— А мога ли да го видя? — запита той с притаен дъх.

— Разбира се. Само облечи престилката.

И професорът заведе бащата при неговия първороден син. Кокалест и космат, той се надвеси като горила над него. Лицето му бе много напрегнато, дишаше някак учестено, на пресекулки. И професорът го гледаше озадачено — нима от такъв баща можеше да произлезе толкова неочакван шедьовър? Това му се виждаше и неестествено, и неморално. Но постепенно лицето на Алекси омекна, в погледа му се появи някакво тихо тържество.

— Ето това е! — каза най-сетне той.

Нещо в тона му подсказваше, че е очаквал да види точно тая гледка, в никакъв случай не нещо друго.

— Какво е? — погледна го бързо хирургът.

— Нима не разбираш?… Нова човешка мутация!… Може би първата след милиони години.

Хирургът мълчеше скептично.

— Не вярвам — отвърна той. — По-скоро някакъв непонятен инцидент.

— А нима мутацията не е инцидент?

— Не съм съвсем сигурен.

— Не вярваш на Дарвин? — погледна го Алекси смаяно.

— Е, не докрай! — тоя път малко раздразнено се обиди хирургът. — Мутациите съвсем не са така слепи и разнопосочни, както се струва на някои. В тях има някакво качествено натрупване. И въпреки всичко някаква насоченост, предварително детерминирана от условията и качеството на материала.

Алекси едва доловимо трепна.

— А може би си прав! — каза той. — Защо момчето се роди красавец? А не някакъв изрод, както можеше да се очаква?

Но хирургът като че ли не дочу неговите последни думи. Или просто не им обърна внимание. Двамата мълчаливо се върнаха в кабинета. И там продължиха да мълчат, всеки зает със собствените си объркани мисли. Старото уморено лице на професора — по-скоро лице на кон — от тия, дето ги убиват, нали? — постепенно се разведри, по него се появи някакво облекчение.

— А може би си прав! — каза той. — Може би наистина се е получила мутация… Сега вече съм сигурен, че момчето е престояло в майка си повече от година. И може би изобщо нямаше да се роди, ако не го бяхме извадили принудително. А по принцип това означава дълбоки нарушения в неговия наследствен код. Или с други думи — мутация, рязка промяна във вътрешната структура на някой ген.

— Точно така! — възкликна възбудено Алекси.

— И сега може би ние съхраняваме нещо по-ценно от всички съкровища на света?… Може би съхраняваме един нов Адам?

Алекси мълчеше пребледнял, погледът му под гъстите вежди блестеше като на някакъв азиатски дервиш.

— И все пак на каква основа? — продължаваше да разсъждава гласно хирургът. — В края на краищата на тоя свят нищо не е съвсем случайно.

— А нима не разбираш? — погледна го странно Алекси.

— Какво да разбирам?

— Помисли си къде работя!

Професорът много добре знаеше къде работи тоя смахнат старши научен сътрудник, но в първия миг не успя да направи връзката. Вместо него Алекси се обади възбудено:

— Работя там с някои много редки радиоактивни изотопи… Обикновено без никакви предпазни мерки. Количествата са много малки, радиацията — нищожна. И все пак знаеш ли? Природа е това, какво знаем за нейните истински движещи сили?

— Да, ясно! — каза професорът с облекчение. — Това все пак е някакво обяснение.

Той явно се развесели. Дали досега не е подозирал, че това е някаква лоша шега на дявола? Или на бога — все едно. Нещо неочаквано, надчовешко, необяснимо. Детето му се бе видяло прекалено съвършено, за да бъде просто една игра на природата. Но сам той не бе ли казал, че мутациите не са така слепи, както изглеждат на пръв поглед?

— А как ще го кръстиш? — запита той.

— Анастас!

— Що за име наистина?

— Анастас значи „възкръснал“… Възкръснал като Феникс от корема на майка си.

Така момчето получи името си, а по-късно започнаха да го наричат за по-кратко Неси.

За Неси бе назначен научен съвет от специалисти, който да наблюдава неговото развитие и да направи ако това е възможно, някои научни констатации и изводи. Отначало тоя съвет се зае за работа с ентусиазъм и преживя не един и два драматични момента. Надеждите бяха толкова големи, че те просто се страхуваха да ги изразяват с думи. Но постепенно настроението като че ли започна да спада, въпреки че Неси вършеше неща, които ги смайваха. Все пак думата „мутация“ започна да се споменава все по-рядко и по-рядко, докато накрая съвсем престанаха да я употребяват. Тогава я замениха с модерната думичка „акселерация“, която не само че беше много по-скромна и безобидна, но фактически не казваше почти нищо. Тя създаваше главоболия главно на бащите и недоумение в майките, които толкова рано трябваше да се грижат за половата хигиена на своите дъщери.

Работата се състоеше в това, че от анатомическа гледна точка Неси бе точно копие на всички други хора в света, дори с апандисита си. Единствената разлика се състоеше в това, че той се развиваше в много по-бързи темпове, отколкото обикновените бебета и деца. Но както казахме, това явление е познато на съвременния свят. В страните с повишен стандарт на живота децата по-рано проговарят, по-рано прохождат, стават много по-едри на ръст, по-рано се развива техният ум.

И все пак Неси не беше обикновен случай на „акселерация“, което в крайна сметка представлява едно съвсем поносимо отклонение от нормата. Неговият растеж бе необикновен, дори смайващ. Още през втория месец той проговори, и то доста сносно и правилно. Нямаше „бу-бу“ и „му-му“, както при обикновените деца. Доста дълго време бърбореше нещо непонятно и несвързано, което все пак по странен начин наподобавяше човешката реч. И в един ден от тоя чудноват хаос внезапно изскочиха съвсем обикновени човешки думи и при това изречени по един безукорен начин.

— Гладен съм! — заяви той.

В тоя миг при него беше само майка му. Тя едва не подскочи, толкова бе стресната от тая неочаквана реплика. И изобщо Корнелия бе единствената, която сякаш не беше в състояние да възприеме своя син. Никой не я видя да го погали, да го притисне до себе си, да му каже някоя ласкава майчина дума. Тя го наблюдаваше някак плахо, докосваше го едва-едва, дори отказа да го кърми. Вместо да се развесели и оживи, както става с всички майки, вместо да почувствува това велико облекчение и освобождение, което е характерно след всяко раждане, тя като че ли стана още по-загрижена и унила. Като се посъззе малко от изненадата, Корнелия бързо му донесе стъклото с мляко.

— Не искам това! — още по-ясно и по-разбрано заяви Неси.

— А какво?

— Каша!

Това съобщение на Корнелия, както трябваше да се очаква, направи истинска сензация всред научния свят. Неси наистина ядеше много и лакомо, наедряваше не със седмици, а с дни, ставаше все по-красив и великолепен. На три месеца изглеждаше като едногодишно дете. Именно тогава се изправи и тръгна да ходи. Ходеше намръщен и сериозен, често се препъваше и падаше, но нито веднъж не се опита да пълзи като всички други момченца. Не беше бъбрив, но вече съставяше доста сложни изречения: „Мамо, боли ме корема.“ Или: „Много топло е тука.“ Не можеше да понася хората от научния съвет, посрещаше ги намръщено и враждебно особено когато бяха повече от двама души. Веднъж се взря в един от тях, плешив и смирен човек, педагог по специалност, и му заяви едва ли не грубо:

— Ти се махай!

— Защо? — запита сериозно председателят на съвета.

— Не ми е приятен! — отвърна категорично момчето.

— Не може ли малко по-точно? — полюбопитствува председателят.

— Защо ме зяпа така учудено?

— Там е работата, че ти не си като другите деца! — каза малко стеснено ученият.

— Знам! — отвърна късо Неси. — И какво от това?

Тогава беше едва на шест месеца. Всички в комисията бяха единодушни. — Неси има необикновен ум. След една година те казваха, че има колосален ум, несвойствен дори за възрастни хора. По това време Неси вече свободно четеше и смяташе не по-зле от кибернетична машина. Ако неговият ум представляваше все пак някакво чудо, то това чудо бе математическо. Експертите по математика заявиха със задоволство, че Неси има знания поне колкото един гимназист, да не говорим за паметта му, която беше просто чудовищна.