Алекси нищо не й отвърна. Сега пък той не заспа до сутринта. Мислеше и мислеше, мъчеше се с все сила да проникне в нейните странни думи. Понякога за кратки мигове сякаш успяваше, истината мощно нахлуваше в него. И както внезапно нахлуваше, така се и изпаряваше. След мигове той отново нищо не помнеше и нищо не знаеше. Никога не бе изпадал в такова странно състояние, струваше му се, че се е побъркал. Да й каже ли истината? Не, по-лошо. Много, много по-лошо. И отсега нататък трябва да се грижи само за нея — за нищо друго освен за нея.

Призори най-сетне заспа. Събуди го горещото лятно слънце, което грееше право в леглото му. Вече нищо не помнеше от кошмарната нощ. Знаеше само, че трябва незабавно да се върне в София, ако не иска завинаги да загуби жена си. Само това знаеше, но и то му беше съвсем достатъчно. Причините вече нито го интересуваха, нито можеше да проникне в тях.

И те наистина се върнаха още същия ден. И това, което единствено му остана от тоя тягостен ден, бе плахият, изпълнен с благодарност поглед на жена му.

През първите седмици като че ли всичко бе съвсем наред, сякаш внезапно се бяха върнали в доброто старо време, преди още да се роди техният син. Алекси отново започна да готви своите вкусни яхнии, своите фино подлучени гозби, с които бе прочут дори между колегите си. Пералнята просто пееше в ръцете му. Някоя и друга усмивчица се появи върху посърналото лице на Корнелия. Това още повече окуражи Алекси и той направи това, което никога досега не бе правил — заведе сам жена си на концерт. След това я заведе и на театър, без да се заинтересува какво дават. Но даваха „Призраци“ от Ибсен. Корнелия се върна у дома си съвсем разстроена, макар че външно не се издаде. И все пак Алекси разбра и стана още по-внимателен към жена си. Сега той едва поглеждаше към Неси, сякаш момчето наистина бе виновно за всичко. Но Неси ни най-малко не се разтревожи от това. Тоя грозен и космат човек му досаждаше, неговото натрапчиво внимание му тежеше много повече от грижите на тия бездарници — учените мъже. Но от тях все пак научаваше нещичко, а от баща си нищо. За него баща му беше чисто и просто един ограничен човек и нищо повече. Малко повече го интересуваше майка му, макар че не разбираше защо. Все пак нейната отчужденост и хладина му се струваха много по-привлекателни.

Макар да не беше никак наблюдателен, Неси все пак забеляза, че майка му дори престана да поглежда към него. След всеки изминат ден ставаше все по-плаха и замислена, все по-невидима в големия дом. Докато Алекси беше на работа, тя не излизаше от стаята си. След временното разведряване облаците отново се сгъстиха, тя по цели дни прекарваше в някакво безволево състояние на апатия и меланхолия, които биха изплашили Алекси, ако можеше да я види. Но пред него тя се оживяваше, макар и изкуствено и пресилено, опитваше се да го слуша какво говори, понякога и тя проронваше някоя дума. Корнелия наистина обичаше мъжа си и го жалеше за лошия шанс в живота му, главно задето се бе оженил за нея. За беда точно по това време Алекси попадна на някаква следа в своята научна работа. И се втурна в посоката като стар уморен пес, който за пръв път е подушил дирите на сърна. Отчаян от сина си, уплашен от собствената си жена, сега той се зае за работа с някаква нечовешка амбиция, която стресна дори неговите колеги. Може би през тия дни дълбоко вярваше, че ще изведе най-сетне своя институт на световната арена на науките.

Но понеже, както винаги, силите явно не му достигаха, той четеше и четеше, а вечер пламналата му от мисли глава просто не му позволяваше да заспи. Въртеше се с часове в леглото си, без да съзнава, че близо до него лежи безсънна и жена му, уплашена до смърт, че той може да разбере това. И все пак Алекси го разбра. По-скоро го усети пълното му с любов сърце, то първо се ослуша внимателно в нейното безшумно дишане, то откри истината.

— Ти не спиш ли, Корнелия? обади се Алекси тихичко.

— Сега се събудих — излъга тя.

Но Алекси не се излъга. И внезапно с някакъв вътрешен потрес осъзна, че отново я бе забравил. Той помълча поразен, после отново проговори:

— Корнелия, какво става с теб? Какво те измъчва?

Но Корнелия мълчеше, Алекси имаше чувството, че остана съвсем без дъх.

— Трябва да ми кажеш, не разбираш ли? — продължи той умолително. — Това ще те облекчи, ще видиш как изведнъж ще ти олекне.

С цялото си сърце тя усети добротата му. И разбра, че не може повече да мълчи.

— Не знам, Алекси — отвърна тя безпомощно. — Просто се чувствувам излишна на тоя свят. Излишна и никому ненужна. Аз само тровя твоя живот, преча ти, по най-ужасен начин убивам твоето самочувствие.

— Много добре знаеш, че това не е вярно! — отвърна горещо Алекси. — Аз те моля, кажи ми истинската причина. Да не би да е Неси?

— Не знам! — отвърна сломено Корнелия. — Просто не се разбирам. Но то стана, откакто той се роди.

— Какво те дразни в него? Какво ти е непоносимо?

— Нали ти казах, Алекси, че не разбирам. Може би неговата безчувственост. Той не обича ни мен, ни теб, ни дори себе си. Той никого и нищо не обича на тоя свят… Нима това е човек?… Нима се е родил от нас? Просто не мога да го повярвам. И то ме плаши, не разбираш ли?

— Глупости, мила! — възкликна спонтанно Алекси. — Само това не бива да те тревожи.

— Защо, Алекси? Моля ти се, обясни ми.

— Ами то е толкова просто! — отвърна доста ободрен Алекси. — Както виждаш, момчето се роди с много силен, изключителен ум. Сега, поне в тая възраст, той доминира над всичко. И потиска с мощта си всичко друго — чувства, инстинкти, страсти. Сега те са в него, но все още не могат да се проявят.

— Не знам! — каза Корнелия. — Аз мисля, че просто се е родил безчувствен.

— Не, не, невъзможно е! — възкликна горещо Алекси. — Ами ти знаеш, че чувствата на тоя свят никнат най-бавно. Големите, силните чувства, искам да кажа. И за съжаление вехнат най-бързо. Те ще поникнат и у него, Корнелия. Ако разумът е наистина светлина, то ще му посочи верния път.

— Защо разумът, Алекси — каза тихо Корнелия. — Не помня първото чувство, което се е родило в мене! Но когато съм видяла първото цветенце в живота си, аз просто съм знаела, че го обичам. И тогава никак не ме е интересувало как се казва то, къде расте, колко тичинки има. За мен е било достатъчно, че е цвете.

— Все пак ти си жена, мила… Ще видиш, че той ще се промени.

— Може би! — каза безнадеждно Корнелия. — Но всичко, което пониква трудно, живее анемично и бързо умира.

Алекси знаеше, че е права. Но да се съгласи с нея, означаваше да я остави без надежди.

— И все пак всичко зависи от почвата! — възрази той с последни сили. — Само от почвата, Корнелия… На добра почва всичко изниква високо и силно…

Алекси дори не подозираше, че тоя безнадежден разговор ще помогне толкова много на Корнелия, ще събуди у нея такива надежди. И все пак стана точно това. За пръв път от толкова месеци някакъв блясък се появи в погледа й и някаква плаха надежда може би. Минаха още няколко дни и тя отново се докосна до лирата си, до нейните силни и жилави струни, които издаваха толкова нежни звуци. Когато Алекси я чу, той знаеше, че са преминали някакъв много важен, може би съдбоносен праг.

И тоя странен дом отново заживя своя обикновен делничен живот, тоя път без никакви особени сътресения. Алекси все повече губеше интерес към Неси. Докато един ден осъзна, че и той се плаши мъничко от сина си — може би не от самия него, а от неговия хладен поглед, от студения и безразличен начин, по който изказваше своите мисли и съждения. Като че ли нямаше нищо общо между тях, макар да бяха баща и син. Четеше все повече и повече, с някаква невероятна бързина. Като го гледаше понякога как бързо прелиства страниците, Алекси с основание се питаше дали момчето размисля върху това, което чете. Той просто поглъщаше книгите, без да трепне нито едно мускулче по красивото му лице, без да се появи дори най-малката бледа искрица в очите му. Приличаше на змия, която гълта своите жаби и мишки без никакви признаци на лакомия и задоволство — просто за да ги има в стомаха си.