— Ти мислиш за всичко! — казах аз. — Но не мислиш за мене…

Казах й го в непрогледния мрак на стаята, захвърлена в пустошта между звездите и далечните мъглявини.

— Не! Сега мисля само за тебе.

— Не вярвам! — отвърнах аз.

— Трябва да ми вярваш, наистина… Ако ти кажа някой ден — „Обичам те!“ — това ще бъде завинаги…

— Искам да ми го кажеш…

— Ти знаеш много добре, че не бива…

— А какво ще стане с мен, когато остана сам… През тези ужасни десетилетия, които ни чакат…

— За тебе те няма да бъдат ужасни, Сим… Ти просто носиш в себе си всичко, което ти е нужно…

Много ми се искаше да срещна Сеймур през тия дни, но той като че ли нарочно се криеше от мен. И все пак го видях един път на една тиха флорентинска улица, под една оранжева тента. Той седеше край малка бяла масичка от вито желязо, на деликатен бял стол. На масата имаше чаша с питие, червено като кръв. Като ме видя, той дружелюбно ми кимна. Стори ми се, че в погледа му има нещо весело.

— Ела, Сим…

Седнах на бялото столче край него.

— Какво е това? — запитах аз.

— Сок от нар… Надали ще ти хареса…

Той влезе в кафенето и се върна оттам с чаша, пълна с кръв.

— Малко е горчивичко! — предупреди той. — И малко тръпчиво… Но човек трябва да познава и тия неща — в живота.

— Благодаря ти, Джек! Не знаех, че можеш да разговаряш и с метафори.

— Просто имах предвид твоите литературни наклонности! — отвърна той шеговито.

Изпих чашата. Помълчахме малко. Съзнавах ясно, че той беше длъжен да ми даде някакви обяснения.

— Няма нужда да ходиш при него! — каза Джек най-сетне. — И без това той знае всичко…

— Откъде знае? — трепнах аз.

— От Ада, разбира се…

— Тя му е казала?

— Защо е нужно да му каже? Това си личи толкова ясно от вида й…

— В края на краищата ти постигна своята цел — казах аз.

— Не съвсем… Но смятам, че съм пред прага…

— Мислиш — ще оздравее?

— Сега вече съм съвсем сигурен… Слушай, Сим, на него му беше необходим такъв шок… Нещо трябваше да събуди в него живи човешки чувства… Това му беше по-необходимо от въздуха… И ти се справи отлично с тая задача…

Той внезапно се засмя с истинско удоволствие.

— Ставаш циничен понякога — реагирах аз.

— Това е в кръга на професията — отвърна Сеймур. — Който познава добре хората, е винаги малко нещо циничен…

— И кажи ми — защо скрои тая сложна комбинация? Само за да спасиш Викторов?

Цепките на очите му някак особено се присвиха. Сега не можех да видя какво има зад тях.

— Добре, ще бъда искрен… И за тримата, Сим… Но главно заради тебе… Нима не разбираш, че имам някаква особена слабост към теб… Както към никой друг от звездолета… Нима можеше да допуснеш, че ще те оставя да се върнеш душевно осакатен на Земята… След петдесет години… Като някакъв смешен стар девственик… В края на краищата всички припечелиха нещо от моята комбинация…

Той отново се засмя, но тоя път малко сухо. Сега се срамувам, че така малко съм го разбирал. На „Аякс“ той беше най-застрашен, най-загрижен, може би най-уплашен. Най-много отговорности се бяха струпали именно на неговата глава.

— А сега експериментът свърши, моето момче! — продължи той. — Ти трябва да освободиш пистата…

— А ако не се съглася? — погледнах го аз.

— Не ме е страх от теб, Сим! — рече спокойно Сеймур.

— А ако се окаже, че не ме познаваш?…

— Ще се справя някак си и с това положение… Тая игра не я играеш сам…

— За съжаление не е игра — отвърнах аз горчиво.

— Знам! Знам много по-добре и от тебе… А сега да отидем да потичаме…

— Тичай си сам! — подхвърлих сухо и станах от мястото си.

След два дни тя ми каза това, което очаквах. Беше твърде късно, към пет часа сутринта. Усещах, че точно сега ще ми го каже — толкова беше трескава и нежна, толкова неспокойна.

— Завинаги ли? — запитах аз.

Тя не отвърна веднага.

— Трябва да мислиш, че е завинаги… Така е най-добре… Но никога човек не знае какво на тоя свят е завинаги.

— Ти просто искаш да ме успокоиш. Да ми оставиш още една малка надежда.

— Не ме измъчвай, Сим! — каза тя и заплака. — Аз ти дадох всичко, което имам…

— Не беше всичко.

— Всичко, което имам! — повтори тя. — Нима то беше малко?

Аз си отидох призори. Над боровия лес светлееше утрото, катеричките се премятаха в упоение между тъмните клони на дърветата. Ухаеше силно на смола и горски цветя — Безсонов беше знаменит тая сутрин. Но аз вървях като сляп, бях болен. Наистина бях болен от мъка. Прибрах се в стаята си и два дни никъде не излизах. На третия ден при мен дойде Сеймур.

— Толя иска да те види…

— Не прекалявай! — отвърнах враждебно аз. — Понякога наистина прекаляваш…

— Казах, че Толя иска да те види…

— Но аз не искам…

Сеймур дълго мълча, усилено мислеше…

— Добре! — рече той. — Не е нужно да ходиш при него… Срещата може да стане съвсем случайно…

— Казах ти, че не искам…

— Просто не съм те чул…

— А защо е нужно всичко това?… За да си направиш още едно представление?

— Нужно е, за да премине прага! — обясни той нервно.

Неговият тон не ме учуди. Изглежда, беше загубил доста от своето великолепно самообладание.

— И после?

— Да, това е най-важното… При тая среща ти трябва да бъдеш спокоен, дружелюбен и весел… Разбираш ли?… Дори ако те провокира… Макар че не допускам… Ти знаеш какво чудесно момче е Толя…

— Да, знам… Макар че не разбирам смисъла на играта…

Сеймур ме погледна едва ли не с огорчение.

— Ами това е съвсем просто! Толя в никой случай не трябва да разбере, че нещата между вас са били толкова сериозни…

— Твоите комбинации, Джек, понякога са твърде елементарни…

— Като всички лекарства! — отвърна той. — Никога не можеш да различиш съвсем ясно ползата от вредата…

— Добре! — приех с отвращение.

Тъкмо бях навършил двайсет и една година, когато дадохме втората жертва. Това беше старши геологът на „Аякс“ — Жан Пол Мара, един безкрайно симпатичен, замислен и тих човек, от самотниците, от тия, които бяха дошли на „Аякс“ без жени. Въпреки всички усилия на лекарския екип един ден той просто угасна пред очите на всички. И угасна също така тихо и мълчаливо, както беше живял, без да каже една дума за „сбогом“. През последните няколко седмици той сякаш беше скъсал всичко с „Аякс“ и с хората, които го обитаваха. Приличаше на пришълец от някакъв друг свят, попаднал случайно в чужда, пуста и безнадеждна среда, в някакво чудовищно тяло, което се движеше с бясна скорост в посока, обратна на неговата. Той не можеше да остане в него.

Тоя път неговата смърт потресе всички. Докато при първия случай все още бяха склонни да смятат, че това е случаен инцидент, сега усетиха, че болестта може да се превърне в опустошителна епидемия. Вече никой не можеше да гарантира дали „Аякс“ няма да се размине със своята цел като някакво мъртво, необитаемо тяло. Всичко беше възможно, но ние знаехме, че е невъзможно само едно — да обърнем курса на „Аякс“ обратно към далечната Земя.

Безсонов съвсем се умърлуши.

— Дали пък моите проклети прожекции не са причина за тая беда? — попита ме той веднъж. — Все едно да показваш на падналата в капана мишка сирене…

— Защо не питаш Сеймур?…

— Той не дава дума да се продума…

Бях напълно съгласен с него. Не можех да си представя „Аякс“ въпреки неговата изящна вътрешна архитектура празен и оголен. Не можех да си представя, че като изляза от дома, ще видя не небе, а неговия гладък, бяло боядисан таван. Това просто умът ми не го побираше. Не, Безсонов не беше виновен, може би той ни спасяваше от най-страшното. А иначе животът си продължаваше както обикновено, хората работеха, учеха, смееха се на шегите си. Но вече всички усещаха, че невидима и безпощадна, всред нас се бе поселила смъртта — тая, която най-малко познавахме и от която най-малко се плашехме. Не, не бяха от сърце ни шегите, ни усмивките.