Алекси стисна тъй зъбите си, че челюстите му из-скърцаха.

— Махни се оттук! — каза той с мъртъв глас. — Но да знаеш, че и за мен ти повече не съществуваш.

По-късно лекарите дадоха заключение, че е посегнала на живота си след силна психическа депресия, в параноично състояние може би.

Няма да се спираме подробно на живота на Неси до тринайсетата му година. Материалите наистина са много, човек би могъл да се загуби в тях. Но това са материали и изследвания, които биха интересували главно специалистите. Самите ние, колкото и да се придържаме към фактите, както самите виждате, често се опитваме да надникнем малко и зад тях. Ще ни обвинят навярно, че смесваме литературата с някои науки, но в случая това не е най-важно. В края на краищата всички еднакво сме заинтересовани да разкрием смисъла на тая странна съдба. Защото, колкото и да е странна, тя не е така необикновена или дори невероятна, както би ни се сторила телевизията преди петдесетина години, да речем.

Всъщност до десетата му година с Неси не се случиха никакви особени събития, никакви приключения. Навярно всяко квартално момче е имало по-интересна и по-богата биография от него. И какво друго можеше-да се очаква от безпогрешния механизъм на ума му? Той го предпазваше от всякакви необмислени постъпки, от момчешки грешки, от рисковани ходове. На всеки външен човек неговият живот би се сторил прекалено монотонен и скучен. Но това не беше точно така. Неси никога не скучаеше. Животът за него представляваше всъщност една огромна книга, пълна с уравнения и формули, която той четеше ненаситно от сутрин до вечер. В неговия порядъчен живот нямаше никакви изненади, всички неизвестни в крайна сметка получаваха своя неотменим верен отговор. Това го правеше дълбоко сигурен и уверен в себе си, вътрешните конфликти му бяха съвсем непознати.

Неси се обличаше много спретнато, макар и без особен вкус. За негова чест ще кажем, че не обръщаше никакво внимание на модите. С истинско отвращение гледаше косматите, рошави, неподстригани младежи с износени и изкърпени джинси, с мръсни вратове, с нелъснати обувки. И му беше просто необяснимо как могат да търпят тия бради по лицето си, не ги ли сърбяха, не им ли пречеха, как изобщо можеха да спят с тях. Ненавиждаше магнетофоните, джаза, сбирките по разни апартаменти, „терените“, както се изразяваха кварталските момчета и момичета. Не пушеше и не пиеше. Особено мрачен спомен имаше от алкохола. От любопитство бе изпил веднъж две чаши водка — и то на един дъх, както любезно го бяха посъветвали. Това така замъгли неговия ум, така обърка ясните му, безукорно подредени мисли, че Неси просто се изплаши. „Наистина само един пълен кретен, мислеше той, може по толкова безсмислен начин да осакатява най-хубавото и ценното, което човек има в себе си.“

Не ходеше ни на кино, ни на театър, гледаше понякога по телевизията спортни състезания, обикновено атлетически. Но към футбола изпитваше дълбоко презрение. Преди всичко виждаше му се грозен и неестествен. Та кой човек може да върши нещо свястно с краката си, когато самата природа ги е определила не за манипулации, а за ходене? Но най-голямо недоумение предизвикваха у него човешките престъпления, дори най-дребничките кражби и злоупотреби. Защо трябва така безсмислено да рискуваш, когато трудът, очевидно, е най-разумното и оправдано човешко действие? А убийствата за него бяха така необясними, както и войните. Тук рискът е толкова страшен, колкото и да посегнеш на самия себе си. Никой не посяга на себе си освен в пълно умопомрачение, както неговата майка например. Той знаеше, че от всички развити животни само плъховете се нападаха помежду си. И то не в такива кошмарни размери. Нима човекът, надарен с ум, може да стои по-долу дори от плъховете? Пълна загадка, задача с неопределими неизвестни, алогизъм, свинщина.

На десет години Неси беше вече студент и приличаше на студент. Имаше висока фигура, силно и умно лице. Би бил просто безукорен и несравним, ако не беше толкова непроницаем, почти стъклен погледът на лазурносините му очи. Изглеждаше така съвършен, че наистина приличаше на изкуствено човешко творение. Жените се въртяха около него като мухи, привлечени не само от неговата външност, но и от странната му съдба. И Неси им отделяше достатъчно време, без да им обръща някакво особено внимание. Наистина бе закъснял малко с тия връзки — по законите на своето вътрешно развитие, естествено. Отдавна бе завършил своя пубертет, а все още не се отлепваше от книгите, жените по-скоро го дразнеха със своето натрапчиво, неестествено внимание. Физиолозите го следяха мълчаливо, с изострено любопитство. И по едно време като че ли започнаха да се отчайват. Тогава на един от тях му хрумна да го улеснят малко в това отношение. Той бе просто съблазнен, и то без особен труд. След това пое по тоя път с видим интерес и задоволство. Лекарите и физиолозите записаха в своите книжа, че всичко у него е съвсем редовно и нормално. Емоционалният момент съвсем не ги интересуваше.

Само бащата на Неси не бе на това мнение. Той бе отвратен от сина си, както и от всичко друго, което правеше. Може би за него това бе станало чисто и просто комплекс. А може би по-дълбоко от всичко друго нарушаваше неговите представи за поведение и морал, за инстинкти и за характер. Отначало той сякаш не обръщаше внимание на доста безцеремонното поведение на сина си. Изглеждаше по-скоро доволен. След смъртта на Корнелия всичко лошо у Неси го удовлетворяваше, изпълваше го със скрито злорадство. Но това като че ли беше по-скоро защитна реакция, отколкото естествено чувство. Той се бе отрекъл от своя син пред трупа на жена си и в името на нейната памет искаше да удържи своята дума.

Бяха изминали почти седем години от смъртта на жена му. Той не я беше забравил и знаеше, че ще я помни до последния си дъх. Дори нещо повече — сега мъката, макар и не така силна, бе много по-дълбока и по-безизходна, отколкото през първите месеци. И за пръв път в живота си той почувствува смисъла на тая страшна дума, която хората наричат душевно страдание. Смяташе я малко измислена, самовнушение може би. Сега той проникна до дъното й — бе по-силна от отчаянието и болката, от безсмислицата и безнадеждността. Може би нейното истинско име беше непоносима пустота.

С течение на годините у него, разбира се, изчезна чувството, че истинската причина за нейната смърт е Неси. Не, самата тя носеше страданието в себе си, то я погуби. И все пак странеше от сина си, държеше се с него така, сякаш в дома му живееше сянка. Не го лишаваше от нищо освен от своето внимание. Най-страшното беше, че Неси като че ли намираше естествено това поведение. Или — най-малкото — то му бе по-удобно от всяко друго. Между тях настъпи пълен мир като между насекомите, които нито се забелязват, нито си пречат. Алекси остана съвсем сам в пустотата си. Сега вече и неговата собствена работа не го интересуваше. Но по някаква странна ирония на съдбата това му донесе повече успехи, отколкото болните му амбиции преди десетина години. Много наскоро той бе назначен заместник-директор на института със сериозни изгледи да стане и титуляр.

Новото, съвсем неочаквано поведение на Неси като че ли го събуди от някакво дълбоко вцепенение. Отначало той просто не забелязваше какво става в неговия тих, почти необитаем дом. Нищо особено не ставаше — започнаха да идват момичета. И не едно или две, просто момичета, цял легион, както скоро започна да му се струва. Отначало се мъчеше да запомни лицата им, дрехите им, фигурите им с надежда, че все пак не са толкова много. И никога не можа да установи точната истина. Там е работата, че в неговите очи те си приличаха като тухлите или кебапчетата. Всички биха много едри, месести, с нахални лица, тропаха тежко с масивните си крака, нито поглеждаха, нито поздравяваха, сякаш изобщо не го забелязваха, че живее в тоя нещастен дом. И дрехите им бяха еднакви — най-често безобразни широки панталони или джинси, в които приличаха на добре натъпкани парчета салам, обувки с дървени токове, якета — само дебелите им задници подсказваха, че са момичета. През тия седем години Алекси бе живял като насън и сега, смаян, наблюдаваше странните промени в живота. Такива ли бяха всъщност съвременните млади момичета? Или просто такъв вкус имаше неговият син? Второто обяснение му се виждаше много по-правдоподобно. Тоя тип студени и рационални хора навярно имат нужда от по-силни възбудители.