— А за какво ти е притрябвал такъв парцал?

За пръв път очите на Трифон блеснаха някак страшно. Не, не беше съвсем победен, останала бе някаква искрица у него. Но точно в тоя миг влезе секретарката му, показа им задника си, докато се навеждаше ту пред единия, ту пред другия, за да сервира. Когато най-сетне си излезе, Трифон отново подхвана, тоя път съвсем без желание:

— Слушай, това са наши деца най-сетне!… Какво искаш? Да им отворим война? Да се избием? То ще бъде главно в тяхна вреда. Ето това е лошото. Дока то са под нашия покрив, все можем да им помогнем с нещичко.

Алекси се върна у дома си съвсем объркан. Неси беше прав за себе си. И Трифон беше прав за себе си. Но не могат всички да бъдат прави за себе си. Тогава няма да има общество, а сбирщина от хора, които едва се търпят и понасят. Щом Трифон не може да помогне на дъщеря си, та той ли ще успее? Нищо, може би така е по-добре. Все пак Руми не беше като другите, Руми беше момиче. И защо трябва да смята, че е безсрамна, когато може би тя е просто естествена. И в края па краищата всяка по-дълга връзка предполага известни взаимни чувства. А това най-много липсваше на Неси.

Но приятелството между Неси и Руми продължи малко повече от месец. След това и Руми изчезна така внезапно, както се бе появила. Алекси почака няколко дни — може би се бе разболяла, може би бе заминала някъде. Но Руми не се появи повече.

— Какво стаза с Руми? — не се стърпя най-сетне Алекси.

— Нищо, разделихме се — отвърна спокойно момчето.

— По чие желание? По твое? Или по нейно?

Неси се намръщи.

— Слушай, татко, мене хората ме отегчават — каза той без желание. — Защо трябва да се отегчавам?

— И все пак хората не са вещи… Не можеш да ги захвърляш, когато ти скимне.

— Никой човек няма право да слага друг под своята зависимост! — отвърна мрачно Неси. — По никакъв повод. Ни със силата, ни със слабостта си. Та това е по-отвратително от всяка политическа тирания.

Алекси замълча. Какво можеше да му отвърне? И все пак не можеше да се оттегли току-тъй — без никаква съпротива.

— Ти изобщо вярваш ли в нещо на тоя свят?

— Защо трябва да вярваш! — погледна го презрително Неси. — Достатъчно е да мислиш правилно. Ето това е всичко. И Декарт го е казал само с две думи: „Мисля, значи съществувам.“ Според мен това изчерпва всички възможности.

— Ти никога няма да бъдеш щастлив! — отсече внезапно Алекси. — Човек има и сърце, ако си чул нещо по този въпрос.

— Сърцето е само една жалка помпа! — отвърна Неси. — Казват, че най-много на човешкото сърце прилича свинското!

Алекси се завря в кабинета си като подгонен язовец. Чувството на поражение отново загорча в устата му, както след всички други разговори с момчето. Ако умът е най-съвършеното и най-важното, което имаме, тогава Неси е безусловно прав. И неговото пълно удовлетворение би трябвало да се нарече щастие. Нещастници ли са били великите умове на епохите? Самотници? Не, не… Пък и тъй да е било — все пак това е най-голямото, към което един истински човек може да се стреми.

От входното антре през хола към стаята на Неси отново зашляпаха малките крачещи екскаватори. Алекси все тъй се криеше в кабинета си като язовец. Беше лято, градът се обезлюди. Пустите улици навяваха неизмерима скука. Всеки гледаше да се измъкне някъде — към морето или планините — само да се опаси от задушната бензинова воня. Алекси се къпеше по цял ден в собствената си пот, не мислеше за нищо, не работеше. Само Неси изглеждаше все тъй съвършен, невъзмутим, спретнат, със сако и вратовръзка, без нито капчица пот на лицето си. Както винаги, не ходеше никъде на почивка, за него всяко безделие беше непонятно и абсурдно.

В един от тия летни дни в кабинета му внезапно нахлу Трифон. Изглеждаше нещастен, изпотен, победен без остатък. Малко стреснат, Алекси го покани да седне. И Трифон не седна, а просто се изтърси върху креслото, сякаш искаше да смаже пружините му.

— Какво е станало? — запита Алекси стреснат.

— Какво е станало ли? — изригна с неочаквана сила Трифон. — Станало е туй, че ще си имаме внуче.

Алекси съвсем онемя. Дори Трифон не очакваше, че тая новина ще му направи такова потресаващо впечатление. Дори пребледня малко, устните му съвсем пресъхнаха.

— Сигурен ли си? — запита той тихо.

— Напълно, бяхме на лекар.

Алекси отново потъна в себе си — така дълбоко, сякаш беше сам в тесния нагорещен кабинет. Трифон, който се бе съвзел малко, го гледаше с недоумение.

— Е, какво? Няма ли да ми кажеш нещо? — попита той най-сетне.

— Детето трябва да се роди! — промълви едва чуто Алекси.

— Ето това исках да чуя от тебе! — възкликна Трифон зарадван. — Трябва да поговориш с твоя хаймана… Трябва да го подготвиш…

Алекси го погледна стреснат.

— Ти имаш ли ум в главата? — възкликна той. — Неси нищо не бива да знае.

Сега пък Трифон се обърка.

— А как? — попита той. — Зер детето ще се роди без баща?

— Ти смяташ, че Неси може да бъде баща? — попита поразен Алекси. — Та той е едва на десет години. Искаш да имаш зет урод?

Тая дума малко стресна Трифон, но не го сломи. Той се възпротиви енергично. Момче като момче, красиво, умно. Да изпревариш другите не е ни порок, ни престъпление. Порок е да изостанеш зад другите. На Алекси беше нужен цял час, за да обясни на своя приятел, че Неси не е момче като момче, че не може да живее с никои друг освен със себе си, че е студен и престъпен егоист, че ще направи дъщеря му нещастна.

— Нима не можем да отгледаме двамата едно дете? — избухна най-сетне Алекси. — Та трябва да ни помага трети…

Но Трифон си отиде неубеден и намръщен. За изненада на Алекси съвсем внезапно му се притече на помощ майката. Тя изобщо не искаше да види Неси, та камо ли да го направи свой зет. Не каза защо. Но смръщеното й лице, по което съвсем ясно личеше едва сдържано отвращение, говореше повече от всякакви думи. Алекси не се обиди. Не мислеше да се обижда, просто й бе дълбоко благодарен. Тя се съгласи Руми да роди детето. Съгласи се трудничко, все така със свъсени вежди, но се съгласи. Алекси ликуваше в себе си, по не се издаде. Сега от всичко най-важното беше да се роди детето.

Не казаха нищо на Неси. И детето наистина се роди, и то точно на деветия месец, както всички деца. Алекси чакаше претръпнал в кабинета на главния лекар, зад прозореца прехвърчаше влажен сняг, примесен с дъжд, остро бръскаше по прозореца. Не стана нужда да чака дълго, скоро го извикаха да види бебето. Беше бебе като бебе, дребничко, мораво, спечено като ябълка, с тънки крачка и рядка косица на меката си главичка. Алекси го погледна с някакъв странен, безучастен поглед, обърна гръб и си отиде.

Така бе съкрушена и последната му надежда. Колкото и да бе разочарован от сина си, той все още се бе надявал, тайно в себе си, че ще стане начало на нов човешки род — „хомо супер“, както го бе нарекъл веднъж. Тъжна и илюзорна цел и главно безсмислена, както сам се убеди много по-късно, защото човешкото развитие може да има само един-единствен път — естественият. Както винаги става в природата, нищо, което не е изстрадано и приспособено, не е трайно.

Алекси се върна късно вечерта, застана с празна глава пред прозореца. Навън все още валеше мокър мартенски сняг, лилаво святкаше над черпите покриви на къщите късен трамвай. В стаята на Неси свиреше високо магнетофон. Алекси вече знаеше, че Неси го пуска само по време на своите сексуални сеанси, за да ги заглуши може би. Сега Алекси го слушаше отвратен, сякаш чуваше истинските звуци в стаята му. Не, на това момче трябва да се попречи да създава други деца. Каква е гаранцията, че следващото няма да бъде изрод? Алекси имаше достатъчно основания да мисли така.

И той никога не разбра дали Неси е научил истината. Между тях никой не проговори по тоя въпрос, сякаш изобщо нищо не се бе случило. Но едно беше съвсем сигурно — детето никога не разбра кой е баща му. В регистъра го записаха на фамилията на майката, а когато името па бащата разтърси по такъв трагичен начин цялата страна, детето беше едва тригодишно. Сега вече всички бяха длъжни да крият от него страшната истина.