенки и образи.

Първата нощ той спа само два часа. След това се събуди така внезапно, както винаги, когато добре се е наспал. Нищо освен пустота, която тежеше на гърдите му като едра, невидима котка. Той дори направи нервно движение е ръка да я махне оттам, ню пустотата остана. Тогава се изправи на краката си леко изплашен и бързо отиде на прозореца. Отсреща и нейният прозорец бе отворен, за миг му се стори поразително, че живее толкова близко. След това отново си легна, но вече не можа да заспи до сутринта.

Втората нощ изобщо не заспа. Чувствуваше се бодър и с ясен ум, както винаги, когато се е наспал добре. Не, не, не беше точно така. Но беше безпомощен да разбере в какво точно се състои разликата. Но сякаш дълбоко в него имаше нещо, опънато като тетива и като тетива готово всеки миг да пусне стрелата. Може би самото това усещане за напрежение не му позволяваше да заспи. Но не можеше да се отпусне, макар че искаше.

И отново не отиде на своята утринна разходка. Сега това му се струваше съвсем безсмислено. И при това положение беше много естествено да срещне баща си в хола, който доста се изненада, като го зърна. Стори му се, че направи неволен жест да се отклони е друга посока, но после намръщено спря.

— Защо не си ми казал нищо за Кирил? — попита той.

Гласът му звучеше рязко, почти гневно. Неси го погледна учудено.

— Та ти изобщо не си го виждал? — каза той.

— И какво от това? Не сме ли хора? Нима ни интересува само това, което виждаме?

Неси само вдигна рамене и се приготви да го отмине. Но Алекси съвсем внезапно му препречи пътя, видът му беше като на изникнал всред стаята дъб.

— Искам да знам какво се е случило!… — каза той гневно.

— А аз откъде да знам! — повиши глас и Неси. — Известно ти е, че не разбирам хората… Или според тебе и аз съм човек? — добави той внезапно дори за себе си.

— Не е нужно да ги разбираш… Аз просто искам да знам как е паднал…

— Как е паднал?… Ами просто се е навел над парапета… И се е подхлъзнал може би… Той беше много пиян.

— Как тъй пиян?… Всички казват, че той не пиел.

— А ти какво искаш да кажеш? — едва не избухна Неси. — Че съм го бутнал аз?… Това ли искаш да кажеш?

Алекси се стресна. И за пръв път разбра, че навярно нещо подобно е живяло в него — подобна мисъл или подобно подозрение. Но чуто от неговите уста, то му се стори ужасно.

— Не, не! — възкликна той. — Но тая случка просто ме порази. Такова спокойно и уравновесено момче… И в крайна сметка толкоз нормално.

— Нормално! — измърмори презрително Неси. — А какво е нормално? Аз не знам къде е у хората тая граница. Ако изобщо има граница.

И на третия ден Неси не можа да заспи. Лежеше на тесния креват и мислеше. Отново си спомни думите, които бе казал на баща си. Всъщност какво е лудост? Навярно когато умът не може да издържи на някакво напрежение. Та все едно какво е то — напрежение на ужаса или на безнадеждното очакване; на монотонността или пустотата. Напрежението на безкрайната права. Напрежението на кръга. И все пак, кое от всички? Той стана и отиде до прозореца. Часът бе около два без четвърт според неговия вътрешен часовник. Минута повече или по-малко не е от значение.

Нейният прозорец светеше — слаба зеленикава светлина като окръглено сияние върху стената. Може би светлината на нощната лампа. Озарението бе по-силно към левия ъгъл, там, където беше леглото й. Може би лежеше и четеше някаква книга. Или някакъв учебник. Надали — до изпитите имаше още доста време. Момичета като Рени могат да четат по това време само романи. Все още не можеше да преодолее в себе си тоя феномен — как хората могат да четат нещо, за което предварително знаят, че е измислица.